Мика Валтари
Черният ангел (31) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

26 февруари 1453

Вече бях успял да се разсъблека, когато слугата ми дойде да извести, че някакво младо гръцко момче желае да ме види. Не си направих труда дори да се надигна от леглото — толкова бях изморен.

Момчето влезе и без да се поклони любопитно заразглежда одаята ми, сбръчвайки нос при миризмата на кожа, хартия, восък за запечатване и прах за полиране на метал. Веднага го познах — виждал го бях да язди на Хиподрума — той беше по-младият от синовете на Лукас Нотарас.

Внезапно хлад прониза душата ми, а силният вятър заблъска капаците на прозорците.

— Навън е тъмно — рече момчето. — Облачно е и човек не вижда нищо по-далече от носа си.

Той е красив седемнадесетгодишен младеж, който по очарователен начин съзнава красотата и високия си ранг. Аз, изглежда, възбуждах неговото любопитство.

— Избягал си от турците — продължи той. — В града много се говори за теб. Някой даже веднъж те посочи, когато преминаваше на кон покрай нас. Баща ми желае да се срещне с теб, ако това не ти създава особено главоболие. — Момчето се огледа наоколо. — Както вече казах, навън е много тъмна нощ. Никой няма нищо да види.

— Не ми е особено приятно да се разхождам по тъмно — отвърнах аз, — но не бих могъл да пренебрегна бащината ти заповед.

— Това не е заповед, в никакъв случай — запротестира то. — С какво право баща ми ще ти заповядва! Та ти си под командата на Джустиниани. Той не те вика по служба, а те кани като гост, а може би и като приятел. От теб би могъл да научи много полезни неща и се учудва, че досега все си го отбягвал. Но в никакъв случай няма да ти се разсърди, ако избереш да не дойдеш.

Момчето говореше оживено, за да прикрие неудобството от поставената мисия. Той беше отворен и привлекателен юноша, който също не обичаше да се разхожда по тъмното. Защо ли неговият баща желаеше да запази в тайна поканата си, та не се решаваше дори слуга да проводи.

„Като жертвен телец — помислих си аз. — Добре отгледано агънце пред олтара на властолюбието. Готов е да пожертва дори собствения си син.“

Този юноша беше брат на Ана. Усмихнах му се приятелски и, обличайки се, докоснах рамото му с ръка. Той се стресна и поруменя, но отвърна с усмивка. Явно не смяташе, че съм от ниско потекло.

Северният вятър беснееше навън, пречеше ни да дишаме и увиваше дрехите около телата ни. Нощта беше непрогледна. Иззад плъзгащите се черни облаци осеяното със звезди небе от време на време поглеждаше към нас. Жълтеникавото куче ме последва и въпреки че му наредих да си стои у дома, се измъкна бързо навън. Взех фенер от Мануил и го подадох на момчето. Това беше трудно за преглъщане, но то покорно го пое и започна да осветява пътя ми. За кого ли ме мислеше? През цялото време кучето ме следваше по петите, все едно че пряко волята ми бдеше над мен.

Палатът на Лукас Нотарас беше тъмен. Влязохме през страничната врата, в стената откъм морето. Нямаше никой наоколо и въпреки това имах чувството, че нощта е изпълнена с шпиониращи очи. Вятърът шумеше и нещо ми нашепваше, но не различавах думите. Бурята ме беше зашеметила.

Коридорът се простираше тих и топъл. Изкачихме се по стълбите. В стаята, в която бях въведен, имаше писалище с разхвърляни листа и пера и много красиво подвързани големи книги. Пред иконата на Светите Влъхви гореше малко кандилце с благовонно масло.

Лукас Нотарас седеше с приведена в дълбок размисъл глава. Без да се усмихва, той почтително отвърна на поклона ми, след което се обърна към сина си и рече:

— Нямам повече нужда от теб.

Момчето преглътна обидата без да се издава. Любопитно беше да чуе за какво ще си говорим, но сведе елегантно красивата си глава, пожела ми лека нощ и се оттегли.

Лукас Нотарас се оживи веднага след като синът му напусна стаята, погледна ме познаващо и рече:

— Знам всичко за теб, Йоханес Ангелос. Затуй и възнамерявам да говоря съвсем откровено.

По начина, по който ме заговори, пролича, че знае за гръцкия ми произход, което от своя страна не беше нищо изненадващо, но, неизвестно защо, ме смути.

— Възнамеряваш да говориш с мен откровено — казах аз.

— Така започва само онзи, който има намерение да прикрие мислите си. Осмеляваш ли се да бъдеш откровен поне със себе си?

— Ти беше съветник на султан Мехмед — започна той.

— Миналата есен избяга от неговия лагер. Човек, достигнал толкова висок пост, не върши такова нещо безпричинно.

— Сега твоите намерения са под съмнение, а не моите, куропалате — подметнах аз. — Едва ли щеше така скрито да ме привикаш, ако не мислеше, че ще можеш по някакъв начин да ме използваш.

Той махна нетърпеливо с ръка. И неговият пръстен-печат беше с големината на бебешки юмрук. Ръкавите на зелената му мантия стигаха до лактите, а под тях се подаваха маншетите на пурпурна риза, обшита със злато, също като на император.

— И въпреки това от самото начало ти се опитваш да се свържеш с мен — заяви той. — Предпазлив си, а това е разбираемо и правилно не само от твоя гледна точка, но и от моя. Това е гениално хрумване — да се запознаеш, като че ли случайно, с дъщеря ми, да я изпроводиш до дома й, след като е загубила придружителите си, и да посетиш моята къща, когато бях на море, уж за да се срещнеш само с нея. Изключително хитро.

— Тя обеща да ти каже за мен — признах аз.

— Дъщеря ми е увлечена по теб — усмихна се той. — Тя не знае кой си ти и какви са твоите намерения. Тя е чувствителна и горделива. Тя не знае нищо, нали ме разбираш?

— Тя е също така и много красива — рекох аз.

Лукас Нотарас махна отново с ръка.

— Ти си над този вид изкушения. Дъщеря ми не е за теб.

— Не бих бил толкова уверен в това, куропалате — предупредих го аз.

За първи път той си позволи да покаже учудване.

— Какво ще става след всичко това, е във властта само на времето — заяви той. — Играта, която играеш, е прекалено трудна и опасна, за да забъркваш в нея и жена. За камуфлаж може би, но не и сериозно. Ходиш по острието на бръснач, Йоханес Ангелос. Внимавай да не се препънеш!

— Знаеш много, Нотарас — признах аз, — но не ме познаваш.

— Наистина знам много — похвали се той. — Повече, отколкото предполагаш. Дори шатрата на твоя султан не е безопасно за разговори място. Уши има и тук, навсякъде. Знам, че си се разделил с Мехмед без лоши чувства, и че ти е подарил торбичка със скъпоценни камъни на раздяла. За съжаление това е станало достояние и на василевса, и на пазителя на печата Францес. Затуй от самото ти идване в града те следят всяка твоя крачка. Не искам да знам колко си платил на Джустиниани, за да те вземе при себе си. Всички латинци са подкупни. Но ако направиш и най-малката грешка, Джустиниани не ще може да те защити.

Той пак махна с ръка.

— Не е ли смешно? Само авторитетът на султан Мехмед те пази тук, в свещения Константинопол. Толкова низко е паднал този последен Рим. Не смеят да вдигнат ръка срещу теб, само защото още не са разбрали намеренията ти.

— Прав си — потвърдих аз. — Смешно е наистина. Въпреки че избягах от султана и го предадох, неговата сила все още ме закриля. Чувствам го и го изпитвам на гърба си през цялото време. В луди времена живеем.

Той се усмихна и присви устни.

— Не съм чак толкова луд, та да вярвам, че ще разкриеш плановете си пред мен. Аз също съм грък. Пък и не е необходимо. Моят собствен здрав разум ме уверява, че след падането на града ти ще се издигнеш още по-високо в султанския двор. Ако не явно, то поне тайно. Затова единомислие и единодействие в рамките на позволеното ще бъдат от полза и на двама ни.

Той въпросително ме погледна.

— Това ти го казваш — отвърнах внимателно.

— Византийската империя е към своя край — продължи Лукас Нотарас. — Отвътре е разядена и само обвивката й е останала. Разпада се. При това положение Константинопол не може да продължава своето самотно съществуване.

— Пропусна сгодния момент — подметнах. — Защо не събра народа около себе си, когато провъзгласиха унията? Защо не го вдигна на бунт? След което можеше доброволно да предадеш града на султана.

Той разтърси глава и отсече.

— Не! Народът е бавен и късоглед. Фанатизиран от вярата и уповаващ се на Светата Панагия, той щеше да затвори вратите пред султана и да се удави в собствената си кръв. Без помощта на латинците щеше да е още по-лесна плячка за Мехмед. Вдигането на бунт щеше да бъде непростима политическа глупост.

— Освен това — продължи той — султанът желае с меч да завладее града, за да може сам да налага своите условия. Доброволна капитулация ще го задължи да подпише споразумения и договорености, а той не желае това. Та нали дори Константин би се съгласил формално да му стане васал и да му плаща данъци. Но такова разрешение на проблема не го задоволява. Не съм ли прав?

Тъй като не отвърнах, той вдигна два пръста.

— Има само две възможности. Или обсадата ще успее и Мехмед ще превземе с пристъп града. Или ще се провали и Константинопол ще се превърне за вечни времена в латинска колония.

Нотарас стана, изпъчи се и повиши тон:

— И преди сме вкусвали от латинското господство. То продължи само едно поколение, но триста години след това Константинопол все още не се е съвзел от него. Латинците са крадци, вероотстъпници и са по-безпощадни от турците. Агаряните поне ще ни разрешат да запазим вярата и традициите си. И затова дори Светата Панагия този път е на тяхна страна, макар че се облива в кървави сълзи поради нашата безпомощност.

— Не говориш пред тълпата, куропалате — припомних му аз.

Той натъртено отвърна:

— Не ме разбирай погрешно! Преди всичко не ме разбирай погрешно! Аз съм грък и ще се боря за града си докато все още има някаква надежда за независимост. Но никога не ще позволя той да падне отново в латински ръце. От това нищо добро няма да последва. Ще загубим и последните си сили в постоянни войни като преден пост на Европа. До гуша ни е дошло и от нея, и от латинците. В сравнение с тези варвари турците са цивилизован народ благодарение богатото културно наследство на Арабия и Персия. Под властта на султана Константинопол отново ще процъфтява и на границата между Изтока и Запада отново ще владее над целия свят. Султанът не настоява да се отречем от вярата си, а само мирно да съществуваме всред турския народ. Защо заедно с него да не завладеем света и да позволим на прастарата гръцка култура да избуява от първичната сила на тяхната цивилизация? Нека се роди един трети Рим, владян от султан, в който гърци и турци живеят задружно и в сговор, уважавайки взаимно вярата си.

— Мечтата ти е завидна за уважение — отбелязах аз. — Не ми се иска да полея със студена вода жаравата на твоето сърце, но мечтата си е само мечта. Нека се придържаме към действителността. Ти не познаваш Мехмед, но въпреки това се надяваш и желаеш градът да падне в негова власт.

— Не се надявам — прекъсна ме той. — Аз знам, че ще падне! Неслучайно имам титлата стратег.

— Живото куче е по-добро от умрелия лъв — продължи той. — Император Константин вече е избрал съдбата си, защото друг път не съществува. Безспорно той ще търси смъртта на стените, когато забележи, че всичко е загубено. Но как един мъртъв патриот може да бъде полезен на своя народ? Ако съдбата ми е отредила да погина по стените на Константинопол, нека бъде волята й, но аз по-скоро бих запазил живота си и бих ратувал за благото на своя народ. Ерата на Палеолозите е към своя край. Султанът ще стане единственият император. Но за да управлява гърците и да се оправя в гръцките афери, ще му е нужен грък. След превземането на града това ще е неизбежно. Той ще трябва да попълни висшите длъжности с хора, запознати с дворцовия протокол и с административния апарат. Затова Константинопол ще се нуждае от патриоти, които обичат народа си и многовековното гръцко културно наследство повече от собствената си репутация. Ако мога като куче да служа на народа си, за какво ми е лъвска смърт? Трябва само да уверя султана в добрата си воля. И когато от стените отекне глас: „Градът е загубен!“, тогава е мой ред да взема съдбата на народа в своите ръце и да я понеса напред.

Нотарас замълча в очакване и ме погледна.

— Речта ти беше дълга, красива, убедителна и ти прави чест — започнах аз. — Наистина към гръцкото културно наследство можем да причислим също така Леонид и Термопилите, но аз знам какво имаш предвид. Ти желаеш да увериш султана в добрата си воля. Но това не е ли вече съвсем ясно? Ти поведе опозицията против унията. Насаждаш и разпространяваш омраза срещу латинците и по този начин отслабваш защитата на града. С корабите си проведе безсмислено нападение и даде на султана така необходимата му провокация. Чудесно! Защо собственоръчно не мупишеш и не му предложиш услугите си?

На това той отвърна:

— Знаеш добре, че човек от моя ранг не може да постъпи така. Аз съм грък и съм длъжен да се бия за своя град, Макар да съм убеден, че всичко е напразно. Но запазвам за себе си свободата да действам така, както преценя за добре в името на своя народ. Защо трябва народът ми да погине или да бъде заробен, ако е във възможностите ми да го предотвратя?

— Не познаваш Мехмед — повторих аз. Моята непоколебимост явно го безпокоеше.

— Не съм предател — рече той, — а само политик. Това ти и твоят султан трябва да разберете. Готов съм да отговарям за делата си, без страх от хулниците, пред народа, пред собствената си съвест и пред божия съд. Здравият политически разум ме уверява, че точно в решителния момент ще са нужни хора като мен. Мотивите ми са чисти и безкористни. По-добре ще е народът ми да продължи да съществува, отколкото да бъде изцяло унищожен. Духът на Гърция, нейната вяра и култура не са само стените на Константинопол, имераторския дворец, форума, сената и събранието на архонтите. Това са само външни форми, които с времето се променят — само духът остава.

— Политическият разум и божията промисъл са две различни неща — казах аз.

— Ако господ ни е дал способността да мислим политически, той е пожелал човек да използва тази си дарба — поправи ме той.

— Думите ти са съвсем ясни, куропалате Лукас Нотарас — горчиво заключих аз. — Когато Константинопол падне, хора като теб ще управляват света. Мога да те уверя, че султан Мехмед е известен за твоите възгледи и оценява стойността на безкористните ти подбуди. Без съмнение той ще ти проводи в подходящ момент своите желания и ще те посъветва как най-добре би могъл да му служиш по време на обсадата.

Той леко наведе глава, все едно че ме признаваше за пратеник на султана, а думите ми приемаше като султанско поръчение. До каква степен човек може да бъде в плен на собствените си желания!

Напрежението му се разсея и той протегна ръце с приятелски жест, щом понечих да си тръгна.

— Не си тръгвай още — помоли ме той. — Досега говорихме много официално. Бих желал да спечеля твоето приятелство. Ти служиш на господар, чиято енергия, решителност и проницателност, въпреки младостта му, аз дълбоко уважавам.

Забързано той отиде до страничната масичка, наля две чаши с вино и ми предложи едната от тях. Не приех.

— Опитах вече от виното ти — рекох. — В компанията на красивата ти дъщеря. Позволи ми този път да не пияи да запазя главата си бистра. Не съм привикнал към алкохол.

Нотарас се усмихна, тълкувайки погрешно моя отказ.

— В заповедите и забраните на Корана има и добри страни. Без съмнение Мехмед е велик пророк. Съвременните люде на драго сърце признават заслугите и на другите религии, запазвайки, разбира се, собствената си вяра. Добре разбирам онези християни, които доброволно са приели исляма. Що се отнася до вярата, аз уважавам всяко искрено убеждение.

— Не съм приел исляма — заявих аз. — Запазих вярата си, въпреки надвисналия над шията ми ятаган. Не съм обрязан, но предпочитам да съм с бистра глава.

Лицето му помръкна отново. Беше пожелал приятелски да го разбера и да откликна на мечтите му и беше готов да забрави благородното си потекло и да разговаря с мен като с равен. Обиди се и замълча.

— Освен това те уверявам, за кой ли път, че напуснах султана — рекох леко аз. — Дойдох да погина при защитата на Константинопол. Нямам никакви други намерения. Благодаря ти за доверието, с което няма да злоупотребя. Всеки има право в главата си да крои политически планове и ако те си останат там, това все още не е престъпление. Без съмнение император Константин и неговите приближени са взели предвид тази възможност, затуй бъди предпазлив. Толкова внимателен, колкото си бил и досега.

Куропалатът остави чашата си без да отпие от нея.

— Нямаш ми, значи, доверие — оплака се той. — Имаш своите си задачи, които явно не ме засягат. Ти също бъди внимателен. Вероятно ще пожелаеш да се срещнем, щом времето за това е назряло. Знаеш моята позиция. Знаеш какво можеш да очакваш от мен и какво не. Аз съм грък и ще се бия за родния си град.

— И аз също — отвърнах. — В това си приличаме. И двамата възнамеряваме да се бием, макар да знаем, че Константинопол ще падне. Не се надяваме на чудеса.

— Времената са други — призна той. — Не се случват вече чудеса. Господ е престанал да се намесва, но е свидетел на нашите мисли и дела. Нотарас се обърна с лице към иконата със Светите Влъхви и към кандилото с благовонно масло и вдигна ръка за клетва:

— Заклевам се във Всевишния и в неговия Син, в Светия Дух, в Светата Майка и във всички светци, че намеренията ми са безкористни и че желая само доброто на своя народ. Не жадувам за власт. Поставен съм на ужасно изпитание, но заради рода си и заради бъдещето на своя град и народ съм принуден да действам така, както сметна за най-добре.

Той толкова пламенно се кълнеше, та не можех да не му повярвам. Не е, значи, само пресметлив политик, а вярва истински, че постъпва правилно. Отстранен и обиден, с накърнена гордост, мрази латинците и затова е сътворил този свой блян и вярва в него. Фанатично, сляпо и пламенно, както онази простичка монахиня, която вярваше, че е видяла Богородица да плаче с кървави сълзи.

— Ще позволиш ли — попитах аз — още веднъж да се срещна с дъщеря ти Ана Нотарас?

— Какъв е смисълът от всичко това? — изненадано запита той. — Само ще предизвикаш ненужно любопитство. Как би могла тя да се покаже в компанията на човек, когото всички смятат, че е таен пратеник на султана?

— Все още не са ме затворили в Мраморната кула — отвърнах аз. — И ако Джустиниани може да се забавлява в компанията на знатните дами от Влахернския палат, то защо аз да не мога да покажа уважението си към дъщерята на куропалата?

— Дъщеря ми трябва да пази своята репутация — хладно и твърдо заяви той.

— Времената се менят — настоях аз. — Заедно с латинците са дошли и по-свободните нрави, присъщи на Запада. Дъщеря ти е пълнолетна и знае що върши. Защо не позволиш певци и музиканти да я веселят? Защо да не яздя до нея, когато отива на черква? Защо в някой слънчев ден да не я повозя с гребна лодка из пристанището? Твоята къща е толкова мрачна. Защо я лишаваш от малкото радост и веселие, преди да са настъпили дните на страдание? Какво имаш против мен, куропалате?

Той махна с ръка и рече:

— Много е късно за това. Тези дни изпращам дъщеря си извън града.

Наведох глава, за да прикрия лицето си. Новината не беше неочаквана, но въпреки това почувствах горчивината на загубата.

— Нека бъде волята ти — рекох. — Въпреки това имам намерение още веднъж да я видя преди да отпътува. — Нотарас ме погледна с големите си бляскави очи и в тях за миг се появи разсеяност, като че ли за момент прехвърляше в главата си възможности, които му бяха убегнали. След което отмахна с ръка, за да ги прогони, и се втренчи в прозореца, все едно че се опитваше да види тъмните морски вълни през стъклото и през блъсканите от вятъра кепенци.

— Много късно — повтори той. — Съжалявам, но доколкото ми е известно, корабът вече е отплавал от пристанището. Вятърът тази нощ е особено благоприятен. Още следобед тя бе превозена тайно, с всичката си прислуга и багаж, на борда на една критска галера.

Извърнах се и си тръгнах с премрежени от сълзи очи. Откачих фенера си от куката в коридора, непохватно отключих входната врата и се втурнах в тъмницата навън. Вятърът фучеше, а морето бучеше зад крепостните стени, с разбиващи се във вълнолома талази. Бурята оплете дрехите около тялото ми и напълни устата ми с прах. Не можех повече да се владея и запокитих с все сили фенера, който прелетя като дъга в тъмнината, разби се и угасна. Тогава моят ангел-хранител и кучето ме спасиха. Нож ме прободе под лявата плешка, но се отплесна в ребрата, след което нападателят ми се препъна в кучето, извика от ухапването му и отново сляпо замахна. Жалният кучешки вой бе доказателство за това, че вместо мен, то бе получило смъртоносна рана. Ужасен гняв ме заслепи. Сграбчих врата на нападателя в жестока хватка, научена при турците. Воня на чесън и мръсни дрипи ме удари в носа. Притиснах главата му към земята и прободох боричкащото се тяло с кинжала си. Грозен рев се изтръгна от устата му. Наведох се над издъхващото куче, което се опита да ме близне по ръката, след което главата му се килна безчувствено настрана.

— Защо ме последва, нали ти забраних?! — рекох аз. — Не ти, а моят ангел-хранител ме спаси. Напразна саможертва, приятелю добър.

То беше само едно бездомно жълтеникаво псе, което се беше привързало към мен и което заплати с живота си за тази си привързаност.

В прозорците на палата проблесна светлина и портата шумно беше отлостена. Побягнах, но със заслепени от сълзи очи се блъснах в някаква стена и нараних лицето си. Избърсах с ръка кръвта и, без да се колебая, се отправих към Хиподрума. Лявата ми страна бе подгизнала в кръв. За миг измежду летящите облаци проблеснаха звезди. Очите ми посвикнаха с тъмнината, а в ударената ми глава барабанеше една и съща мисъл: „Францес, а не Константин! Францес, а не Константин!“

Наистина ли ме смятаха за толкова опасен, че дори не се осмеляваха да ме затворят в Мраморната кула? Францес ме беше предупредил да не посещавам къщата на Лукас Нотарас.

Но щом заобиколих Хиподрума и достигнах до хълма, тези безсмислени предположения изчезнаха от главата ми. Прокраднах се покрай гигантската грамада на „Света София“ и, притискайки с ръка ребрата си, се отправих към пристанището. Сърцето ми туптеше: „Няма я вече! Няма я вече!“

Ана Нотарас е напуснала града. Тя е направила своя избор. Какво всъщност бях очаквал? Заминала си беше без да проводи вест и без да се сбогува.

Мануил ме очакваше, поддържайки топлината в стаята ми. Не беше много изненадан от обеленото ми лице и от кръвта по дрехите ми. Веднага донесе чиста вода, балсам за рани и превръзки. Помогна ми да се съблека и изми раната ми, която се простираше от лявата ми плешка до кръста. Смъдеше ме ужасно, но болката на тялото беше утеха за душата.

Дадох му лекарска игла и копринен конец и му показах как да я зашие. Наредих му да я промие със силно вино и да я наложи с току-що насъбрана паяжина и мухъл, за да я предпази от възпаление. Едва когато ме превърза и ме положи в леглото, започна да ме втриса. Така треперех, че чак леглото се тресеше.

— Куче — прошепнах с трескав глас. — Слабичко жълто куче, кой си ти?

Дълго лежах буден. Бях отново сам, но не помолих за прошка. Ана Нотарас бе направила своя избор и кой съм аз да я осъждам?

Лежах замислен в тъмнината. Може би звездите са мислещи светове? От вселенската студенина лъчите им влияят върху хорските съдби. Още в майчината утроба те могат да направят от един — герой, а от друг — предател. От едного — философ, от другиго — тъпак. В божията вселена всичко е възможно и никога не ще узнаем по какъв начин Бог ни въздейства. Вероятно формите се менят. Кучето ме позна и вероятно в предишния си живот сме били познати. Вероятно и след този си живот ще го срещна, защото не може, не бива нищо да остане незапълнено. Разумът ми отказва да приеме възможността за такава раздяла.

Или може би не съм човек. Дали наистина съм ангел, който под бремето на собствените си окови не може да се познае и да се определи. Та нали сред хората съм срещал и такива, дето се отличават от другите и даже отричат природните закони. Такива, които не са могли да бъдат само смъртни. Защо съм се родил, къде отивам и какво е тайното ми предопределение, което несъзнателно осъществявам, сигурен като сомнамбул?

Не! Аз съм само човек. Заспивам в хиацинтния аромат на бузите ти, Ана Нотарас. Под тънките мостове на веждите ти заспивам, в мрака на кафявите ти очи. Бялата ти шия бди над съня ми. Лицето ти от злато и слонова кост ме гледа. Защо ли трябваше да те загубя? И все пак в деня на моята смърт ще заспя в хиацинтния аромат на страните ти. В това ти не ще можеш да ми попречиш!