Мика Валтари
Черният ангел (58) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

20 април 1453

Събудих се в къщата си. Тя лежеше до мен гола, неописуемо красива. Земното й тяло беше като излято от злато и слонова кост. Така прекрасна и непорочна изглеждаше тя, та като я гледах, нещо ме стисна за гърлото.

В този момент камбаните в града удариха тревога и потопиха в звъна си бумтежа на топовете. Огромни тълпи заприиждаха, тичайки покрай моята къща така, че от стъпките им съдините на масата започнаха да дрънчат. Скочих, спомняйки си за своите задължения. Ана се събуди, седна в леглото и уплашено прикри със завивките голотата си.

Трескаво се заобличах. Нямах дори сабя. Бързо я целунах за сбогом и се втурнах по стълбата надолу. Мануил стоеше на улицата, до каменния лъв, и разпитваше някои от минувачите за случилото се. Лицето му светеше с невероятно удивление.

— Господарю — извика той. — Чудо на чудесата! Благословен да е този ден! Папската флота е на път към града, първите кораби вече се виждат!

Тичах заедно с тълпата през целия път до Акропола. И там, високо над крепостните стени, с лице към морето стоях насред развълнуваната тълпа от задъхани, махащи и ликуващи хора и съзрях четири западни кораба, които с издути платна върху високите вълни сигурно се носеха към нас, насред бъркотията от безброй турски галери. На три от тях се вееше генуезкият кръстоносен флаг. Четвъртият, огромен търговски галеон, беше издигнал пурпурния императорски вимпел.

Корабите бяха толкова близо, че вятърът донасяше до нас шума от битката — виковете, проклятията и изстрелите. Турският адмиралски флагман беше ударил с носа си най-големия от корабите в средата и продължаваше да се държи закачен за него. Останалите кораби бяха взети на абордаж от турските галери, закачени за тях с куки и котви, но продължаваха да се носят, мъкнейки подире си неизброимо количество по-леки съдове и лодки.

Възбудените хора наоколо ми разправяха, че битката започнала далеч в открито море. Дори султан Мехмед препусна до плитките брегове на Мармара, за да проводи команди до своите кораби и да подкани капитаните им да унищожат християнската флота.

Крепостната стена откъм морето беше почерняла от народ. Слухове и новини се носеха от уста на уста. Говореше се, че султанът така се разгневил, та се озъбил като куче с пяна около устата. Може и така да е било. Сам бях станал свидетел на едно от неговите избухвания, но от тогава той се е научил да се владее.

Бавно, но сигурно вятърът приближаваше големите кораби към безопасността на пристанището, а те мъкнеха със себе си турските галери, както мечка влачи подире си впитите в месата й ловджийски хрътки. Агарянските кораби бяха толкова много, че се блъскаха един в друг, а големите вълни се бяха покрили с кървава пяна. От време на време някоя от галерите се отказваше, откачаше се и правеше място на друга, а далече в морето се носеше един потъващ турски кораб.

Въздухът бе изпълнен с бумтежа на тъпани, ужасни крясъци и предсмъртни викове. Във водата плаваха трупове и корабно снаряжение. От високите палуби облечените в стоманени доспехи християнски моряци размахваха брадви, маждраци, мечове и копия и отблъскваха агаряните, които непрестанно се катереха по стръмните бордове. Адмиралът на османлиите стоеше на палубата с рупор в ръка и крещеше своите команди.

Изведнъж тълпите по стената започнаха в един глас да викат: „Флактанелас! Флактанелас!“. Възторженият вик се донесе над целия град. Някой беше познал капитана на кораба с пурпурния императорски вимпел. Галеонът бе отплавал за жито към Венеция още преди обсадата. На палубата ясно се открояваше един гигант, който се кривеше, смееше се, размахваше окървавена брадва и сочеше на арбалетчиците си катерещите се по мачтите на турската галера стрелци.

Генуезците бяха намокрили платната си, за да не могат турците да ги подпалят с горящите си стрели, но изведнъж една от османските галери беше обхваната в пламъци и крясъците на изгаряните в нея агаряни заглушиха шума от битката. Горящият съд се откачи от битката, оставяйки подире си огнена диря.

Това беше невероятно зрелище. Четирите християнски кораба проправяха пътя си към пристанището, заобиколени от най-малко четиридесет турски галери. Неописуем беше възторгът на тълпата. Отново започнаха да крещят, че папската флота е на път към Константинопол и че това е само нейния авангард. Градът беше спасен.

Димящата плетеница от кораби се изравни с Акропола, откъдето трябваше рязко да завие на запад, за да достигне до плаващия бараж и пристанището при Златния рог. С това те загубиха попътния вятър и ходът им се забави. Достигайки на завет под хълма, платната им увисваха и корабите ставаха неуправляеми. Триумфален вик се понесе от турските галери, а тълпата по стените онемя. Откъм хълмовете, зад стените на Пера, вятърът донесе до нас възторжен възглас. Там стояха безбройните отряди на османската войска, величаейки мощта на Аллаха.

Без да прекъсват ожесточената съпротива, християнските кораби се приближаваха един до друг. Не се изоставяха в бедата, макар че железният нос на турската флагманска галера все още беше забит в ребрата на единия от галеоните и затрудняваше неговите движения. Така, борд до борд, те се поклащаха в безветрената празнина като огромна крепост, която бълваше камъни, куршуми, стрели, огън и разтопено олово върху окръжаващите я турски галери. Като съскащи змии се разливаше гръцкият огън по палубите на Противника, затруднявайки екипажите със своето гасене. „Флактанелас! Флактанелас!“ — закрещяха отново колкото им глас държи тълпите по стената. Галеоните бяха толкова близо, че различавахме чертите по лицата на биещите се. Но никой не можеше да им се притече на помощ. Зад плаващия бараж готови за бой стояха венецианските кораби, но веригата не им позволяваше да се намесят в борбата. А до баража имаше още много път.

Докато гледах фантастичното усилие на генуезките кораби, аз простих на Пера за нейния стремеж към търговски облаги. Видях колко много дисциплина, мореплавателско изкуство и умение се изискваше за предприемането на една такава акция. Разбрах как в течение на много векове Генуа, наред с Венеция, се беше издигнала в господар на световните морета. Бавно, стъпка по стъпка бълващата огън крепост от галеони се плъзгаше към подвижния бараж, подпомагана от морското течение и неимоверното усилие на няколкото огромни гребла.

По цялото продължение на крепостната стена и по хълмовете в града хората коленичиха и започнаха да се молят. Напрежението беше непоносимо. Толкова ужасяващо беше численото превъзходство на турците. Турските галери сменяха местата си с настървение и с нови сили се хвърляха в боя. Гласът на турския адмирал беше предрезнал от викането в рупора и по лицето му се стичаше тънка струя кръв. С отсечени китки падаха в морето нападателите с чалми и се давеха, докато ръцете им продължаваха да висят конвулсивно вкопчени в перилата на християнските кораби.

„Панагия, Панагия, Света Дево, защити своя град!“, молеше се народът на колене. Гърци се молеха за латинци, подтикнати от упорството и героизма на моряците. Може би не е героизъм, когато някой се бие за своя живот, но тези кораби се държаха един за друг героично и с бой бавно си проправяха път през стократно превъзхождащия ги противник, за да се притекат на помощ на Константинопол.

В този момент от небето изневиделица задуха син вятър, все едно че синьото наметало на Светата Дева се мярна в небесата. Станахме свидетели на чудо. Посоката на вятъра се промени, тежките мокри платна се издуха и цялата плаваща грамада бързо започна да се приближава до баража. В последния момент турският адмирал нареди да отсекат с брадви железния нос на флагманската галера, така че само шипът остана да стърчи забит в дъбовия хълбок на християнския галеон. С течаща по палубите кръв флагманът изви и, победен, започна да се отдалечава. Окуцели, с изпотрошени гребла и изпочупени мачти, целите в пушек от негаснещия гръцки огън, останалите турски галери последваха своя водач. От стените на Константинопол възторжен вик разтърси небесата.

Аз много не вярвам в чудеса, но това, че вятърът промени посоката си точно в критичния момент, много приличаше на знамение. В цялото събитие имаше нещо извънземно, нещо неуловимо за простосмъртните ни сетива. Нито стоновете на ранените, нито ужасните псувни на моряците, които с предрезнали гласове приветстваха пристанището и молеха да бъде отворен баража, не можеха да помрачат усещането за святост. Отварянето на гигантската верига беше трудна и опасна операция, та Алойсио Диедо разреши тя да бъде започната, чак когато турските галери бяха отплавали далече в Босфора. Четирите кораба влязоха в пристанището накуцвайки и дадоха с топовете си салют в чест на императора.

Същия ден следобяд екипажите на тези галеони преминаха през града с развети знамена, водени от своите офицери и следвани от многочислена тълпа за да се поклонят пред константинополската Панагия в Коранския манастир и да й благодарят за своето избавление. Бяха дошли всички ранени, които можеха да вървят, а някои бяха донесени на носилки с надеждата за чудотворно изцеление. По този начин латинците благодариха и възхвалиха гръцката Света Богородица със заслепени от златните мозайки в Коранската черква очи.

Но за здравомислещите жители на града всеобщото ликуване загуби част от своя блясък, когато се разбра, че тези три генуезки кораба не са част от папската флота, а само бяха докарали известно количество оръжия, които василевсът беше поръчал и платил още през миналата есен. Султанската атака беше явно нарушение на споразумението за неутралитет, тъй като тези кораби всъщност бяха на път за Пера. Капитаните им се бяха съпротивлявали само защото товарът им беше контрабанден и можеха да загубят корабите си. Сега, когато се бяха добрали невредими до пристанището, те и корабните притежатели ставаха богати люде. А това, дали щяха да запазят богатството и корабите си, осланяйки се на неутралитета на Пера, е друг въпрос.

Ентусиазмът ми пресекна. Трябваше да се върна във Влахернския дворец и да докладвам на Джустиниани. Целунах съпругата си за сбогом, а мислите ми кръжаха някъде другаде. Забраних й много да се разхожда из града, тъй като някой можеше да я познае. Наредих на Мануил да й се подчинява и обещах да се върна веднага, щом задълженията ми позволят.

Край портата на Свети Роман не само външната стена, но и голямата крепостна стена беше повредена. При залез слънце безкрайна върволица от дървен материал, пръст, наръчи от клони и кожи се проточи към външната стена за нейното заздравяване. Всеки може да премине през голямата стена и да достигне до външната стена, но връщането назад е по-трудно. Джустиниани е назначил стражи, които връщат всеки, който е преминал отвъд, докато работата през нощта не бъде свършена. Протостраторските воини са изтощени от денонощния обстрел и от постоянните малки атаки, с които турците целят да попречат на поправките на стените. Много от защитниците не са сваляли доспехите си в продължение на няколко денонощия.

Описах на Джустиниани морската битка и продължих:

— Във Влахернския палат венецианците са бесни заради победата на генуезците, тъй като корабите им само стояха край баража и се изтегляха извън обстрела на султанската артилерия.

— Победа ли? — мрачно заяви Джустиниани. — Нашата единствена победа е, че удържаме града цели две седмици. Пристигането на тези кораби е нашата най-лоша загуба. Досега поне хранехме надежда, че папската флота ще ни се притече овреме на помощ. Сега със сигурност знаем, че гръцкото море е празно и че в нито едно италианско пристанище не стягат кръстоносна флота. Християнският свят ни е изоставил.

— Такива приготовления обикновено се пазят в тайна — вметнах аз.

— Глупости! — сряза ме той. — Никой не може да оборудва голяма флота, без това да остане незабелязано от генуезките морски капитани. — След което ме погледна заплашително с биволските си очи и изръмжа: — А ти къде се размотаваш? Не съм те виждал цяло денонощие.

Отвърнах:

— Беше спокоен ден, пък и имах лични работи за уреждане. Нямаш ли ми доверие?

— Нает си от мен — упрекна ме той — и аз трябва да знам с какво се занимаваш.

Внезапно доближи лицето си до моето, бузите му се издуха, в очите му проблесна и зеленикаво пламъче.

— Видели са те в султанския лагер!

— Ти луд ли си? — изумих се аз. — Това е безсрамна лъжа и тя идва от човек, който желае моето унищожение. Как бих могъл да отида и да се върна за толкова кратко време?

— Всяка нощ между Пера и града кръстосват лодки — отвърна той. — Трябва само да бъде подкупен подестът на Пера. Стражите край вратите са бедни хорица, които не се отказват от малко допълнителен доход. Не си мисли, че не знам какво става около султана. И аз имам очи там, както и той тука.

— Джустиниани — примолих се аз. — Заради нашето приятелство ми повярвай. Вчера беше спокоен ден и аз сключих брак с една гъркиня, но те умолявам това да си остане само между нас. Иначе ще я загубя.

Той гръмогласно се разсмя и както преди ме тупна по рамото с огромната си лапа.

— Такава дивотия още не бях чувал! Сега ли му е времето човек да мисли за женитба!

Повярва ми обаче. Вероятно само се опитваше да ме уплаши, за да му кажа с какво съм се занимавал в моето отсъствие. Но сърцето ми беше потиснато и душата ми беше изпълнена с нерадостни предчувствия. Цяла нощ нови и нови огньове горят в турския лагер, а топовете гърмят през час, макар че досега османлиите бяха стреляли през нощта само веднъж.