Мика Валтари
Черният ангел (68) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

7 май 1453

Малко след полунощ самият ад се изсипа върху главите ни, когато най-малко десет хиляди щурмуваха пробивите в стените. Най-големите сили бяха съсредоточени в сектора на Джустиниани, край Свети Романовата порта, където огромният бомбард е повредил и двете стени.

Безшумно и в добър ред османлиите бяха се приближили до стените под прикритието на нощта и бяха успели на няколко места да запълнят преградния ров, преди някой да затръби тревога. Едновременно бяха вдигнати десетки обсадни стълби. Работниците, които поправяха стените, в ужас побягнаха и единствено самообладанието на Джустиниани спаси положението. Ревейки като бик, той се хвърли в най-застрашената точка и с двуострия си меч посече неимоверен брой османлии, които бяха вече прехвърлили пръстените заграждения. През това време бяха запалени огньове и факли, та на стената стана светло като ден.

Виковете на Джустиниани заглушиха крясъците и тъпаните на турците, а веднага, след като разбра с какви сили ни щурмуват, той заповяда да повикат резервите. Но след два часа стана ясно, че трябва да се отделят хора и от другите сектори. След първия щурм агаряните се връщаха на вълни от по хиляда. Бяха докарали тънкоцевни топове съвсем до преградния ров. Под прикритието на техния огън и на стрелците с лъкове те атакуваха стената, но защитени от стоманените си доспехи, хората на Джустиниани се изправяха като желязна стена на крепостния вал. Стълбите бяха отблъснати, а тези, що се бяха добрали до основите на стената под формата на малки подразделения и под прикритието на собствените си щитове, биваха заливани с разтопена смола и олово, докато не бяха разпръснати, след което ставаха лесна плячка за нашите арбалети.

Трудно е да се преброят турските загуби. Джустиниани пусна слух из града, че купчините от трупове се издигали наравно с външната стена, но това, естествено, са глупости целещи да повдигнат духа на обсадените. Но колкото и да бяха агарянските загуби, те не компенсираха загубите на латинците, които бяха пронизани или повлечени с куки надолу от стените.

Сравнени с този щурм, всички останали атаки бяха като детска игра. Миналата нощ султанът не се шегуваше и голяма част от войската му взе участие в тази операция. В сектора край Влахернския дворец опасността беше минимална, тъй като стените бяха високи и обсадните стълби не стигаха до върха им. Затуй венецианският байло ме помоли да взема отряд войници и да се притека на помощ на Джустиниани, за да могат и венецианците да вземат своя дял от слава в тази битка.

Точно когато пристигнахме, огромен еничар, който с нечовешката си сила бе успял да се покачи на стената, триумфално призова другарите си и се втурна към Джустиниани, проправяйки си път през латинските редици. Протостраторът се биеше на една площадка по-долу и щеше да пострада, ако в последния момент един от работниците — обикновен грък без никакво бойно снаряжение, — не се беше хвърлил смело, прерязвайки с алебардата си крака на агарянеца. След това за Джустиниани не представляваше трудност да се справи с него. Той даде на спасителя си значителна награда, но каза, че щял да получи по-голямо удоволствие, ако го били оставили да се оправя с врага си съвсем сам.

Наблюдавах тази сцена на светлината от факлите и запалителните стрели, сред крясъци и трясък на щитове. След това нямах възможност да мисля за нищо, тъй като атаката беше толкова устремна, че трябваше да посрещаме османлиите в три редици, подпрени една на друга, за да удържим на напъна. Днес забелязах, че сабята ми се е изтъпила. Когато на зазоряване турците започнаха да се оттеглят, аз бях толкова изнурен, че не можех да си вдигна ръката. Всичко ме болеше, а тялото ми беше покрито с охлузвания и синини. Но не бях ранен и в този смисъл бях много по-късметлия от много други. Дори Джустиниани беше получил кървава рана от копие под мишницата си и само дебелата ризница го беше спасила.

Говори се, че край Селимбрийската порта един грък съсякал турски губернатор с ранг на конска опашка.

Когато видя състоянието, в което бях, Джустиниани приятелски ме посъветва:

— Не е необичайно в разгара на битката и във възбудата си човек да прескочи границите на собствените си сили. Но няма нищо по-опасно от това да се отпусне в някое от затишията, след което едва ли ще може от умора да се изправи на краката си. За тази цел опитният воин никога не изразходва всичката си енергия, а винаги си оставя малко в резерва. Това може да спаси живота му, ако битката започне отново.

Той ме погледна усмихнато с биволските си очи и добави:

— Тогава, ако не друго, би могъл да избяга, а не да се остави да бъде съсечен.

Протостраторът беше в добро настроение, което не беше помрачено от факта, че трябваше да разрежда виното си с вода, за да даде пример на своите мъже. Виното също е почти на привършване.

— Ха така, Жан Анж! — продължи той. — Започваме малко по малко да усещаме вкуса на истинската битка. Султанът явно загрява и скоро ще трябва да отблъскваме истински атаки.

Втренчих се в него, невярващ на ушите си.

— Какво тогава е истинска атака? — попитах. — По-лоша от тази никога преди не бях виждал и не можех да си представя, че може да съществува. Еничарите се биеха като зверове и сам започнах да се превръщам в звероподобен.

— Още нищо не си видял, Жан Анж — учтиво рече Джустиниани. — Поздрави красивата си съпруга от мен. Жените обичат миризмата на кръв по мъжките дрехи и аз никога не съм изпитвал по-голяма наслада от женското тяло както в ден, в който с меча си съм изпратил много противници в рая, а самият аз съм одран и изнурен. Завиждам ти за това преживяване, Жан Анж, ако то е ново за теб.

Отвратен и потресен от изпаренията, които в студената утрин се издигаха над още топлите камари от човешки трупове, аз не обърнах внимание на приказките му. Как можех да докосна жена си, когато очите ми все още гледаха ужасени, когато по дрехите и по ръцете ми все още се стичаше кръв и когато в главата ми се въртяха сцени от ужасното клане? Страхувах се, че веднага след като заспя с вик на ужас ще се събудя, макар че жадувах единствено за сън.

Но Джустиниани беше прав. По един ужасен начин той беше прав. Възползвах се от позволението му да си отида у дома и да си почина след битката и никога преди моето тяло не е било така изпълнено с огън и страст, както таза сутрин. Сънят ми беше дълбок. С глава върху бялото рамо на Ана Нотарас сънят ми беше като малка смърт.