Мика Валтари
Черният ангел (40) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

22 март 1453

Мислех, че Джустиниани ми има доверие. Чак сега разбирам, че ми се е подигравал. Защото какво ли друго съм научил досега от него освен това, което един наблюдателен човек рано или късно щеше сам да открие и което, така или иначе, щеше да достигне до ушите на султана. Всеки път, когато ме използва като личен вестоносец и ме разкарва из целия град с безсмислени поръки, аз знам, че води тайни преговори или има тайна среща с шпиони от Пера, които му донасят сведения за султанската войска.

На връщане от една такава безсмислена разходка до Карисиосовите порти, разяждан от най-различни мисли, отидох да го видя. Нямаше нищо вярно в слуха, че там е избухнала кавга между гърците и латинците.

— Нямаш ми доверие — започнах аз. — Мога изобщо да те освободя от присъствието си, ако трябва. Няма никакъв смисъл да ме разкарваш напразно насам-натам. Направо ми кажи.

Той наклони голямата си биволска глава и ме погледна с жълтеникавите си очи, правейки се на смутен. В пищната му натура имаше обаяние, на което трудно можеше да се устои. Човек не можеше дълго да му се сърди.

— Ти си ми приятел — рече той. — Защо ти трябва да знаеш повече, отколкото е необходимо. По този начин те предпазвам от пренатоварване. На това му казват приятелство.

— От друга страна е глупаво талантлив мъж като теб да се разкарва напразно за неща, които и друг може да свърши — продължи той. — Защо не си вземеш отпуск за толкова дълго време, колкото ни остава. Освен това забелязвам, че си станал много набожен. Видели са те да се молиш из черквите в компанията на монахини. Може би искаш да си спасиш душата? Затуй с готовност ти препоръчвам да си починеш.

Джустиниани забеляза израза на лицето ми и побърза да се оправдае:

— Не забравяй, скъпи ми Жан Анж, че всеки път, когато съм на разговор с императора, Францес ме дръпва настрана, моли, заплашва и кълне да те освободя от службата ти при мен. Казва ми, че постъпвам глупаво, като държа змия в скута си. За да те предпази от изкушение, иска да те затвори в Мраморната кула.

— Мраморната кула е много удобно място за молебен и пости — не спираше да ме дразни той. — Вероятно и там добрите сестри ще ти донесат кошничка с храна. Можеш да миеш краката им в канала, през който изхвърлят в морето телата на екзекутираните. Както желаеш.

Страните ми пламнаха от срам. Не бях и предполагал, че е наредил да ме шпионират край Златните порти.

— Монахинята е дъщеря на обущар — сконфузих се аз. — Приятел на слугата ми Мануил. Веднъж ми донесе кошничка с храна, тъй като болните колене на Мануил не издържат такива дълги разстояния, след което нарани крака си на един камък. Аз умея да лекувам и не се срамувам да помогна на ближния си.

— Безспорно, безспорно — потвърди Джустиниани, кимайки с глава. — Дори Христос се унижавал да мие краката на учениците си. Не се нуждая от обяснения. Времето е кратко и бързо изтича между пръстите ни. Използвай го както намериш за добре. Това не е вот на недоверие, а напротив — приеми го като заслужена награда.

Каквото и да си мисля за него, не мога да не го харесвам. Ако не му бях симпатичен, той едва ли щеше да се отнася добре с мен. Вярно е, че му подарих скъпоценните камъни, но не си въобразявам, че съм го подкупил. Ако счете за необходимо, той ще ме обеси без милост или ще позволи да ме затворят в Мраморната кула.

Но ми няма доверие.

— Така значи, а, обущарска дъщеря — извика той през смях след мен. — В Константинопол дори дъщерите на обущарите имат крака на принцеси.