Мика Валтари
Черният ангел (43) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

31 март 1453

Последният ден на март — Велика събота. Скоро всичко ще свърши. Императорът не смее повече да изчаква и днес моряците изкопаха останалата част от оградния ров към морето и го напълниха с вода. Да се надяваме, че подпорите греди и камъните ще устоят на водата толкова дълго, колкото е необходимо.

Докато работеха, мъжете все поглеждаха към хълмовете. Флейтите и тъпаните вече не се чуват и флаговете не се веят. Василевсът, облечен в сребърни доспехи, препусна с войниците си към хълма и сам застана на стража, но турците все още не се виждат. Войската им е огромна и се придвижва много бавно.

Днес венецианците, предвождани от Съвета на дванадесетте, дефилираха пред императора, който им е поверил за отбрана четирите порти на Влахернския палат и дори им е дал ключовете от тях. Сам той естествено ще отговаря за отбраната при портата на Свети Роман. На практика тя, както и долината на Ликус чак до Карисиосовата порта, се защитава от Джустиниани. От днес насетне в града е въведено извънредно положение и стражите многократно са увеличени. Въпреки това повечето както и преди живеят по домовете си.

Император Константин се обърна към латинците със сълзи на очи:

От днес съдбата на Константинопол е повече във ваши, отколкото в гръцки ръце. Присъствието ви е доказателство за това, че в борбата не сме сами. Воини от двадесет националности са събрани под знамената ни. Западът като копие ще полети в наша защита! Вие сте острието на това копие, в името Божие и за честта на цялото християнство. С дълбоко чувство на радост и доверие поверявам защитата на портите във ваши ръце. Вземете ключовете и ги пазете като очите си!

По време на церемонията дузина млади гръцки нобили, нагиздени в традиционните си костюми, се бяха наредили по стената и по време на речта язвително се подсмиваха.

Вече трети ден след последната ни среща, откакто Ана Нотарас не е напускала метоха. Не знам кого се опитва да наказва — себе си или мен? На третия ден Кариклеа се появи сама с дървената си паница и, чувствайки се като у дома си край кухненската маса, започна да се оплаква от капризността на младите жени. Мануил й донесе храна от кръчмата насреща и след дълги протести тя започна с апетит да си похапва. Имаше чувството, че прекалява с моето гостоприемство, след като Ана не беше с нея. Затуй собственоръчно й налях вино, за да разбере, че е добре дошла и сама. Тя вдигна ужасено ръце в знак на протест, многократно се прекръсти, след което изпи три големи бокала.

— Сестра Ана се моли — каза ни тя. — Сестра Ана се страхува, че се подлага на изкушение в твоята къща.

— Когато някой се страхува, той вече е изпаднал в изкушение — рекох. — Много съжалявам за това, сестра Кариклеа. Предай й, че с нищо не желая да я подлагам наизкушения или да й навредя. Кажи й, че ако е така, тя не е длъжна да ме посещава.

— Ах! — затюхка се Кариклеа гръмогласно, тъй като това съвсем не й беше по вкуса. — Само глезотии, нищо друго. Коя жена знае какво иска? Много са съблазните и най-различните изкушения по света и нашата съдба е да не им се поддаваме, а не страхливо да ги отбягваме.

Бащата на Кариклеа, обущарят, й е разказал всички гръцки легенди и митове, които е знаел. Тя е надарена с богато въображение, а душата й жадува да се наслади на продължаващия роман между мен и Ана. Както всички жени и тя дълбоко в сърцето си е родена сводница, но само с добри намерения.

Не знам какво й е наговорила, но на следния ден Ана дойде с нея в къщата ми. Още с влизането в моята стая тя навири глава и захвърли воала си настрана. Беше се облякла под расото отново с мирянските си дрехи на благородница. Устните и страните й бяха начервени, а ъгълчетата на очите и миглите й бяха изписани в синьо. Държеше се надменно и ме заговори студено, също като непознат:

— Сестра Кариклеа заяви, че страдаш от моето отсъствие. Каза ми, че за няколко дена си отслабнал и пребледнял и че очите ти гледат трескаво и диво. Не желая заради мен да се поболяваш.

— Тя те е излъгала — отвърнах й също така хладно. — Не съм страдал изобщо. Напротив. От много дни насам за първи път се насладих на мир и тишина и не трябваше да слушам обидни думи, които нараняват сърцето.

— Това явно е така — през зъби рече тя. — Защо ли ми трябваше да идвам? Нямаш вид на страдащ. Най-добре ще е да си вървя. Исках само със собствените си очи да се уверя, че не си болен.

— Не си тръгвай още — прибързано помолих аз. — Мануил е приготвил мармелад и сладки за Кариклеа. Остави горката женица да си похапне. Постенето в метоха се е отразило и на теб — страните ти са хлътнали, а под очите си имаш черни кръгове от недоспиване.

Ана бързо се огледа във венецианското ми огледало.

— Нищо ми няма на лицето — отсече тя.

— Очите ти горят — продължих аз. — Да не би да имаш температура? Дай да те пипна по шията.

Тя отстъпи крачка назад и извика:

— В никакъв случай! Ще те ударя, ако само се опиташ!

След което беше вече в прегръдките ми. Галехме се и се целувахме ненаситно. Целувахме се така, та имах чувството, че пламъци прогарят тавана на къщата ми и се извисяват в небесата. Опиянени от страст се целувахме, а времето и пространството вече не съществуваха. Ана не носеше расо, което да я пази. Задъхана и искряща, тя отвръщаше на целувките ми, галеше раменете и косите ми и ме притискаше към себе си, но страстта й беше напразна, защото волята и девствеността й я пазеха, въпреки че беше затворила очи. Чак когато започнах да се уморявам, тя ги отвори, отблъсна ме от себе си и с победоносна нотка в гласа рече:

— Видя ли? Ако не друго, то поне мога да те измъчвам.

— Измъчваш себе си така — отвърнах с очи, все още насълзени от желание.

— Хич не си въобразявай — възпротиви се тя. — Докато знам, че мога да превърна радостта ти в болка, удоволствието ще е само мое. Бъдещето ще покаже кой от нас е по-силен. Отначало се притеснявах от своята неопитност, но вече започвам да усвоявам маниерите на западните страни.

С треперещи ръце Ана започна да оправя роклята и косата си пред огледалото.

— Не си мисли, че съм толкова наивна, та да можеш да си правиш с мен каквото си поискаш — заяви тя с упорита усмивка. — В началото сгреших и ти свиреше на мен като на арфа. Сега обаче е мой ред да подръпвам струните ти, пък ще видим колко дълго ще издържиш. Аз съм жена от сой и при това, както сам не веднъж си изтъквал, съм вече пълнолетна. Не си мисли, че имаш работа с някое кръчмарско момиче.

Беше се преобразила. Дори гласът й беше остър и жлъчен. Аз все още треперех и не можех нищо друго да напрявя, освен да я наблюдавам. Тя кокетно ме погледна през рамо. Шията й беше грациозна, а веждите й — сини дъги. Главицата й беше като цвете, показващо се от скъпи одежди. Ръцете ми ухаеха с хиацинта на нейните страни.

— Не мога да те позная — най-сетне успях да изломотя аз.

— Сама себе си не познавам — призна искрено тя. — Незнаех, че моят характер има толкова много страни. Сеньор Жан Анж, струва ми се, че си ме превърнал в жена. Изтича до мен, грабна ме с две ръце за косата, силно разтърси главата ми, целуна ме в устата, след което внезапно ме освободи.

— Ти ме правиш такава — меко каза тя. — Ти събуждаш у мен тъмни сили. Но пробуждането им не е неприятно. Изгарям от нетърпение да се самоопозная.

Ана взе ръката ми и разсеяно започна да си играе с нея, и да я гали с меките възглавнички на пръстите си.

— Чувала съм за западните нрави — започна тя. — Сам си ми разказвал, че мъжете и жените от благородно потекло могат заедно да се къпят и публично да се ухажват. Красивите дами оставят гърдите си неприкрити и позволяват на господата да ги целуват по зърната под формата на куртоазен поздрав. В леконравна компания, под звуците на флейти, мъже и жени се забавляват по двойки и пият вино. Мъжете дори позволяват на съпругите си да се позабавляват с някой техен добър приятел, стига всичко да става в рамките на благоприличието.

— Имаш особена представа за нравите на Запада — забелязах аз. — Във всяка страна има разгулни и развратни люде със свои собствени нрави — били те християни или турци, във Венеция или в Константинопол. Тези хора обичат да пътуват от едно място на друго под най-различен претекст. Дори светите поклонения могат да бъдат добър претекст във време, когато вярата е вече мъртва и е останала само нейната обвивка. Колкото по-настойчиво човек търси забавления, толкова по-трудно открива нови наслади. В тези неща човешката изобретателност е безсилна и той е принуден да се задоволява с влудяващо ограничения свят на собствените си сетива. Човек, който търси само наслада, остава завинаги неудовлетворен.

— Ти имаш особена представа за нравите на Запада — повторих аз. — Там също така съм срещал и светци, и богати хора, които са раздали имането си и са се оттеглили в манастир. Висшестоящи, които са се отказали от постовете си и живеят от милостиня. Учени, които се самоослепяват с разчитането на древни ръкописи. Принцеси, що плащат цяло състояние за един прояден от мишки ръкопис. Астролози, прекарали живота си в изчисляване орбитите на звездните тела и тяхното отражение върху човешката съдба. Търговци, дето са измислили двойното счетоводство, с помощта на което по всяко време могат да изчислят своето състояние. Пеещи и танцуващи глупаци има във всяка страна. Само формите за общуване между мъжете и жените са различни.

Речта ми ни най-малко не я развълнува. Тя се разхождаше с огледало в ръка, откачи една от придържащите брошки на роклята си, придърпа я под раменете си и с наведена настрана глава заразглежда разголената си гръд. Едновременно с това и с помощта на огледалото тя наблюдаваше моето изражение.

— Не! — подчерта Ана. — Не! Скромността не би ми позволила да нося такава рокля в присъствието на мъже. Преди това ще трябва поне да видя други да го правят. Вероятно и с това лесно се свиква.

— Ти ме изкушаваш — рекох с пресъхнала уста аз.

— Не е вярно! — буйно възрази тя и бързо вдигна роклята си нагоре. — Че как бих могла?! Та ти си толкова твърд и чист. Как би могла неопитна жена като мен да те съблазни. Както сам преди малко се изрази, имаш нужда от нещо ново. Какво ново бих могла аз да ти предложа?

Въпреки че си бях обещал да запазя самообладание, язвителността й ме вбеси.

— Такова нещо не съм казвал! — гневно извиках аз. — Не говорех за себе си. Напротив! По-скоро съм отбягвал жените, отколкото да съм бил привличан от тях. Те само помътняват моите идеи и ми пречат да виждам ясно, затуй съм се държал настрана от тях. Бях започнал да се отвращавам от бляскавите им очи и от задушаващите им ласки.

Ана Нотарас се обърна и сложи ръце зад гърба си.

— Задушаващи ласки, така ли! — извика тя. — Мразя те!

— Нямах точно теб предвид — с ужас простенах аз. — В името Божие, нямах теб предвид!

— Ти? Блуден латинецо! — кресна тя. — Гнилост такава!

Ана грабна черната мантия от пода, наметна се, сложи си качулката и спусна воала пред лицето си.

— Сбогом — рече тя. — Благодаря за нравоученията. Следващия път ще съм по-мъдра.

Не ми беше сърдита, знаех това, макар че с думите си като с нокти надра сърцето ми. Не си тръгна с омраза, а с доволство и с гордо вдигната глава. Та нали сама каза: „Следващия път?“ А аз, глупакът, си въобразявах, че като частица от себе си я познавам.