Мика Валтари
Черният ангел (38) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

18 Март 1453

Аз вече не говоря с нея за политика. Всеки пази собствените си мисли за себе си. Тялото й ми се доверява, но не и сърцето.

Почувствах се задължен да известя на Джустиниани какво мисли народът. Това ни най-малко не го развълнува. Погледна ме, все едно че бях някой идиот.

— Разбира се, та кой разумен човек желае война — рече той. — Съвсем нормално е жените да искат да запазят децата си, мъжете си, домовете си и всичко, що се намира в тях. Ако бях търговец или земевладелец, ваятел на слонова кост или предач на коприна, за нищо на света не бих започнал война. Нагледал съм се на войни. Но когато се стигне дотам, хората вече нямат никакво значение. Римляните ни научиха, че десет войника, облечени в броня, могат да поддържат реда сред хиляди цивилни. Народът не играе никаква роля. Той ще крещи това, което му се заповядва да вика, и е като вол, на който му покриват очите, когато го карат на заколение. Хич да не те е грижа за народа, Жан Анж.

— Макар да си учен, от военни работи нищо не отбираш — продължи да се забавлява той. — Способността да си добър войник е природна дарба, талант. Някои се раждат войници, а други, колкото и да се стараят и само външно да показват умения, добри войници никога не стават. Затуй винаги е имало мъже, които в подходящ момент от роби са се издигали в пълководци и са покорявали цели царства. Дисциплината, бойните учения и воинското възпитание имат своя дял във воденето на война, но истинският военачалник знае как да използва всяка предоставена ситуация, без да се нуждае от примери за подражание. Как е възможно това, незнам. Той просто си знае.

— Първото, което направих, щом получих званието протостратор — продължи той, — беше да опиша и събера всички оръжия, които се намират в града. Тази заповед се отнасяше еднакво за всеки — беден и богат. Синовете на архонтите трябваше да предадат скъпите си, украсени със слонова кост лъкове, както и касапите — своите железни сатъри. Сега, след всяко занятие, оръжията трябва да се предават и само тези, които застъпват на стража, могат да запазят своето въоръжение. Всеки може да се обучава с каквото си иска оръжие, но то не бива да бъде отнасяно в къщи. Само обезоръженият народ е безопасен. Когато пристигнах, в града цареше предубеждение и омраза по отношение на латинците. Аз върнах реда и дисциплината в Константинопол и заставих неговите граждани да се упражняват в бойно умение под латински надзор и ръководство. Това само по себе си е вече военно постижение, нали? Хич не те е грижа за народа, Жан Анж. Той ще се бие за живота си, а аз ще се погрижа, щом битката е вече започнала никой да не помисли за предателство.

— Собствените ни бездейно моткащи се моряци представляват по-голяма опасност — не спираше да поучава той. — Буйните им изстъпления вредят на морала и дразнят както гърците, така и латинците. Дори желязната венецианска дисциплина не е в състояние да ги укроти толкова о без никаква работа в пристанището. Ако бях на мястото на султана, много по-лесно бих предизвикал бунт на корабите, отколкото в града. Колко работа е за капитаните щурманите при подходящ вятър да прережат котвените въжета и да отплават ведно със скъпоценните си товари за Галиполи? Ако трябва да си говорим откровено, откъм Пера малки лодки много често плават до корабите, за да им продават риба, зехтин, вино и други дреболии.

Той шеговито ме погледна и потри огромните си лапи.

— Бая се измъчих, докато накарам императора да ги впрегне нещо да работят. За какво иначе им плаща по три ди дуката на месец? Гръцките работници искат отплата за всеки камък, който вдигат на стената, и за всеки кош пръст, преместен от едно място на друго. Това е нормално и съвсем правилно. Те са бедни хорица с големи семейства. Но докато всяка лопата пръст излиза на императора прескъпо, моряците се забавляват, излежават се по палубите, надуват зурните и цял ден думкат тъпаните. Василевсът се страхува да не си развали отношенията с венецианските капитани, а пък те от своя страна се грижат за моряците като за зеницата на очите си и не им дават да си помръднат пръста, ако работата не носи приходи за кораба. Но аз най-сетне успях да издействам назначението на Алойзио Диедо за главнокомандващ на флота. На целия Флот и на пристанището — натърти Джустиниани на новината. — Това означава, че още в понеделник рано сутринта всички големи галеони ще преплават през залива и ще пуснат котва пред Влахерна, в Кинегионското пристанище, а там ги очакват приготвени кирки, лопати и кошове за изнасяне на пръст. Тяхната задача е да изкопаят ров от Дървените порти до кулата на Анемас, където теренът е почти равен. Ще бъде лудост, ако позволим на турците да лазят по корем близо до пристанището и почти до стените на Влахернския палат. Или пък да прокопаят тунел под стената.

Джустиниани ме погледна много особено и продължи:

— Научих, че султанът заедно със сръбската кавалерия, е поръчал и опитни сръбски миньори. Сръбският деспот, оная стара лисица, естествено не признава нищо. Оплаква се, че мините му са се изпразнили и това е намалило неговите доходи. Помолил е всичките си роднини писмено за помощ, та нали се е свързал по роднински с всички дворове, от Унгария до Трапезунд. Той има наглостта да проси паридори от Константин, като в същото време се извинява, че е длъжен да спазва договорите и да изпрати кавалерията си на султана. Но в неговото писмо може много да бъде прочетено между редовете.

Ясно е, че за да започне в последния момент такова голямо начинание като изкопаването на нов защитен ров, Джустиниани е получил допълнителна информация за плановете на султана. Само че този факт ни най-малко не ме интересуваше. Това, което най-вече ме впечатли от новините, е отстраняването на Лукас Нотарас. От само себе си е ясно, че притежателите и капитаните на латинските кораби не ще приемат грък за адмирал на флотата и че желаят да се самоуправляват. Как ли точно сега василевсът се осмелява така жестоко да обиди куропалата?

— Ден след ден Лукас Нотарас те е очаквал да му се обадиш — рекох аз. — Как си посмял, без дори да разговаряшс него, да го отстраниш от неговия пост?

Джустиниани разпери ръце и нетърпеливо извика:

— Напротив! Напротив! В абсолютно единомислие с императора и с неговите съветници решихме, че като се вземе опитността му на стратег, би трябвало да му се отреди по-достойна роля в защитата на града. Та какво би могъл той да направи по време на обсадата с петте си прогнили дромона и с латинците, които настояват за самоуправление. Ние на практика го повишихме. Определихме една голяма част от отбраната на стените за него.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Луди ли сте! — креснах аз. — Защо го подлагате на изкушение? Това не е честно нито към него, нито към града. Та той открито заяви, че по-скоро ще се предаде на султана, отколкото на папата.

Джустиниани страшно се радваше, че беше успял да ме вбеси.

— Това е положението — отсече той. — Това е израз на взаимото разбирателство и готовността за участие в защитата на гърци и латинци, на привърженици и противницина унията. Кой ни дава право да отхвърляме дадени хора заради техните искрени убеждения? Лукас Нотарас ще получи почти една четвърт от защитата на крепостните стени. Това е единомисленото решение на учредения Съвет по отбраната. Трябва да се сложи край на крамолите и недоверието. Един друг си протягаме братски ръка и рамо до рамо ще се бием за защитата на този прекрасен град.

— Да не би да си пиян? — попитах аз. — Или Константинси е загубил разсъдъка?

— Василевсът е повикал куропалата при себе си и по мои изчисления точно в този момент братски го прегръща като знак на примирие — злобееше Джустиниани. — Те, може би, ронят сълзи на умиление от това, че пак са се намерили. Гърците са като венецианците — много лесно се разревават. Ние, генуезците, сме направени от по-корав материал, но даже и аз се просълзявам от умиление, само като си помисля как моята простичка досетливост кара стари врагове да си протягат ръка.

Бях в такова настроение, че трудно понасях шеговития му тон. Джустиниани престорено избърса просълзените си очи. Трудно му беше да сдържа смеха си.

— Повишението ще помогне на Нотарас да преглътне загубата на дромоните — продължи да се криви той. — Като първо условие при защитата на пристанището Алойзио Диедо ще изиска прекалено малките и негодни кораби да се махнат оттам, за да не пречат. Императорските дромони ще бъдат разоръжени: ще им свалят мачтите и платната и ще ги откарат на сушата. Моряците и войниците от тях ще са добре дошли като подкрепление на участъка от стените под командуването на Лукас Нотарас, тъй като аз не съм в състояние да му отделя нито един от моите хора.

— Не се притеснявай — продължи той. — Много други по-малки съдове ще бъдат потопени или извадени на сушата, тъй като по време на битката могат да се откачат от котвите си или да се запалят и по този начин да повредят големите бойни галеони. Потопени или негодни за плаване, те няма да изкушават никого към бягство от града, ако положението стане много напечено. По този начин възнамеряваме да сме наясно с корабоплаването. Алойзио Диедо е умен мъж, въпреки че е венецианец.

— В крайна сметка хвърляте куропалата право в ръцете на султана — възразих аз. — Откривате му пътя, който той, като грък и патриот може би все още се колебае да поеме. Отнемате му пристанището и корабите, които е оборудвал със собствени средства. Опитвате се още повече да огорчите вече дълбоко оскърбен човек. Тази ваша политика е непонятна за мен.

— Изобщо не му вземаме пристанището, а само корабите — невинно запротестира Джустиниани. — Напротив! Именно стените откъм пристанището са под негов контрол. От венецианския квартал чак до Влахернския палат. Цялата вътрешна стена, която е дълга повече от пет хиляди стъпки. Аз скромно се задоволявам само със стената откъм сушата, която няма и хиляда стъпки дължина.

Не ми трябваше да гледам карта, за да разбера накъде биеше. С латинските бойни кораби, вардещи залива, нападение по тази част на стените откъм Златния рог едва ли можеше да се очаква. Една шепа войници беше достатъчна за цялостната й охрана и за контрола над корабоплаването в пристанището. По време на обсада тази част от стената беше най-безопасното място в града и турците можеха да го нападнат, само ако им израснеха крила. Командването на този участък беше безпредметна почетна длъжност.

Когато най-сетне разбрах за какво става въпрос, Джустиниани гръмогласно се разсмя, преви се, застена и се заудря с юмруци по коленете.

— Разбра ли най-после — заекна той и изтри сълзите от очите си. — Това е огромна част от отбраната. Несравнимо по-дълъг сектор от който и да е друг. Нотарас ще трябва да покаже доволство, макар да знае за какво става въпрос. А той ще разбере, защото не е глупав.

— Захвърляш недоверието си право в лицето му, тънко предрешено като почест — казах аз. — Може би това е мъдър ход? Може би?

Джустиниани престана да се смее и ме погледна въпросително.

— Отнехме на Нотарас възможността да стане предател — мрачно изломоти той. — Щом като обсадата веднъж е започнала, той ще е привързан към своя участък и дори да му се иска, не ще може да ни удари в гръб. Защо си недоволен? Та нали ти ме предупреди за него?

Логически погледнато, той е прав. Измислил е възможно най-дискретния начин за неутрализирането на Лукас Нотарас. Защо тогава съм недоволен?