Мика Валтари
Черният ангел (44) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

1 април 1453

Още от ранна утрин камбаните на черкви и манастири бият и приканват народа към всеобщ молебен за защитата на града. Денят бе изнурително красив — един прекрасен пролетен ден. Гигантският плаващ бараж в пристанището е готов. Гредите му са подновени, а връзките са заздравени. Той се простира като зигзаг успоредно на брега — от кулата на Евгений до кулата на Свети Марко.

След неделната литургия много от хората се разходиха до брега, за да го погледат. Кръглите трупи, придържащи веригата на повърхността, са толкова големи, та дори възрастен човек не може с ръце да ги обгърне. Връзките по между им са железни халки, дебели колкото прасеца на крака ми и дълги до над коляното. Освен това трупите са прикрепени един за друг с метални скоби. Прочутият плаващ бараж, поставен от рицарите на Свети Йоан в Родоското пристанище, е само една играчка в сравнение с тази грамада. И най-огромният кораб не ще може да го разкъса. Родители го сочеха на децата си, които лесно можеха да се проврат през неговите халки. Като го гледаш, имаш чувството, че никаква човешка сила не е в състояние да го прекъсне. Даже василевсът, придружен от свитата си, препусна, за да го разгледа. Единият му край е прикован към скалите в близост до кулата на Евгений.

Ръка за ръка след обяд двете монахини дойдоха у дома. Литургията и видът на баража бяха окуражили Кариклеа. Тя неспирно разказваше на Мануил как Божията Майка и [другите светци са защитавали Константинопол през вековете и са принуждавали турците и другите завоеватели да се откажат. С подчертана увереност заяви, че откакто агаряните са построили твърдината си на Босфора, самият архангел Михаил с огнения си меч се е преместил в царевия град. Много заслужаващи доверие очевидци са го видели неведнъж над черквата на Светите Апостоли. Доспехите му блестели така, че трябвало да покриват лицата си и да извръщат глави настрана.

— Колко чифта криле имал той? — попита нетърпеливо Мануил, надявайки се най-сетне да получи отговор на така дълго оспорвания, все още неизяснен стар въпрос.

— Та кой е имал време да ги брои — отсече Кариклеа. — Блясъкът на меча му така заслепявал хората, че дълго след това не виждали нищо друго освен огнени кръгове по вялото небе. Ако сам го беше видял, едва ли щеше да почнеш веднага да броиш по гърба му, а щеше да паднеш на колене и да благодариш на Бога, че е освободил стратега си от защитата на Босфора и го е проводил да брани стените на Константинопол.

Така те разговаряха и аз се намесвах от време на време в техния разговор, защото денят беше прекрасен, а Ана изрично отказа да влезе в стаята ми. Тя седеше мълчаливо и отново беше съвсем променена, облечена в черно от главата до петите, със спуснат воал и ръце, скрити в широките ръкави. Когато я питах за нещо, тя само поклащаше глава, все едно че се беше заклела в мълчание. Малкото, което можах да зърна от лицето й, показваше бледността й. Огромните й кафяви очи ме гледаха с обвинение, черни сенки имаше около тях и бяха подпухнали, като да беше плакала. С поведението си явно целеше да предизвика у мен симпатия и самообвинение, а когато се опитах да я хвана за ръката, тя обидено я дръпна. Така неестествено измъчена изглеждаше, та я заподозрях, че е напудрила с брашно лицето си и е очертала черни кръгове под очите си.

Щом като си пийна, сестра Кариклеа не се сдържа, а започна да поглежда към Ана и да се киска. Всеки път Ана люто я поглеждаше и тя прикриваше с шепи устата си, но скоро цялата игра наново се повтаряше.

Не можех повече да се въздържам. Грабнах Ана за китката, изправих я на крака и грубо запитах:

— Какво разиграваш? Какво значи тази игра на криеница?

Тя се престори на уплашена, вдигна пръст към устните си и рече:

— Ш-ш-т, слугите ще те чуят!

Подчинявайки се като че ли на неизбежното, тя сви рамене и ме последва по стълбите, но отказа да влезе в моята стая.

— Не, наново няма да сглупя — каза Ана. — Трябва да пазя своята репутация. Какво ще си помисли твоят слуга за мен?

— Говорейки за слуги — продължи тя с надигащо се раздразнение, — обиждаш ме в тяхно присъствие, все едно че вече сме женени, и не ти отива да бръщолевиш разни глупости пред тази проста женица, която разбира погрешно всяка дума, която някой изрича. Или аз съм тази, която разбира погрешно? Вероятно ти си влюбен в нея и аз само ти служа като предлог да я срещаш? За да я напиеш с вино и когато тя няма да е в състояние сама да се защитава, да я принесеш в жертва на собствената си похот. Затуй не посмях да я пусна сама, макар че, ако говоря само за себе си, не бих желала да видя тази къща никога повече!

— О, Ана! — примолих се аз. — Защо се държиш така? Незнам вече какво да мисля за теб. Полудяла ли си или аз съм започнал да се побърквам?

— А, така! Луда ме наречи! — безпощадно продължаваше тя. — Сама съм си виновна, като напуснах дома си и семейството си, за да се хвърля в ръцете ти. Вече не си спомням кога за последен път съм чула ласкава дума от теб. Нищо не те задоволява. Когато се обличам така, както подобава на моя ранг и възпитание, ти ме третираш като блудница. Опитвам се да ти угодя, като се държа скромно и сдържано, а ти викаш, обиждаш ме, насиняваш ме с коравите си ръце и ме повличаш към стаята си, все едно че искаш да ме изнасилиш. Обвинявай ме колкото си искаш, но първо огледай себе си!

— Господи, имай милост към мен, че попаднах в мрежата на тази жена! — отвърнах аз нещастен и отчаян. — Вероятно в сърцето си съм латинец, защото никога не ще разбера какво става в една гръцка глава.

Тя едва забележимо омекна, отвори широко прекрасните си очи и каза:

— Недей да упрекваш гърците, когато не разбираш жените. Може би все пак не си авантюрист и женкар, а мъж, твърде неопитен в тези работи и затова аз ще те извиня за непристойното ти държане.

— Прости ми! — възкликнах яростно аз. — Кой от нас има нещо за прощаване? Но въпреки това, прости ми! Смирено ще те моля за прошка, само за да сложиш край на този маскарад. Не издържам повече! Защо ме мъчиш така?

Тя срамежливо сведе очи, но продължи скришом да ме наблюдава през тежките си ресници.

— Защото те любя, Йоханес Ангелос — меко рече тя. — Защото така ужасно те обичам, та чак ми се плаче, а ти се държиш така детински. Но може би заради това най-вече те обичам.

Зяпнах, невярващ на ушите си и неразбиращ вече нищо.

— Твоята любов е странна — рекох.

Тя нежно ме потупа по бузата.

— Приятелю, любов моя единствена — попита тя, — защо си тъй ужасно инатлив?

— Инатлив? Кой, аз ли?! — от яд така се задавих, та трябваше дълго да преглъщам преди да продължа. — Поне не съм толкова дяволски капризен като теб.

— Капризна? — повтори тя, все едно че сериозно се замисляше над съдържанието на тази дума. — Наистина ли съм капризна? Поне не съм като теб простовата в тези неща. Поначало жената, за разлика от мъжа, е малко по-сложно устроена.

— Какво в крайна сметка очакваш от мен? — попитах. — Кажи най-после.

— Да се венчаем толкова законно, колкото е възможно при тези обстоятелства — простичко и ясно отвърна тя, натъртвайки на всяка дума поотделно. — Аз трябва да се грижа за своята репутация, за рода и за баща си, за бъдещето си.

Стиснах ръце в юмруци, та чак ноктите ми се впиха в дланите.

— Бъдещето не съществува — с принудено спокойствиезапочнах аз. — Опитай се да разбереш, веднъж и завинаги, че родът ти, бащиният ти дворец и репутацията ти скоро ще бъдат без всякакво значение. Турските топове са на пет хиляди крачки от града. Толкова са много, че никой не може да ги преброи. Ние нямаме никакво бъдеще. Никакво, никакво? Запомни това!

— Тогава защо така упорито се противиш? — каза тя, налагайки си като мен спокоен тон. — Ако наистина нямаме никакво бъдеще и нищо вече не е от значение, тогавазащо, в името Божие, не удовлетвориш това мое дребничко желание?

— Църквите ни са обединени — обясних. — Опитай се да разбереш това. Унията е провъзгласена. Всяка латинска венчавка е толкова официална, колкото и гръцката, и аз ще престъпя светото причастие, ако си позволя да се оженя отново. Това е въпрос на принцип, за Бога, та нали край Варна не се отказах от вярата си и не приех исляма, макар че ятаган висеше над главата ми. Срамно ще е сега да се отрека — заради женските ти капризи и за да ти угодя.

— В много от черквите веруюто все още се чете без допълнение — твърдоглаво упорстваше тя. — Венчавките, погребенията и кръщенетата все още се извършват както преди, а Григорий Мамас е лъжепатриарх и е отлъчен от Светия синод. Дори сам папата не може да му помогне, защото той е само сянка, назначена от василевса. Истинската гръцка църква се е прикрила зад тази сянка, но ще се появи, когато й дойде времето. Присъедини се към нея и безсмисленият ти предишен брак ще стане невалиден, все едно че никога не е съществувал.

Заудрях се в гърдите с юмруци и заскубах косите си.

— Защо се родих на този проклет свят? — горчиво простенах аз. — Защо не мога да живея така, както сам желая, в разбирателство и мир със собствената си съвест? Какво е това проклятие, което тегне над мен? И ти ли ще ме преследваш с попове и адвокати, макар че още не съм те докоснал?

— Няма и да ме докоснеш! Никога! Ако ще да умирам! — възкликна тя. — И за мен е въпрос на принципи, за които ти все така натякваш. Живей със съвестта си, но знай, че ще живееш и ще умреш самотен. Живеем сред хора, а не сред богове. Сред хората човек трябва да умее да се нагажда и да отстъпва. Заради теб аз се отрекох от баща си и от дома си. Ти също ще трябва от нещо да се отречеш или ще започна да мисля, че не сме един за друг. „Ще трябва да избереш“, ми каза ти веднъж. Е, добре, сега е твой ред. Избирай! Това е моята последна дума!

Аз се втурнах в стаята си, заслепен от сълзи и гняв, запасах сабята си, обух ботушите си и навлякох стоманена ризница.

— Сбогом, Ана! — извиках, като се спуснах по стълбите покрай нея. — Оттук насетне ме търси по крепостните стени. В ръката си държиш ябълка, но не смееш да я отхапеш, защото те е страх, че може да е червива.

— На, вземи си ябълката обратно! — кресна в отговор тя и запокити подире ми първия паднал под ръката й предмет — един скъп стъклен фенер, — който се разби в моята глава и посипа врата ми със стъкла. Но аз не усетих нищо тогава. Тряснах входната врата зад гърба си така, че цялата къща се разтресе.

Ана изтича подире ми, отвори портата и неспокойно извика:

— Хей, да не си наранен?

Не се обърнах. Затичах по улицата, все едно че дявол ме гонеше, а ризницата се раздрънча на гърба ми. Така безумно я обичам!