Мика Валтари
Черният ангел (66) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

5 май 1453

Когато човек е сам, на него му е лесно да пише и да мисли. Да се умре също е лесно, когато се сражаваш сам, а смъртта бие своя тъпан наоколо. Земята пред крепостния вал е почерняла от артилерийския огън. Залите на Влахернския дворец потрепват и големи, гладки като стъкло парчета мрамор се ронят от стените. Лесно е сам да бродиш из императорските покои в очакване на смъртта, докато невъзвратимото минало ехти в своята собствена пустота.

Но днес аз отново си бях у дома. Достатъчно е да зърна прямотата на кафявите й очи, да докосна с връхчетата на пръстите си живата топлина на нейната кожа, нейната мимолетна прелест, за да може пламъкът на желанието в кръвта ми да смете настрана всяка мисъл и всичко да промени.

Добре ни е, когато лежим прегърнати и когато с жадна уста поемам задъханите й хълцащи устни. Но след това, щом отворим уста да говорим, вече не се разбираме един друг. Само в близостта на нашите тела достигаме до разбирателство и познаваме неща, непознати за мен досега. Дознанието на плътта е изпълнено с прелест и ужас, но мислите ни се движат по различни пътеки и никъде не се срещат. На моменти само една дума е достатъчна и се гледаме като врагове. Отчуждение и студено пренебрежение прозира в разширените й зеници, макар че страните още горят от любов.

Тя не може да разбере защо трябва да погина, след като, ако реша, мога да живея.

— Чест! — каза ми тя днес. — Най-омразната от всички думи на земята. Безсмислена и глупава дума. Безчестен ли е султан Мехмед във всичкото си величие? Не тачи ли високо той всички онези християни, които го обкръжават и които са се отрекли от своята вяра и са сложили чалми на главите си? Какво значение има честта за победения? Той така или иначе е обезчестен. Честта е само за победителя.

Отвърнах:

— Говорим за различни неща и никога няма да се разберем.

Но тя е инатлива. Заби ноктите си в ръката ми, все едно че се опитваше чрез болката да ме накара да мисля като нея, и рече:

— Аз разбирам защо се биеш. Ти си грък. Но какъв смисъл има да се умира, когато стените рухнат и турците нахлуят в града? Ти си само наполовина грък, ако не проумяваш, че всеки е сам за себе си.

— Не ме разбираш, защото не ме познаваш — настоях аз. — Но ти си права. Аз сам се познавам най-добре и затуй мога да се подчинявам само на себе си.

— Ами аз? — попита тя за стотен път. — Тогава ти не ме обичаш.

Ана хвана с ръце слепоочията ми и притисна устни до моите. Погледна ме с омраза и рече:

— Само да можех да проникна в главата ти и да видя какво се крие там. Не си този, що мислех, че си. Кой си ти? Прегръщам само твоето тяло, но не и теб самия. И те мразя, о как те мразя!

— Дай ми само тези кратки дни, само тези кратки мигове — помолих аз. — Може би ще минат векове преди да те намеря отново и отново да надзърна в очите ти. Какво лошо съм ти сторил, та ме измъчваш така.

— Няма минало и още по-малко има бъдеще — заяви тя — Всичко е само блянове и въображение. Не желая лъжи нито пък философията на глупци. Искам този живот и теб заедно с него. Затуй ще трябва да те мъча докрай и никога не ще ти простя. Нито на теб, нито на себе си!

Накрая казах изнемощял:

— Тежка е моята корона?

Но тя не разбра какво имах предвид.