Мика Валтари
Черният ангел (1) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

12 декември 1452

Видях те за първи път и те заговорих.

Все едно, че земята се разтресе под краката ми. Всичко в мен се преобърна, гробовете в сърцето ми се отвориха, изтръпнах и вече не се познавах.

Навършил бях четиридесет и вярвах, че съм достигнал есента на своя живот.

Пребродих много земи, видях какво ли не и преживях не едно битие. Господ бе разговарял с мен чрез устните на многобройни лица, и ангели ми се бяха разкривали, но аз все не вярвах.

Щом теб съзрях — повярвах — заради чудото, което ме облада.

Съгледах те пред черквата „Света София“, край бронзовите врати. В момента, в който всички излизаха, след като кардинал Исидор^[1] насред ледено мълчание бе провъзгласил, на латински и гръцки, унията между двете църкви. Отслужвайки великолепната литургия, що последва, той зачете веруюто, но когато стигна до притурката „и Сина его“, мнозина скриха с ръце лицата си, а от балконите се понесоха скръбни женски ридания. Стоях, притиснат от тълпата в страничната пътека, близо до сива колона. Опипах я с ръка и усетих влага — все едно, че и камъкът от ужас се къпеше в студена пот.

Всички напускаха черквата, спазвайки реда, останал им от векове, с василевса^[2], император Константин — възправен и тържествен, с посивяла глава изпод златните пера на короната. Вървяха, всеки от тях облечен в одежди и цветове, подобаващи на церемонията: придворните от Влахернския палат, министри, логотети и кесари, Сенатът в своята цялост, а след тях архонтите на Константинопол по реда на потеклото си. Никой не бе посмял да отсъства и по този начин да издаде позициите си. От дясната страна на императора наблюдаваше народа със студените си сини очи Францес, протоасекритът^[3], когото много добре познавах. А сред латинците зърнах венецианския байло^[4] и много други, що знаех само по лице.

Но куропалат^[5] Лукас Нотарас, велик стратег и върховен адмирал на имперската флота, виждах за първи път. Той беше с една глава по-висок от всички, чернокос и горделив. Гледаше високомерно, но умно, а от лицето му струеше онази меланхолична тъга, по която се познаваха членовете на старите гръцки фамилии. Излизаше от черквата възбуден и гневен, все едно че му беше невъзможно да понесе срама, паднал върху вярата и народа.

Багрите на одеждите, синьото и бялото на Гърция, празничните плащове, обсипани с перли и скъпоценни камъни, се отразяваха в очите на тълпата. Слънцето грееше, а площадът пред черквата бе претъпкан с народ. Там имаше брадати монаси с обезумели от безнадеждност очи, наежени занаятчии и търговци, моряци от корабите в пристанището, рибари. Но най-многобройни бяха монасите. Всеки трети срещнат по улиците на Константинопол беше монах. В ръцете на манастирите бяха вече стотици черкви, така че на практика само седем се управляваха още от получилия папско благоволение Григорий Мамас, когото народът наричаше „лъжепатриарх“.

Щом поведоха конете напред, сред тълпата настъпи бъркотия и масата започна да вика и да кълне латинците. Крещяха: „Махнете незаконното допълнение! Долу папското господство!“ Не можех да ги слушам. Бях се наслушал на всичко това до втръсване още от най-ранно детство. Но омразата на народа беше като грохот на буря, като тътен от земетресение, докато обработените гласове на монасите не събраха виковете от тълпата в един ритмично повтарящ се като при литургия възглас: „Не на Сина, не на Сина“. Беше празникът на свети Спиридон.

В момента, в който процесията на благородните дами се заизточва от черквата, част от съпровождащите императора се бяха вече смесили с народа, що напираше и махаше с ръце в такт със скандирането. Само около свещената личност на василевса все още имаше свободно пространство. Той яздеше на кон с лице, помръкнало от скръб. Облечен беше в обшит със злато ален плащ, а на краката си носеше пурпурни ботуши с извезани по тях двуглави орли.

Пред очите ми се сбъдваше многовековна мечта — унията на Източната и Западната църква, подчиняването на православната църква на папата и отричането от оригиналната версия на веруюто. Този съюз след десетгодишно протакане най-после бе станал валиден, щом като кардинал Исидор бе прочел прокламацията в черквата „Света София“. Четиринадесет години преди това в една катедрала във Флоренция тя бе четена, но само на гръцки, от едроглавия учен митрополит Висарион^[6]. И той, като Исидор, бе провъзгласен за кардинал от папа Евгений IV — награда за успеха в трудните преговори.

Оттогава бяха изтекли четиринадесет години. Същата вечер бях продал всички свои книги и дрехи и след като бях раздал парите си на бедните, избягах от Флоренция. Пет години по-късно приех кръста. Сега, когато тълпата крещеше, аз си припомних скалистия път към Асизи и осеяното с трупове поле край Варна.

Но когато възгласите внезапно затихнаха, вдигнах очи и видях куропалат Лукас Нотарас, възкачил се на фундамента пред пожълтялата мраморна колона. С вдигната ръка той поиска от народа да запази тишина и хладният декемврийски вятър донесе до ушите ми гръмогласния му вик: „По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“

При този призив народ и монаси избухнаха в шумни възгласи. Екзалтирано, гръцкото население на Константинопол закрещя и зарева: „По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“ По същия начин евреите веднъж бяха викали: „Пусни на свобода Барабас!“

Цяла група благородници и архонти от церемониалната процесия се насъбраха около Лукас Нотарас, изказвайки му своята подкрепа, без да се страхуват публично да се противопоставят на императора. Най-сетне тълпата се отдръпна и стори път на Константин, който препусна насред оределите си придружители. Процесията на благородните дами все още се нижеше през огромните бронзови врати, но веднага се разпръскваше и се топеше в шумната тълпа на площада.

Любопитен бях да видя как народът щеше да посрещне кардинал Исидор, който в името на унията бе преминал през много изпитания и самият бе грък по рождение. Но той не посмя да излезе от черквата. Кардиналската титла не му бе помогнала да надебелее. Беше си същия дребен тъмноок мъж, изглеждаше по-кльощав и от преди, тъй като си бръснеше брадата по латинската мода. От Ферара и Флоренция го помнех с брада. Ролята на посредник не беше от леките. Маркус Еугеникос го проклинаше и твърдеше, че бил донесъл чума от Киев във Ферара. Ако не друго, то всичките му слуги умряха от тази болест. Маркус Еугеникос смяташе това за божие наказание.

Като разбушувано ревящо море се люшкаше тълпата на площада под огромната сянка, хвърляна от кубетата на „Света София“. Сред чернилката на монашеските раса проблясваха украсените с накити шапки и копринените наметала на забулените благородни дами. Небето беше студено и бледосиньо, въпреки че слънцето светеше ярко.

„По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“ Без съмнение великият стратег Нотарас викаше от дъното на своето сърце, от любов към своята вяра и към своя град и от омраза към латинците.

Но колкото и искрени да бяха чувствата зад думите му, аз не виждах в тях нищо друго освен хладнокръвно премерен политически ход. Насред разгневената тълпа той хвърли отворените си карти на масата и по този начин спечели мнозинството от народа на своя страна. Та нали дълбоко в сърцето си нито един грък не поддържаше унията, нито дори самият василевс. Той беше принуден да се подчини, за да получи съдържащия се в нея договор за сътрудничество и подкрепа, който в труден момент щеше да осигури папската флота за защитата на Константинопол.

Същата тази флота вече се оборудваше във Венеция. Кардинал Исидор уверяваше, че тя щяла да отплава в помощ на Константинопол веднага, щом сигурна вест за подписването на съюза достигнела Рим. Въпреки това народът скандираше след император Константин: „Апостата! Апостата!“ Най-ужасната, най-празна и най-унищожителна дума, що можеше да бъде извикана на човек. Това бе цената, която той трябваше да плати за десетте бойни кораба, ако те изобщо някога пристигнеха.

Кардинал Исидор бе довел вече със себе си шепа стрелци, вербувани в Крит и по другите острови. Вратите на града бяха зазидани. Турците опустошиха околностите и затвориха Босфора. Техният лагер е крепостта, която бе построена по нареждане на султана през лятото, за няколко месеца, в най-тясната част на пролива. Тя стои от страната на Пера, на християнския бряг. През пролетта на това място все още се извисяваше черквата „Архангел Михаил“, но сега нейните мраморни колони служат за подпори в дебелите тридесет стъпки стени на турския бастион, от който султанските оръдия бдят над пролива.

Мислейки за всичко това, аз се застоях край масивните бронзови врати на „Света София“. Тогава я съзрях. Тя с усилие се беше измъкнала от тълпата и се връщаше в черквата. Дишаше учестено, а воалът й беше разкъсан. Благородните дами в Константинопол забулват лицата си от погледите на чуждите мъже и живеят изолирани в къщите си, пазени от евнуси. Когато яхват кон или се качват в паланкин, слугите им бързат да разпънат платнен параван, за да ги прикрият от погледите на минувачите. Кожата на лицата им е прозрачно бяла.

Тя ме погледна и всичко спря своя полет: слънцето престана да се върти около земята, миналото преля в бъдещето и не остана нищо друго освен мигновението — онзи единствен в живота ни миг, що ненаситният бяг на времето не може да ни отнеме.

Бях видял през живота си много жени. Бях обичал егоистично и бездушно. Бях се наслаждавал и бях доставял наслада. За мен любовта беше само унизителната лъст на плътта, която след като беше удовлетворена, оставаше тъжна душата. Само от съжаление бях симулирал любов до момента, в който не можех повече да се преструвам.

Много, много жени бях познал през живота си и бях напуснал всяка от тях така, както се бях отрекъл от много други неща. Защото за мен жените бяха само плътско преживяване, а аз мразех всичко, що ме обвързваше със собственото ми тяло.

Тя беше висока почти колкото мен. Косите й изпод бродираната шапчица бяха руси, а наметката — синя с втъкано сребро. Имаше кафяви очи и кожа като слонова кост и злато.

Но не беше красотата й, в която се взирах. Не в онзи момент. Погледът й ме заплени, защото очите й ми бяха познати, все едно че ги бях виждал вече в сънищата си. Тяхната кадифена прямота превръщаше в пепел всяка простосмъртна суета. Те се разшириха от изненада и ми се усмихнаха. Възторгът ми беше тъй пламенно чист — в него нямаше и следа от земно желание. Стори ми се, че тялото ми заискря по начина, по който в младостта си бях видял да се излъчва божествена светлина от килиите на светите отшелници, що светеха като чудни фенери в нощта по скалистите върхове на планината Атос. Това ми сравнение не е светотатство, понеже чудото на прераждането в онзи миг беше за мене свято.

Колко дълго трая всичко това, не знам. Вероятно не по-дълго от глътката въздух в последния ни час, що освобождава душата от тялото. Стояхме на няколко крачки един от друг, но като че ли за миг се озовахме върху острието на меч, на прага между преходното и вечното.

След това се върнах във времето. Трябваше да я заговоря. Казах й:

— Не се страхувай. Ако пожелаеш, ще те придружа до бащината ти къща. — По шапчицата й бях разбрал, че не е омъжена, макар че това едва ли щеше да е от значение в онзи момент. Омъжена или не, очите й ми бяха до болка познати.

Тя си пое дълбоко въздух, все едно че дълго бе задържала дъха си, и попита:

— Ти от латинците ли си?

— Да, ако пожелаеш — отвърнах аз. Гледахме се един друг и насред бушуващата тълпа оставахме сами, сякаш се бяхме пробудили в рая, в началото на всички времена. Срамежливост пареше страните й, но тя не сведе погледа си към земята. Чувствата й надвиха и с разтреперан глас ме запита:

— Кой си ти? Въпросът й обаче не беше въпрос. С него тя само показваше, че в сърцето си ме познава така, както и аз нея. Но за да й дам време да се успокои, започнах да разказвам:

— Раснах в Авиньон, Франция, докато навърших тринадесет години. След което пребродих много земи. Името ми е Жан Анж. Тук ми викат Йоханес Ангелос.

— Ангелос — повтори тя. — Сиреч ангел. Затуй ли си толкова бледен и невесел. Затуй ли така се изплаших, когато те видях? — Тя пристъпи по-близо и ме докосна по ръката. — Не, не си ангел. От плът и кръв си. Защо носиш турска сабя?

— Свикнал съм с нея — обясних, — а и закалката й е по-добра от християнската. През септември избягах от лагера на султан Мехмед, когато той бе привършил със строителството на крепостта при Босфора и се канеше да се завърне в Адрианопол. Сега, когато войната вече е избухнала, вашият император не връща на турците избягалите от тях роби, потърсили убежище в Константинопол.

Тя хвърли поглед на дрехите ми и рече:

— Не си облечен като роб.

— Не, не се обличам като роб — потвърдих аз. — Почти седем години принадлежах към свитата на султана. Султан Мурад ме провъзгласи за свой кучкар, а по-късно ме подари на сина си. Султан Мехмед подложи на изпитание моя интелект и чете гръцки и римски книги заедно с мен.

— Как попадна роб при турците? — удиви се тя.

— Четири години живях във Флоренция — подех аз. — Тогава бях богат, но се наситих на търговията с платове и приех кръста. В битката край Варна турците ме плениха.

Погледът й ме накара да продължа:

— Бях секретар на кардинал Юлиус Цезарини. След загубата конят му попадна в едно тресавище и отстъпващите унгарци го убиха с ножовете си. Техният млад крал загина в същата битка, а кардиналът го беше накарал да пристъпи подписания с турците мир. Затуй унгарците смятаха, че той бе предизвикал проклятието върху тях, а Мурад ни третираше като клетвопрестъпници. Но мен пощади, макар че екзекутира всеки, който не призна неговия бог и пророк. Но аз май много се разговорих, прости ми. Изглежда, твърде дълго съм мълчал.

— На мен не ми е доскучало — подкани ме тя. — Бих желала да чуя още за теб. Но защо не питаш коя съм аз?

— Не ще и попитам — отвърнах. — Стига ми, че съществуваш. Наистина ми стига. Не вярвах, че такова нещо още може да ми се случи.

Тя не запита какво имах предвид. Оглеждайки се наоколо, забеляза, че тълпата бе започнала да се разпръсква.

— Ела с мен — прошепна тя, сграбчи ме за ръката и забързано ме дръпна в гигантската сянка на бронзовите черковни врати. — Признаваш ли унията?

— Нали съм латинец — свих рамене аз.

— Престъпи прага — подкани ме тя. Озовахме се в преддверието, където в течение на хиляди години подкованите ботуши на стражата бяха издълбали трапчинка в мраморния под.

Онези, що от страх пред развилнялата се тълпа все още се мотаеха из черквата, любопитно ни заоглеждаха. Въпреки това тя обгърна с ръка раменете ми и ме целуна.

— Днес е празникът на свети Спиридон — рече тя и се прекръсти по гръцки. — Само Отца, но без Сина. Нека християнската ми целувка бъде печат на нашето приятелство, така че никога да не се забравим. Много скоро слугите на баща ми ще дойдат да ме търсят.

Бузите й поруменяха, а и целувката не беше съвсем християнска. Кожата й носеше аромата на хиацинти. Високите извити вежди бяха оцветени в тъмносиньо, а устните й бяха начервени, което беше обичайно сред изисканите благородни дами в Константинопол.

— Не бих могъл да се разделя с теб така — настоях аз. — Дори да живееш заключена със седем ключалки, няма да се успокоя преди да те намеря отново. Дори времето и пространството да ни разделят, пак ще те намеря. В това не ще можеш да ми попречиш.

— Защо ли бих искала да ти преча? — подметна тя, повдигайки вежди със закачлива насмешка. — Откъде знаеш, че не изгарям от любопитство да узная повече за теб и за чудните ти приключения, Йоханес Ангелос?

Чаровна беше закачливостта й, а тонът говореше повече от думите.

— Кажи ми тогава къде и кога! — не се стърпях аз. Тя сбръчи вежди.

— Сам не осъзнаваш колко непристойни са думите ти. Но, изглежда, това е навик у латинците.

— Къде и кога? — извиках аз и я грабнах за ръката.

— Как се осмеляваш! — впи очи в мен тя, пребледняла от изумление. — Никой мъж досега не е посмял да ме докосне. Ти не знаеш коя съм. — Но дори не опита да издърпа ръката си, така че докосването ми не й беше съвсем неприятно.

— Ти си ти! — отсякох аз. — И това ми е достатъчно.

— Може вест да ти проводя — обеща тя. — Какво значение има благоприличието в тези смутни времена. Ти си франк, а не грък. Само че срещата ти с мен може да бъде опасна за тебе самия.

— Приех кръста, защото ми липсваше вяра — започнах аз. — Всичко друго постигнах освен вяра. Затуй поисках поне да умра в името божие. От турците избягах, за да дам живота си в името Христово под стените на Константинопол. Едва ли би могла да направиш живота ми по-опасен от това, което е бил и което е.

— Замълчи! — прекъсна ме тя. — Обещай поне, че няма да ме последваш. И така сме привлекли върху себе си достатъчно внимание. — Прикривайки лице с разкъсания си воал, тя ми обърна гръб и се отдалечи.

Облечени в синьо и бяло слуги бяха дошли да я търсят. Тръгна с тях без дори да погледне към мен и аз не я последвах. Но щом се скри от погледа, почувствах се немощен, все едно че кръвта ми изтичаше от отворена рана.