Мика Валтари
Черният ангел (83) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Johannes Angelos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
lavrentii (2008)

Издание:

Мика Валтари. Черният ангел

Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света

Първо издание

Издателство „Книжен тигър“, София, 1995

 

Превод от фински: Туула Паркусярви и Иван Благоев, 1995

Художник Петър Добрев

Редактор Петя Георгиева

Печатни коли 22. Формат 84/108/32. Цена 100 лв.

Предпечатна подготовка: Спектър 365

Печат: ДФ Полиграфически комбинат, София

История

  1. — Добавяне

26 май 1453

Среднощното чудо в черквата „Света София“ така е разтърсило града, че рано сутринта огромни тълпи, водени от монаси и монахини, се стекоха във Влахернския палат, за да вземат чудотворната икона на Богородица от тамошния параклис и да я понесат на крепостната стена. Насред златна рамка, обсипана с драгоценни камъни, бледото изпито лице на Светата Дева гледаше народа. Мнозина видяха образът й да оживява и очите й да проливат сълзи. Всички искаха да се докоснат до нея и в суматохата иконата падна на земята. В този момент едри като гълъбови яйца дъждовни капки започнаха да падат от ниско надвисналите облаци. Само за минута дъждът се превърна в порой и реки потекоха по улиците. Чудотворната икона натежа като олово, лежейки на мократа земя, та най-здравите монаси с общи усилия едва я вдигнаха, за да я отнесат на закрито в Коранската обител.

Надявахме се, че внезапният дъждовен порой ще намокри турския барут, но всичко беше напразно. Дори по време на бурята топовете от време на време гърмяха, а когато дъждът поутихна и водата започна като мъгла да се изпарява от земята, започна ожесточена канонада, все едно че агаряните искаха да наваксат пропуснатото време.

Турците все още постят. По-късно през деня от височината на крепостния вал видях как техните пълководци се събраха край султанската шатра. Военният съвет продължи през целия следобед, след което облечените в зелено чауши на Мехмед препуснаха до всички точки на лагера, за да предадат неговите команди. Шумът и крясъкът, който се вдигна, ликуващият звън на оръжия и гласове надмина всичко чуто досега и с настъпването на вечерта все повече се усилваше като постоянен тътен от разбушуван океан. Не беше трудно да се разбере, че султанът беше определил деня на всеобщия щурм.

Когато видях, че Мехмед събира Великия диван, аз се отправих към Свети Романовата порта и потърсих Джустиниани, който беше на стената и ръководеше непрестанните поправки на барикадите.

— Влахернският дворец е в добро състояние — започнах аз. — Щурмът ще започне всеки момент. Позволи ми да се бия до теб край Свети Романовата врата. Преди девет години край Варна си определих среща тук и когато часът удари, не желая да съм като търговеца от Самара.

Той ме хвана приятелски под ръка с огромната си лапа, вдигна наличника на шлема си и ме погледна с кръвясалите си биволски очи. Имах усещането, че вътре в себе си се усмихва на нещо неизвестно за мен.

— Днес се явиха много желаещи — рече той. — Чувствам се поласкан, защото, изглежда, това е най-почетното място.

— Днес даже самият султан Мехмед ме уважи — продължи той, посочвайки ми една дървена подпора, която стърчеше от палисадата. От нейния край, с нозе почти опиращи в земята, се клатушкаше тялото на един лагерен амбулантен търговец с щръкнала брада и кожена престилка отпред.

— Султанът проводи вест, че се възхищава на моята храброст и на военното ми умение. Той не желае да стана предател, тъй като не иска да накърни моята чест, но ако моите воини се оттеглят от стената и се качат на корабите си в пристанището, той обещава да ме направи богат и да ми повери командването на еничарите. Ще ми позволи да запазя своята вяра, тъй като при себе си има вече на служба много християни. В знак на съгласие трябваше да сваля своя флаг. В замяна на това аз обесих неговия пратеник. Такъв е моят отговор и се надявам да го забележи, макар че в момента не мога да занимавам хората си с построяването на по-висока бесилка.

Джустиниани откри лицето си, което от пот и прах го смъдеше, и добави:

— Послание като това носи известна надежда. Съдбата на града е в остриетата на нашите мечове. Императорът ми изпраща избрана част от своите стратори и най-благородните си рицари. От моите собствени люде повече от триста са все още годни за бой. Ще покажем на султана, че живата стена от желязо е по-здрава от каменната стена.

— Ала аз нямам доверие на нищо и на никого — продължи той, поглеждайки ме неодобрително. — Особено съмнително е, че точно ти, желаеш да дойдеш тук точно днес. С последния си дъх пратеникът ме заплаши, че султанът има много други начини да се отърве от мен. Затуй нямам особено желание да пусна зад гърба си човек, който е избягал от султанския лагер, колкото и добър приятел да ми е той.

Ликуването в агарянския лагер достигаше на талази до нас.

— След като султан Мехмед веднъж си е изготвил някакъв план, той не ще се спре пред нищо, за да го осъществи — съгласих се аз. — Пречиш ли му, не ще се поколебае да наеме убиец.

— Значи разбираш защо не желая непознати люде да се мотаят наоколо ми? — благоразположено откликна Джустиниани. — Но има хора, на които човек не може да откаже, ако има добро сърце. Освен това като протостратор съм длъжен да те държа под око и да предотвратя възможни необмислени действия от твоя страна. Когато щурмът започне, дръж се в полезрението ми или ще се наложи да пратя палача да те потърси.

В този момент видяхме куропалат Лукас Нотарас да се приближава на гърба на черния си жребец заедно с отряд военна полиция. Той слезе от коня си и явно имаше намерение да се отправи към сектора на Джустиниани. Протостраторът сви дланите си като фуния и избоботи на хората си да не пускат великия стратег на крепостния вал. Лицето на Нотарас почерня от гняв. Той извика:

— Имам право да ходя навсякъде по заповед на императора. Между гръцките работници на стената има избягали от града контрабандисти и престъпници.

Джустиниани се плъзна по разрушената стена и със скок се озова пред нозете на Нотарас.

— Ти няма да шпионираш на моята стена! — извика той. — Тук аз съм цар. По-добре ми върни двата топа, защото сега те най-много са ми необходими.

Нотарас презрително се изсмя.

— Да не би да искаш гърците да защитават стените само с голи ръце? Сега топовете са нужни, за да държат турските кораби на разстояние.

Джустиниани така стисна зъби, та чак челюстите му изпукаха, и изрева:

— Ах, защо не взема да те намуша на меча си, мръсен предател такъв!?

Лицето на великия стратег посивя, той се огледа наоколо и се хвана за дръжката на меча си, но беше достатъчно разумен да не започне разпра с огромен мъж като Джустиниани. Той отстъпи няколко крачки назад, докато гърбът му беше защитен от собствените му хора, опита да се усмихне и с пресилено спокойствие отвърна:

— Нека Бог е свидетел кой от нас е изменник — императорът или аз. Ти нали носиш със себе си писмено обещание, подпечатано с тройния цинобърен печат, че ще получиш остров Лемнос като наследствено имение, ако успееш да защитиш града?

— Какво от това? — попита Джустиниани, гледайки втренчено в Нотарас, за да долови и най-малкия знак на неискреност. Но гласът на куропалата беше прекалено искрен, когато той продължи:

— Ти, глупав проклет латинецо! Не знаеше ли, че още преди обсадата императорът обеща остров Лемнос на каталонския крал срещу кораби и помощ? Корабите никога не пристигнаха, но каталонците отдавна са окупирали острова. Ще трябва да водиш нова война, за да си го отнемеш, ако преживееш тази.

Тялото на Джустиниани започна да потръпва и той избухна в зловещ смях.

— Гърците ще си останат гърци — задъхано рече той. — Готов ли си да се закълнеш в кръста, че туй, що рече, е истина?

Нотарас изтегли меча си и целуна кръста на дръжката.

— Така истинно, както Бог ще съди всеки според делата му, император Константин потвърди с хрисовула каталонското господство над остров Лемнос. Ти заслужаваш шапка на шут, Джустиниани, а не корона на стратег.

Попадала ли е някога по-отровна стрела в сърцето на човек в по-съдбовен момент? Нотарас, доволен от себе си, възседна своя жребец и се отдалечи. Аз минах през вратата и се присъединих към Джустиниани. Когато ме видя, той положи тежката си ръка на рамото ми, като че ли търсеше опора, и рече:

— Измама и предателство се ширят навсякъде. Вероятно и собственото ми сърце не е съвсем свободно от тях. Та нали се бия повече за Генуа, отколкото за императора. Но в този час аз се заклевам да се бия до последна възможност за своята собствена безсмъртна чест, така че за мен и за моя роден град да се говори дотогава, докато един-единствен камък от тези стени все още съществува.

Горчиви сълзи закапаха от очите му и, прекръствайки се неколкократно, той се помоли:

— Смили се, Боже, над мен, грешника, и ако е волята ти, дай този град по-скоро на турците, отколкото на венецианците. Нека червеи да разяждат дървенията на техните кораби и вятър да накъса платната им. А гърците аз няма да си дам дори труда да напсувам. Нека турците се погрижат за тях!

След тази молитва той заповяда на хората си да свалят пурпурния императорски флаг и да оставят само неговия собствен пряпорец да се вее над купчината от камъни, което беше всичко, останало от голямата стена.

Нощта отново е непрогледна и турските огньове розовят небето. Не мога да не се чудя на човешкото сърце и на този мираж, наречен чест, който кара дори изпечени професионални войници като Джустиниани да пренебрегват своите изгоди и да рискуват живота си за едното достойнство. Сега, когато василевсът в своята крайност се е опитал да получи съдействие, престъпвайки своето обещание, Джустиниани с пълно право можеше да анулира своя дял от споразумението и да се оттегли с войниците си. Султанът щеше да го обсипе с конски опашки и почетни кафтани, ако след обсадата пожелаеше да премине на турска служба.

Та нали в човека трябва да има нещо повече от егоизъм и политически амбиции.

Дали няма нещо и в Лукас Нотарас, което да е над страстта му към власт?

Слугата ми Мануил брои парите си. Той неспокойно се оглежда и душата му се терзае, тъй като не знае къде да ги скрие от турците.