Мика Валтари
Черният ангел (36) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

10 март 1453

Тези дни живея като насън. Най-сетне рано сутринта двете монахини пак се появиха на улицата и се загледаха в прозореца ми, все едно че се надяваха да ме зърнат, когато тръгвам да изпълнявам военните си задължения. Втурнах се надолу по стълбата, отворих входната врата и задъхан застанах пред тях, без да мога ни дума да отроня. Те се отдръпнаха от пътя ми и наведоха глави. Едната от тях протегна към мен дървената си паница и измърмори обичайната молба.

— Заповядайте в къщи, сестрици — подканих ги аз. — Кесията ми остана вътре.

Тя стоеше прикрита зад по-възрастната монахиня с наведена глава, за да не мога да видя очите й. След това те направиха опит да си тръгнат. Загубих самообладание и я сграбчих за ръката. Ужасен, Мануил изтича от къщата.

— Господарю, да не си се побъркал! — извика той. — Тълпата ще те пребие с камъни, ако закачиш монахиня!

По-възрастната жена ме перна с кокалестия си юмрук в лицето и започна да ме налага с дървената паница по главата, но не посмя да извика за помощ.

— Влезте вътре — наредих аз. — Така привличаме внимание.

— Началникът ти ще те обеси! — заплаши ме по-старата сестра, но се извърна и отчаяно погледна другарката си. Тя кимна в знак на съгласие, тъй като болезнено и здраво я стисках за ръката.

Те прекрачиха прага, след което Мануил залости входната врата, а аз казах:

— Това си ти, нали!? Сред хилядите те познах! Наистина ли си ти? Как е възможно това!? Потрепвайки, тя изтръгна ръката си и забързано рече на другарката си:

— Това е някаква грешка и недоразумение, което ще трябва сама да изправя. Би ли ме почакала тук? По това разбрах, че не беше истинска монахиня и че не беше още закълната. Иначе нямаше да може да остане насаме с мен. Отведох я в стаята си и заключих вратата. Отмахнах воала от лицето й и я взех в прегръдките си.

Държах я в ръцете си.

Чак тогава се разтреперах и избухнах в сълзи. Така ужасни бяха моите безнадеждност, съмнение и страст. Всичко в мен се взриви. На четиридесет години съм и зачевам есента на своя живот, а се разтърсвах от ридание като дете, събудило се от кошмарен сън в прегръдките на майка си.

— Любима моя — рекох аз, — как можа да постъпиш така с мен?

Тя махна воала от главата си и отхвърли черната наметка от себе си, все едно че се срамуваше от нея. Беше много бледна, но не беше позволила да й отрежат косата. Беше спокойна, а очите й блестяха горди и любопитни. Погали бузите ми с връхчетата на пръстите си и учудено погледна влагата по тях.

— Какво ти има, Йоханес Ангелос? — попита тя. — Плачеш ли? Защо плачеш? Да не би с нещо да съм те обидила? Бях безсловесен. Можех само да я гледам и усещах как лицето ми пламва, също като по времето на моята младост. Ана сведе красивите си кафяви очи.

— Истински се надявах, че съм се отървала от теб — започна тя, но думите се запряха на гърлото й и руменина покри страните и шията й. Обърна ми гръб и се предаде. Положих ръце на раменете й, притиснах гърдите й и задъхано почувствах цялата красота на нейното тяло, пробудено от моето докосване. Тя се облегна на мен, положи гордата си главица на рамото ми и ме целуна в устата с целувка, в която беше вложила цялата си душа. Тръпнеща бляскава радост заструи от тялото ми, от дъното на цялото ми същество и всичко черно в мен се стопи. Страстта ми беше бистра като извор и чиста като пламък.

— Ти се върна при мен — изрекох аз.

— Пусни ме — помоли тя. — Коленете ми треперят. Краката вече не ме държат.

Ана се свлече на един стол и подпря главата си с ръка на масата. След малко вдигна поглед. Така познати, така близки, кафявите й очи се спряха на моите.

— Сега съм по-добре — рече тя с разтреперан глас. — За миг се уплаших, че ще умра в прегръдките ти. Не знаех? Не можех да предположа, че ще се чувствам така?

— Или може би все пак знаех — продължи тя, гледайки ме, без да може да ми се нагледа. — Затуй и останах в града, макар че се зарекох никога повече да не те видя. Така по детински се опитвах да се самозаблуждавам.

Тя разтърси красивата си глава. Косите й бяха от злато, а кожата й — от слонова кост. Витите й вежди — сини дъги. Златнокафява нежност струеше от нейните очи.

— Избягвах те, исках да те забравя, но трябваше понякога да те виждам, та дори и отдалече. Може би отдавна щях да дойда при теб — като монахиня съм по-свободна откогато и да е в моя живот. Мога да се движа на воля и свободно да разговарям с бедните хора, да чувствам прахта под нозете си, да протягам евтината дървена паница за милостиня. През тези дни аз научих много, Йоханес Ангелос. Подготвях се за теб, макар че дори сама не го съзнавах.

Тя протегна босия си крак. Подметката на сандала беше пристегната за глезена с кожени ремъци, които се бяха врязали в бялата й кожа. Кракът й бе покрит с уличен прах. Това беше крак на жив човек, а не на гримиран идол. Тя се беше променила.

— Но как е възможно? — удивих се аз. — В една бурна нощ баща ти ме повика и ние се срещнахме. Той ми каза, че си заминала.

— Баща ми не знае — простичко отвърна тя. — Той продължава да мисли, че съм заминала. Купих си място в един манастир, където понякога се оттеглят високопоставени дами. Там съм само гостенка, която си плаща, наречена Ана, и никой не се интересува от моето фамилно име. Ако ме открият, метохът също ще си изпати, затуй тайната ми строго се пази. Ако пожелая да остана там до края на живота си, ще се сдобия с ново име, наново ще бъда родена и никой външен човек никога не ще узнае коя съм била. Само ти знаеш и това е неизбежно.

— Да не би да си наумила да останеш до живот в този метох? — уплашено казах аз.

Тя любопитно ме погледна изпод тежките си ресници.

— Извърших тежък грях — започна тя, играейки на невинна. — Не се подчиних на баща си. Може би трябва за това да се покая.

Все още не можех да разбера как тя, така ревностно пазена, бе успяла да се измъкне.

Ана ми разказа, че баща й пожелал тя да отплава за остров Крит, за да не попадне в ръцете на турците или на латинците. Но майка й още била болна, затуй от самото начало тя намразила този план. Под прикритието на нощта прислугата я отвела заедно с всичкия й багаж на един кораб, който бил пълен с бежанци, платили огромни суми за своето спасение. В общата суматоха тя успяла да се върне в лодката и да уговори лодкаря да я върне на брега. А когато в тъмното прерязали котвеното въже, слугите на баща й мислели, че тя все още е на кораба. Щеше да мине дълго време, преди той да узнае за случилото се.

— Сега съм свободна — заяви тя. — Дано си помислят, че в бурята съм паднала зад борда и съм се удавила. Още по-голяма болка ще причиня на баща си, ако разбере, че съм го измамила. Не смея дори да си представя последиците.

Замълчахме и дълго се гледахме един друг. И това беше достатъчно. Усетих, че нещо повече от това — като например усмивка или докосване, — и сърцето ми щеше да се пръсне. В този миг проумях какво имаше предвид, когато каза, че се страхувала да не умре.

Изведнъж кокалести юмруци заблъскаха по вратата и гласът на по-възрастната монахиня се раснесе:

— Сестро Ана, още ли си там?!

Дочух как Мануил се мъчеше да я успокои.

— Идвам, идвам — извика Ана, обърна се към мен, докосна ме по бузата и усмихнато заяви. — Трябва да тръгвам.

Но не можеше веднага да си тръгне. Повдигна се на пръсти, надзърна в очите ми и попита:

— Щастлив ли си, Йоханес Ангелос?

— Щастлив съм — отвърнах аз. — А ти, Ана Нотарас, щастлива ли си?

— Много! Много съм щастлива — рече тя. Отвори вратата и възрастната монахиня се втурна в стаята, вдигнала заканително дървената си паница. Ана успокоително я хвана под ръка и я изведе навън.

Сграбчих с две ръце Мануиловата глава, целунах го по двете бузи и казах:

— Нека Бог да те пази и да те благослови!

— И теб също, господарю, и нека се смили над душата ти — отвърна той, след като се опомни от изненадата. Монахиня — заклати глава слугата ми със смеещи се очи. — Монахиня в твоята стая. Да не би най-после да си решил да се откажеш от латинците и да се върнеш в лоното на православната вяра?