Мика Валтари
Черният ангел (53) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

14 април 1453

Днес един голям турски бомбард се пропука и черен пушек заструи от пукнатините. Обстрелът се забавя. Техници са вдигнали работилница близо до батареите и заздравяват дулата с железни обръчи, а на хълма зад турския лагер Орбан е построил леярна, от която нощно време кърваво сияние се възнася към небето. Там турците топят мед и калай без почивка. Един евреин, амбулантен търговец, дошъл от Пера, разправя, че е видял стотици роби да се трудят около изкопани в земята ровове, в които се полагат леярските форми на топовете. Времето е чудесно и небето е безоблачно. Сега му е времето гърците да се молят за дъжд. Според германеца Грант, ако формите са мокри, щом в тях се налее разтопен метал, те веднага ще се пръснат.

Той е мечтателен особняк, който не се интересува нито от вино, ни от жени. Императорските техници са поставили на позиции по външната стена много старомодни балисти и катапулти, но техният обхват е ограничен и те на практика са излишни до момента, в който турците решат с щурм да завладеят стените. Грант е изработил чертежи, за да покаже как тези древни машини могат да бъдат подобрени и олекотени — та те са правени по същия начин още от времето на Алексадър Велики. Винаги, когато има малко свободно време, той посещава имперската библиотека, за да изучава писанията на древните.

Беловласият императорски библиотекар ревностно ги пази, на никого не ги дава и не позволява да се пали свещ или фенер в читалнята. Старинните ръкописи могат да бъдат четени само при дневна светлина. Той крие справочниците от латинците и всеки път, когато Грант му иска ръкописите на Архимед, инатливо върти глава в знак на отрицание. Казва, че не са в библиотеката. Ако Грант поне веднъж беше попитал за бащите на гръцката църква или за гръцките философи, може би щеше да бъде посрещан по-радушно. Но той се интересува само от техника и математика, та затуй се отнасят с него като с варварин и го презират.

Разговорихме се по този въпрос и Грант заяви:

— Архимед и Питагор са можели да построят машини, които да променят света. Тези древни люде са знаели как да накарат водата и парата да работят за хората, но по онова време никой не се е нуждаел от такива работи, пък и те никога не са си направили труда да разработят тези свои идеи. В замяна на това са обърнали мислите си към идеите на Платон и към мистичните учения за тайнствените сили в природата — към свръхестественото, а не към реалното. Но в техните забравени творби могат да се намерят намеци, които и съвременният творец би могъл да използва.

— Ако са били мъдри люде, по-мъдри и от нас дори — отвърнах аз, — защо не им вярваш и не последваш техния пример? Каква е ползата за човека, ако подчини природата, но нарани собствената си душа?

Грант ме огледа с неспокойните си, вечно търсещи очи. Меката му брадичка е черна като катран, а челото му е набраздено от прекарани в размисъл безсънни нощи. Той е красив и страшен. Гърмът на големия топ разтърси стените на библиотеката и малки облачета прах заплуваха из процеждащите се през тесния прозорец слънчеви лъчи.

— Не се ли страхуваш от смъртта, Йоханес Ангелос? — попита ме той.

— Тялото ми се плаши — отвърнах аз. — Тялото ми се плаши от унищожение и коленете ми треперят при топовния гръм, но духът ми не се страхува.

— Щеше много повече да те е страх, ако имаше повече опит — заяви той. — Ако беше видял повече смърт и войни, духът ти щеше да се плаши. Само неопитният войник е безстрашен. Но безстрашието все още не е героизъм. Да надвиеш страха — това е геройство.

Той посочи стените наоколо, изографисани с хиляди златни фигури и надписи в цинобър, и огромните, обковани със сребро и украсени със скъпоценнни камъни книги, приковани с вериги към масите за четене.

— Аз се страхувам от смъртта — каза Грант. — Но познанието е по-силно от страха. Моите знания са свързани със земното, тъй като написаното за неземните явления няма практическа стойност. Сърцето ме боли, като гледам тази постройка. Тук лежат погребани последните безценни останки от древната мъдрост. С векове никой не се е сетил да направи дори опис на това, що е събрано тук. Плъхове са изгризали ръкописите в шкафовете. Философите и църковните отци са на почит, но математиката и техниката са оставени във властта на мишките. И този алчен побъркан старец там не може да разбере, че нищо няма да загуби, ако ме остави да се разтършувам из хранилищата в избата и да запаля свещ, за да потърся безценното презряно познание, на което той е пазител. Когато турците пристигнат, тази сграда ще се обвие в пламъци, а с ръкописите ще подклаждат лагерните огньове.

— Ти каза, когато турците пристигнат — прекъснах го аз. — Значи не вярваш, че ще удържим града?

Грант се усмихна.

— Аз меря всичко със земен аршин — отбеляза той. — С аршина на здравия разум. Затуй и не подхранвам в ума си празни надежди така, както по-неопитни и по-млади от мен мъже са склонни да правят.

— Но в такъв случай — удивих се аз, — дори ти ще имаш повече полза от изучаването на Бога и на това, що стои по-високо от земните реалности, отколкото на математиката и техниката. Каква полза можеш да имаш и от най-чудната машина, щом като трябва да умреш? На това Грант отвърна:

— Ти забравяш, че един ден всички ще си отидем. Затуй съвсем не съжалявам, че любопитството ме доведе на служба при императора в Константинопол. Вече видях най-голямото оръдие, което човек някога е изливал, и то дори не се пръсна, когато гръмна. Дори само заради това си заслужаваше да дойда. И аз с радост ще разменя всичките свети писания на отците за две странички от някой забравен Архимедов ръкопис.

— Ти си луд — с неприязън казах аз. — Тази ти идея-фикс те прави по-луд и от султан Мехмед.

Той протегна ръката си към слънчевия лъч, все едно че искаше с дланта си да претегли тежестта на частиците прах, танцуващи в него.

— Не виждаш ли? — рече Грант. — От тези частици прах те гледат очите на красива мома — момиче, чиято усмивка смъртта отдавна е изличила. Сърцето, черният дроб и мозъкът на някой философ също танцуват из тези прашинки. След хиляда години и аз като прашинка ще срещна някой странник по улиците на Константинопол. В този смисъл твоето и моето познание са равнозначни. Позволи ми да запазя знанията, които съм натрупал, и не ги презирай. Знаеш ли, може би в сърцето си аз не презирам твоите?

Всичко в мен се разтресе, но се постарах да запазя спокойствие в гласа си и казах:

— Биеш се на погрешната страна, немецо Йохан Грант! Султан Мехмед би те прегърнал като свой побратим, ако те познаваше.

Той отвърна:

— Не, не! Аз съм част от Запада и се боря за свободата на човека, а не за неговото заробване!

— И какво е това човешка свобода? — поисках да узная аз.

Той ме погледна с неспокойните си очи, помисли за миг и рече:

— Правото на избор!

— Прав си! — прошепнах аз. — Това е онази ужасна човешка свобода — свободата на Прометей, свободата, наречена първороден грях.

Грант се засмя, положи ръка на рамото ми и въздъхна.

— Ах ти, грък такъв!

Той ми е чужд. Иска ми се да го отблъсна и въпреки това със страх подозирам, че е брат по душа. Ние сме еднакви — той и аз. Само че той е избрал царството на смъртта, а аз — Божествения мир.

Роден съм на границата между два свята — отминал и бъдещ. На Запад, както и на Изток, дървото на смъртта цъфти. Нека бъдещето бере от неговите плодове — да вкуся от тях не желая.

Това ли е всичко? Такъв ли е моят избор?

Топовете гърмят, стените се пропукват, огромният тъпан на смъртта разтърсва земята и небето. Но аз, който съм твърд и хладнокръвен — не! — аз, който съм ярък пламък, мисля само за теб, любима моя! Защо прониза с тръни плътта ми? Защо не ме остави спокойно да се бия и да умра, след като вече бях направил своя избор?

Сега мечтая само за теб. И чрез теб в светите мистерии се пренасям. Блудният син се е завърнал в бащиния си дом.