Мика Валтари
Черният ангел (52) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

13 април 1453

Неспокойна нощ. Едва ли са много онези в града, дето са спали. В полунощ земята се разтресе отново от детонацията на гигантския бомбард, а огромният огнен език от дулото му огря цялото небе. Цяла нощ работници поправяха пукнатините в стената и покриваха застрашените точки с чували, пълни с вълна и сено.

Турската флота остана в пристанището си, където разтоварваха от корабите големи количества дървен материал и камъни, необходими за обсадата. Венецианските галеони все още стояха на котва край плаващия бараж и цяла нощ се готвеха за бой.

През деня големият бомбард може да стреля само шест пъти и изглежда, че стената край Калигарската порта ще издържи на обстрела. Венецианците, които квартируват във Влахернския палат, с интерес разглеждат иконите на Богородица в дворцовата черква и са започнали да вярват на гърците в твърдението им, че Светата Панагия закриля стените около палата.

Нито един латинец все още не е паднал убит, макар че двама са вече тежко ранени. Железните им ризници ги пазят. От мобилизираните занаятчии и монаси много са убити в сектора между Златните порти и Ресиасовата врата. Това, изглежда, е накарало останалите да се убедят в полезността да се носи неудобен шлем и са престанали да се оплакват, че ремъците на ризниците им убиват.

Защитниците започват да се обиграват. Омразата към турците расте с всеки паднал в боя войник. Жени и старци са надошли при крепостните стени. Топят краищата на дрехите си в кръвта на убитите и ги превъзнасят в мъченици на правата вяра.

Човек привиква към всичко. Не съществува нещо, с което не може да свикне. Вчера ми се струваше, че бумтежът на големия бомбард, тресящата се под краката ми земя и свистенето на шрапнелите във въздуха са неща, с които никога не ще мога да свикна. Но ето, че стомахът ми вече не се свива от болка и дишам по-леко.