Мика Валтари
Черният ангел (12) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

12 януари 1453

Стоя си в къщи, но слуховете се носят навред — нищо не може да ги спре. Те проникват навсякъде.

Султанът строи флота по всички азиатски пристанища.

Сърбите са принудени от подписаните спогодби да присъединят конницата си към султанската войска. Християни ще обсаждат християни.

Самотен съм. Не ми се доверяват и затуй съм безполезен.

Отново упражнявам ума си, но каква полза, след като сърцето ми е тревожно. Размислих всичко, що можах да мисля, и направих своя избор. Божието съществуване не се побира в границите на разума человечески. Бог съществува. Но какъв е той и как изглежда, разумът не го обяснява. Възторгът и той е само телесен. И до екстаз всеки може да достигне с пости и душевни упражнения. Но каква е ползата за самия човек, ако тялото му грее като лампа. Окован е той, въпреки това, от времето и от пространството.

Не мога да кажа що е Бог. Дори какво Бог не е, както счита мистичната теология. Словото е ограничено и по такъв начин несъвършено както всичко човешко. Отрека ли Бог, все едно че го признавам. Призная ли — отричам го. Това е съвършената сърдечна пустота.

Лошо спя. Сънищата ми са неспокойни. Преживял съм много неща насън. Впоследствие сънят е също толкова реален, колкото и действителността. Навремето се владеех, така че когато пожелаех, можех да спя дълбоко и да не сънувам.

Любовта е само опиат и опиянение, що чезне. Остава само горчилка и разочарование.

Но все още съм опиянен. Все още живея във властта на опиата, защото знам, че и тя е в този град, че и тя гледа същото небе.

За втори път в живота си се отричам от всичко. Но и в отрицанието трябва да има някаква граница. Затуй ли това отклонение се появи на пътя ми? Пуст и студен да се събудя в съня и в опиянението. Пролетта, пролетта очаквам. На Константинопол последната пролет.

Очакването ме терзае, макар да е чудесно, че има какво да се чака. Очаквам възторг. Очаквам смъртта.

Господи, не плащам ли прекалено висока цена за това, що в ответ получавам? И най-бедният и най-простият получават същото, без да плащат нищо. Такова е божественото ти безумие, Господи! Подлагаш ме на изпитания, пък си ме стиснал в шепата си.

Времето тече. Безмилостно се нижат невъзвратими дните. Тя не желае да ме види, иначе би дошла.

Дори и най-бедните? В слънчев ден, по пожълтялото било на Акропола, под прикритието на дърветата, те лежат прегърнати върху студената земя. Мъже и жени, целите в дрипи, които не се притесняват от това, че някой ги наблюдава. Да беше поне бедна, любов моя, парцалива и грозна. Тогава никой нямаше да ни пречи. По кафявите очи те познах. Щях да те позная дори да беше стара, раздърпана и с ръце, закоравели от труд.

Ако истински желаеше, щеше вече да е дошла.