Мика Валтари
Черният ангел (51) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

12 Април 1453

Станах на разсъмване. Миналата нощ никой не беше спал спокойно. Гърците се молеха, а латинците прекаляваха с пиенето. Излизайки в студената утрин, аз се подхлъзнах на техните повръщания по подовете в дворцовите зали.

Изпод водите на Босфора слънцето изгря по-бляскаво отвсякога. Азиатските брегове искряха позлатени и нежен бриз се носеше откъм Мармара.

От бойницата виждах турските артилеристи да се молят. Моите мисли следваха тези на султан Мехмед. Предполагам, че и него сън не го е хванал през миналата нощ. И ако целият град е обхванат от потискащо очакване, навярно то е сковало и неговото сърце.

Утринните часове се нижеха без нищо да се случи. След това по стените на града, чак до Влахернския палат, от уста на уста се предаде веста, че е била забелязана турската флота. Говореха, че стотици платна покривали морето. В пристанището зазвъняха корабните камбани и техният звън се разнесе чак до двореца.

Видяхме султана, който яздеше на бял жребец по хълма срещу нас, ограден от най-висшите си офицери и следван от върволица чауши в зелени кафтани. По копията на везири и паши се развяваха конски опашки. Султанът отиваше да инспектира големия бомбард, но спря почтително на около петстотин стъпки от него, след което всички коне бяха отведени.

Когато турците се разбягаха настрани от големия топ и оставиха само един полугол роб да размахва запалена факла на дълга дръжка, с която да запали фитила, венецианският байло загуби самообладание и заповяда на всички които се намираха на стената точно срещу топа, да напуснат този участък. Тази желана от всички заповед накара и най-храбрите да се разбягат като стадо подплашени овце.

Блесна светкавица и последва страховит взрив, по-страшен и от най-силната гръмотевица. Градската стена се разлюля като от земетресение, аз загубих равновесие и паднах заедно с всички останали. Огромен облак, черен като барут, скриваше бомбарда от нашите погледи. По-късно дочух, че в по-близките къщи чиниите падали от масите и водата в гърнетата се разплискала. Дори корабите в пристанището потреперили от гърма.

Веднага след като вятърът разнесе черния пушек и облака прах от стената, видях турските артилеристи да тичат към нас и оживено да сочат един на друг уврежданията, нанесени от гюллето. Виждах ги, че викат, но не ги чувах, тъй като гърмът ме беше оглушил. И аз започнах да викам на стрелците, но никой не ме чуваше. Чак когато ги задърпах за ръкавите, те се усетиха и започнаха да опъват арбалетите си, но във възбудата си стреляха лошо. Нито един от турците не беше дори ранен, макар че от бойниците стреляха все повече и повече. Турските артилеристи бяха изцяло във властта на собствената си възбуда, та дори не забелязваха забиващите се наоколо им стрели, поглеждаха ги разсеяно и, говорейки оживено, бавно се връщаха към големия бомбард. Те разперваха ръце и клатеха глави, все едно че не бяха доволни от това, което бяха видели.

Грамадното каменно гюлле бе направило в стената незначителна вдлъбнатина с големината на малка стая и се беше разбило на хиляди парчета. Но основите на крепостната стена бяха непокътнати.

Край бомбарда забелязах Орбан, който размахваше съответстващия на званието му жезъл и крещеше своите заповеди. Артилеристите засноваха около топа, покриха го с дебели вълнени одеяла, за да не изстине прекалено бързо, и наливаха масло в огромната му паст, за да помогнат на метала да се възстанови след ужасното налягане на изстрела.

В далечината, откъм портите на Карисиос и Роман, се чуха обезпокоителни изстрели. Виждах блясъка на изригващите топове и облаците барутен дим, но техните гръмове едва отекваха в заглушените ми уши.

Султан Мехмед единствен остана прав, докато при звука от изстрела всички останали офицери и чауши се хвърлиха по очи на земята. Той продължаваше да стои безмълвен и след това, с поглед, прикован в стената, докато останалите от свитата му отърсваха прахта от своите дрехи. Не помръдваше Мехмед, защото се страхуваше да не издаде чувствата си. Вероятно в мислите си се беше надявал, че този гигантски бомбард можеше с един единствен изстрел да срути двадесет стъпки дебелата крепостна стена.

След като Орбан се беше погрижил за покриването на огромния топ, гръмнаха и другите две оръдия от двете му страни. Те също бяха много мощни, но въпреки това изглеждаха като недоносчета в сравнение с чудовищното туловище на бомбарда. Артилеристите докоснаха фитилите им без дори да се прикриват.

Въпреки това двата изстрела за момент ме заслепиха, след което всичко се скри в черен пушек, който сякаш растеше и следваше каменните гюллета. Те удариха почти в същото място както големия бомбард, стената се разтърси и през облаци от прах се изсипа дъжд от каменни отломки, които нараниха един от венецианците. Но когато изтичахме да погледнем какви повреди бяха нанесени, открихме, че те бяха много по-малки, отколкото бяхме очаквали. Влахернският сектор бе удържал на изпитанието. Венецианският байло Миното се засмя с облекчение и извика на хората си:

— В името на Светия дух, нека не се плашим вече, а да ободрим своите сърца! Нека ни замерва султанът с тези каменни грахчета цял ден ако ще, на стената пак нищо няма да й стане.

Но докато турците обслужваха оръдията си — все едно че се грижеха за болни добичета, — Йохан Грант задейства целия отбранителен гарнизон. След като знаеше местата, в които топовете се целеха, той нареди да се спуснат огромни кожени чували, натъпкани с вълна, памук и сено, с който да се защитят дупките на външната стена. Той също беше оптимистично настроен и смяташе, че повредите лесно можеха да бъдат поправени през нощта.

Нови гърмежи се разнесоха и стената потрепери под нозете ми. Султанът започваше да ни обстрелва със стотици тънкоцевни топове и дебелоцеви бомбарди, които бълваха големи каменни гюллета. Много от тях прелитаха над стените и разрушаваха къщите зад тях, докато артилеристите не поправиха траекториите им, променяйки барутния заряд и ъгъла на техните дула. Въздухът се изпълни с един постоянен тътнеж, а отделни турски подразделения напредваха към преградния ров, като блъскаха бронзови чинели и призоваваха Аллаха колкото им глас държи. Но по крепостната стена защитниците на града започваха да привикват към топовната стрелба, целеха се добре и много турци паднаха поразени, а и много от онези, дето се опитваха да измъкнат телата на убитите си другари.

Аз се отправих пеш по гребена на външната стена, за да известя Джустиниани, че поне засега не трябва да се страхуваме от големия бомбард. От време на време се налагаше да притичвам между зъберите и да се прикривам от стрелите и куршумите, които бръмчаха над главата ми.

В сектора между Порфирогенетския палат и Карисиосовата порта на защитниците не им беше до смях. Още с първия си залп четирите турски бомбарда бяха откъснали един от зъберите и бяха превърнали трима от мъжете в кървава каша. Една дузина други бяха тежко ранени от отломките и се беше наложило да ги закарат в града през една странична врата в голямата крепостна стена, за да им бъде оказана медицинска помощ. Локви кръв бяха останали от тях и защитниците неспокойно надничаха през тесните бойници на кулите към турските топове, които се зареждаха за нов залп. В този момент артилеристите тъпчеха барута с дървени бутала и го обработваха с влажен клей, за да не остане никакъв въздух преди да търкулнат каменното гюлле в широката цев. Тази част на градската стена се защитава от тримата братя Гуачарди — млади венициански наемници, които сами плащат на войниците си и които са се цанили на служба при императора. Те вървяха напред-назад по бойниците, окуражаваха новаците, потупвайки ги по гърбовете, като им обясняваха, че опасността не беше чак толкова голяма, колкото изглеждаше. Бяха любопитни да узнаят за щетите, нанесени от големия бомбард, и аз се задържах за малко при тях, за да видя ефекта от предстоящия залп. В кулата, където бяха устроили своя щаб, украсен със скъпи килими, драперии и възглавници, взети от Влахернския палат, братята ми предложиха глътка вино.

Докато чакахме турския залп, те започнаха недодялано да се хвалят с подвизите си сред гръцките девойки и ме запитаха какви са обичаите на турските жени. И тримата не бяха навършили още тридесет години и от начина, по който говореха, си личеше, че са само простички младежи, жадни за приключения, богатство и слава. Те бяха готови да се явят пред лицето на своя Бог така, на пияна глава и със сърца, изпълнени с любовни спомени. Бяха, разбира се, получили пълно опрощение на всички минали и бъдни грехове. Не изпитвам желание да ги съдя — напротив, в компанията им почувствах по-скоро завист по тяхната бляскава младост, която никаква философия все още не беше успяла да вгорчи.

През това време турците наклониха надолу дулата на топовете, за да бият право в стената. От бойниците воините завикаха, че агарянските факли вече са запалени, а братята Гуачарди хвърляха зар, за да определят на кого от тримата щеше да се падне честта да стои неприкрит на стената и с примера си да окуражава останалите. Най-младият хвърли шестица и опиянен от късмета си се втурна към бойниците с блеснали от вино и възбуда очи. Той се изправи в една от амбразурите, точно срещу оръдията, размаха облечената си в броня ръка, за да привлече вниманието на нападателите и започна да бълва такива обиди на турски език, че дори аз се засрамих от неговото поведение. Но когато факлите докоснаха фитилите на оръдията, той разумно се прикри зад зъбера и остана скрит зад него.

Трите топа гръмнаха почти едновременно, заглушиха ни и разтресоха стената под краката ни. Когато пушекът и прахта се разнесоха, ние видяхме младия Гуачарди, който стоеше невредим, здраво разкрачил крака. Но гюллетата бяха прехвърлили оградния ров и палисадите, отнасяйки част от тях със себе си, и бяха издълбали огромни дупки във външната стена. Беше ясно, че с течение на времето тези бомбарди щяха да нанесат сериозни щети и бавно, но сигурно, щяха да разрушат основите на стената.

Откъм турските позиции се разнесоха ужасени викове и ние забелязахме, че бомбардът отляво беше разкъсал подпорите си и беше изскочил от своето легло. Дървени подпори и камъни се бяха разхвърчали надалеч, премазвайки поне двама от артилеристите. Останалите обаче не обърнаха никакво внимание на своите пострадали другари, ами се втурнаха да покриват топовете с мокри одеяла и да ги обливат с масло, тъй като те бяха много по-ценни от човешкия живот.

През пялото време на моята обиколка по крепостната стена турците стреляха непрекъснато с топове и аркебузи, блъскаха чинели, надуваха зурни, биеха тъпани и на малки групи се втурваха към преградния ров, опитвайки се да достигнат защитниците със стрелите си. Хората на Джустиниани, които бяха облечени от главата до петите в броня, не си правеха труда да се прикриват, ами оставяха стрелите да се пречупват на две в ризниците и шлемовете им.

Точно когато достигнах сектора на протостратора, големите бомбарди срещу портата на Свети Роман изстреляха своя залп. Част от зъберите и бойниците на външната стена се сгромолясаха и хиляди каменни парчета засвистяха из въздуха. Варовиковият прах ме задуши, а отровният пушек почерни лицето и ръцете ми. Пред себе си чух псувни и проклятия и гръцки гласове, които призоваваха Светата майка на помощ. Близо зад мен един нещастен работник, който носеше камъни за крепостната стена, полетя надолу с шуртяща кръв от едната страна.

— Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен! — проплака той и се помина без много да се мъчи.

Джустиниани в звънтящите си доспехи се понесе насреща ми, за да провери щетите, нанесени от изстрела. Той вдигна наличника на шлема си, иззад който блеснаха кръглите му биволски очи, зелени от възбуда. Втренчи се в мен, все едно че ме виждаше за първи път, и извика:

— Битката започна! Виждал ли си по-славен ден от този? Той пое дълбоко дъх, за да се нагълта с барутен дим и с миризмата на прясно пролята кръв, докато ремъците на нагръдника му изпукаха от напрежението на огромните му гърди. Беше се променил — съвсем различен от онзи бавен, вечно пресмятащ комендант, когото познавах. Чак сега той се чувстваше като риба във вода, опиянен и наслаждаващ се на гърмежите и на тътена от боя.

И отново стените потрепериха под нозете ни. Страхотен взрив разтърси земята и небето притъмня. Огромният бомбард край Калигарската порта беше стрелял отново. Нищо не можеше да се сравни с трясъка на неговия изстрел. Слънцето се виждаше като златно кълбо през облаците от пушек и прах. Изчислих, че на бомбарда са нужни около два часа, за да се изстуди, да се прицели, зареди и изстреля отново.

— Вероятно си чул, че турската флота е пристигнала — рече Джустиниани. — Преброени са триста платна, но повечето от тях са търговски гемии, а бойните им галери, в сравнение с латинските кораби, са тесни и леки. Край плаващия бараж венецианците ги очакваха в засада със свити от страх гърла, но те ги подминаха и хвърлиха котва в Босфора в пристанището с колоните под Пера.

Той говореше волно и весело, все едно че нямаше никакви грижи, макар че с два залпа тежките турски топове бяха помели преградното укрепление и бяха повредили външната стена, която на две места се беше пропукала от основите си чак до върха. Той изрева на изплашените гърци да приберат тялото на своя загинал другар. Гърците се бяха наблъскали в пространството между външната и вътрешната стена и се молеха да ги пуснат в града през една от малките порти. Те бяха мирни работници, които не се бяха цанили да се бият срещу турците на страната на латинците.

Най-после двама от тях се покатериха на външната стена, като си криеха главите от прелитащите куршуми и стрели. Коленичиха до тялото на убития и избухнаха в жални ридания при вида на многобройните рани от шрапнелите, несръчно заизтриваха прахта от лицето му и опипваха студените му крайници, невярващи, че човек може така внезапно да се помине. Поискаха от Джустиниани една сребърна пара, за да отнесат трупа в града. Той изпсува и рече:

— Жан Анж, ето, заради тези алчни нещастници водя тази свещена война в името на цялото християнство.

Гръцката ми кръв възнегодува, като гледах тези окаяни възрастни мъже, които нямаха ни шлемове, ни ризници да ги пазят, а само мръсните си работни дрехи.

— Това е техният град — отвърнах му аз. — Ти си поел защитата на този участък от стената, за което получаваш заплата от императора. Затуй и сам ще трябва да заплащаш на гърците за поправките, ако не можеш да се справиш със собствени сили. Такъв е договорът. Ти самият си алчен нещастник, щом като караш тези беззащитни мъже да работят без да им се заплаща. Та нали и те трябва с нещо да си купуват храна и да поддържат семействата си. Василевсът не се грижи за съдбата им. След което добавих:

— Една малка сребърна пара за тези мъже означава толкова, колкото остров Лемнос за теб. Ти не си по-добър от тях. Сам си се продал на императора от алчност и от жажда за слава.

Но Джустиниани, опиянен от започналата битка, не се ядоса.

— Човек може да си помисли, че си грък, като те слуша как изопачаваш нещата — изръмжа той, но все пак хвърли една сребърна пара на гърците. Те бързо нарамиха тялото на убития си другар и го понесоха надолу по стената, а кръвта му продължаваше да се стича по изтритите каменни стъпала.