Мика Валтари
Черният ангел (19) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

2 февруари 1453

След като спах до вечерта, отидох да се срещна с Джовани Джустиниани, върховния комендант на генуезкия отряд. Той не беше на кораба си, нито във Влахернския дворец. Най-сетне го открих в арсенала, край горещите бляскави пещи. Стоеше, подпрян на двуострия си меч, широкоплещест, охранен и дебел, с една глава по-висок от всички, дори и от мен. Когато изстрелваше заповеди към императорските техници и леяри, гласът му наподобяваше търкалящо се буре. Василевсът го е провъзгласил за протостратор^[1], главен комендант на отбранителните сили в защитата на града от турците. Беше в добро разположение на духа, защото императорът му беше обещал званието стратег и остров Лемнос като наследствено владение, ако сполучи да отблъсне агаряните. Той е самоуверен и владее отлично професията си. Това пролича веднага по заповедите и въпросите, когато се мъчеше да открие размера и количеството топове, които арсеналът можеше да произведе, ако работи непрекъснато до идването на турците.

— Протостраторе — започнах аз, — вземи ме на службапри себе си. Беглец съм от турците и мога да въртя мечи, да опъвам лък.

Погледът му беше твърд и безпощаден, макар че подпухналото му лице се усмихваше, докато ме изучаваше.

— Не си обикновен войник — рече той.

— Не, не съм — потвърдих аз.

— Говориш на тоскански диалект — забеляза той подозрително, тъй като бях заговорил на италиански, за да спечеля доверието му.

— Няколко години живях във Флоренция — обясних аз. — Но съм роден в Авиньон. Говоря френски, италиански, латински, гръцки, турски и малко арабски и немски. Мога да правя списък на потребните провизии. Знам доста за барута и топовете и мога да изчислявам балистиката на най-различни далечини. Името ми е Жан Анж. Умея също така да лекувам болни кучета и коне.

— Жан Анж — повтори той и впи в мен подутите си биволски очи. — Та ти си цяло чудо, ако всичко, що казваш, е истина. Но защо не си вписал името си в императорските списъци? Защо искаш да служиш при мен?

— Ти си протостратора — рекох аз.

— Жан Анж — разсеяно повтори той още веднъж. — Иметоти ми е някак си познато, все едно, че съм го чувал насън. Само дето не мога да си спомня кога и къде.

Престорих се, че сме познати, и започнах да нареждам:

— Може би в Генуа, по времето на твоята младост, височайши Джустиниани. Църковният събор в Базел през 1437 година издаде заповед за моето арестуване дори в Италия. Бях млад и буен тогава. Отидох на Базелския събор също като много други образовани и запалени младежи от всички крайща на Европа. Та нали в Базел отците искаха да освободят света от страха и неправдите. И аз желаех да дам своя дан в международното сътрудничество, за църковна демокрация и мир в цяла Европа. Накрая готвачи и коняри гласуваха наред с епископи и прелати. Мой настойник тогава беше доктор Николай Кузански. Неговото разочарование беше и мое разочарование. С разрушаването на неговите идеали и моите идеали се сгромолясаха. За да спомогне в обединяването на Източната и Западната църква, той се присъедини към малцинството. Подмамиха го с поста посланик и с пътуване до Константинопол. Участвах в разбиването на ковчежето, в което се съхраняваше печатът на църковния събор, с който делегацията на малцинството щеше да узакони папската була, подпечатвайки пълномощноза своето пътуване. Естествено това бе открито и от там всичката омраза и преследване. Но по това време папа Евгений беше вече потвърдил нашите пълномощия и така потеглихме към Константинопол.

— Все още ли пътуваш натам, Жан Анж? — попита язвително той.

— Получих пълно опрощение от устата на самия папа — защитих се аз. — По-късно взех участие в събора на малцинството във Ферара и Флоренция като преводач в папската канцелария. Кардинал Юлиус Цезарини също опрости моите деяния и, загубил вяра в единството на християнския свят, след като в Базел отците от омраза избраха друг папа, реши на мястото на препирните да избере пътя на делата. Последвах го като оръженосец в кръстоносния поход, що бе прекъснат край Варна през 1444 година. Там и попаднах в турски плен.

Той беше авантюрист и наемник, този биковрат Джовани Джустиниани. Трябваше да го оставя да ме прецени по себе си и да ме мисли за непоправим търсач на приключения, но не можех да го мамя.

— Говориш много и умишлено се опитваш да ме объркаш — рече той. — Криеш нещо. Навярно безуспешно си се опитвал да постъпиш на служба при императора и затуй идваш при мен. Но защо ли аз трябва повече от василевса да ти имам доверие?

— Не го правя за пари — опитах се да го подмамя. — Нежелая нищо да ми плащаш. Не съм беден и пари не ми трябват. Искам да се бия заради Христа, заради Константинопол. Макар и да не се вижда, аз все още нося кръста на ръкава си.

Той избухна в смях и с все сила се удари по бедрото.

— Я не се опитвай да ме премяташ! Умен мъж на твоята възраст не търси мъченичество. И кардинал Исидор се закле пред мен и моите мъже, че свети Петър собственоръчно ще изтегли в рая всеки, който падне при защитата на града. Остров Лемнос обаче за мен е достатъчен рай и наместо трънен венец предпочитам короната на стратег. Ти към какво се стремиш? Казвай направо или се разкарай и не мипречи! Живеем в други времена сега.

— Джовани Джустиниани — заклех го аз, — баща ми беше грък. Кръвта на този прастар град тече и в моите жили. Попадна ли в турски ръце, султан Мехмед ще нареди да ме набият на кол. Не е ли по-разумно да продам живота си колкото се може по-скъпо.

Той обаче не ми вярваше. Понижавайки глас и оглеждайки се наоколо, бях принуден да го уговоря:

— При бягството си откраднах от султана една торбичка със скъпоценни камъни. Това не смеех на никого да издам. Сега може би разбираш защо не желая да попадна в неговите ръце.

Той беше генуезец и захапа въдицата. Зеленикава искра проблясна в очите му. Предпазливо се огледа, след което приятелски ме хвана под ръка. С миришещ на вино дъх Джустиниани се наведе и прошепна в ухото ми:

— Може би ще ти повярвам, ако ми покажеш тези скъпоценни камъни.

— Наетата от мен къща е на пътя ти, близо до пристанището — обясних. — Нали все още живееш на своя кораб?

Той се покатери непохватно върху огромния си кон. Двама факлоносеца потеглиха пред нас, за да осветяват пътя, а телохранителите му задрънчаха с доспехите си подире ни. Вървях уважително до него, с ръка на стремето му. Сребърните ресни на чула под седлото се спускаха чак до конските копита.

Слугата ми страхливо отвори вратата, на която войниците силно затропаха. Джустиниани се препъна в каменния лъв и изпсува. Фенерът затрепери в ръката на Мануил.

— Донеси ни телешко и краставички! — заповядах аз. — Донеси също така вино и чаши. Големите бокали.

Джустиниани гръмогласно се разсмя и нареди на хората си да го чакат на улицата. Стълбата заскърца под огромната му тежест. Запалих всички свещи, извадих червената кожена торбичка от скривалището й и я изсипах. Рубини, смарагди и диаманти пръснаха червени, зелени и бели искри под светлината на вощениците.

— Света Богородице! — промълви Джустиниани, погледна към мен, протегна невярващо огромната си лапа, но не посмя да докосне камъните.

— Вземи си който ти хареса — рекох. — Това с нищо не те обвързва. Като знак на приятелство. Изобщо не се опитвам да подкупя доверието ти.

Отначало той не ми повярва, след което си избра рубин с цвета на гълъбова кръв — не най-големия, но най-красивия. Беше познавач на скъпоценните камъни.

— Постъпваш като принц — рече той, възхищавайки се на рубина в ръката си. Гласът му беше изцяло променен. Явно не знаеше какво да мисли за мен. Не отвърнах. Той ме погледна отново изпитателно с подутите си бляскави очи, сведе поглед към пода и заизтупва изтритите си кожени панталони. Не се обличаше елегантно. Не му и трябваше. По всичко личеше, че е навикнал да заповядва.

— Да преценявам кой какъв е, е част от моята професия — заяви той. — Да издухвам люспите и да оставям само зърната. Нещо вътре в мен ми подсказва, че не си крадец. Нещо вътре в мен ме кара да ти се доверя. И не само заради рубина. Такова усещане е опасно.

— Хайде да пием! — подканих го аз. Мануил донесе студено телешко, дървена паница с кисели краставички, вино и големите бокали.

Джустиниани отпи, вдигна високо чашата си и рече:

— За твое здраве, принце!

— Подиграваш ли ми се? — попитах аз.

— В никакъв случай — възрази той. — Аз винаги знам що говоря, дори когато съм пийнал. Обикновен човек като мен може да украси главата си с корона, но въпреки това от него княз никога няма стане. Други пък носят тази корона в сърцата си. Челото, очите ти и начина, по който се държиш, те издават. Но не се коси, аз умея да мълча. Кажи какво искаш от мен?

— Протостраторе — поисках да узная аз, — вярваш ли, че ще можеш да удържиш Константинопол?

— Имаш ли карти за игра, сеньор Жан Анж? — попита на свой ред той.

Намерих изрисувани на дървени плочки карти, каквито моряците продават на пристанището. Той небрежно ги разбърка и започна да ги подрежда с изображението нагоре пред себе си. След което каза:

— Нямаше да съм жив сега и да се радвам на титлата, що нося, ако не можех да играя на карти. Съдбата раздава, а опитният мъж оглежда внимателно картите, преценява добре и чак след това решава ще играе ли или не. Не е задължително всеки път да играе. Винаги може да се откаже от раздадената ръка и да изчака по-добри карти. Истинският играч няма да се изкуши и от най-големия залог, щом държи лоши карти. Какви карти държи противникът никога не се знае, но може да се пресметнат и предскажат възможностите. Освен добри карти е необходимо и умение, а най-вече късмет. Досега все съм бил късметлия, сеньор Жан Анж.

— Да, да, досега все съм бил късметлия — продължи той и на големи глътки пресуши бокала си. — Досега. Дори короната на граф не би ме подмамила в много лоша игра. Аз прегледах стените. Поколение след поколение те са удържали турските набези. Защо да не издържат и този път? Прегледах оръжейните запаси и императорската войска. Ако трябва да бъда точен, този път съм заложил в играта името и живота си. По това се досещаш, че не смятам раздадената ръка за много лоша.

— Освен това ти имаш и кораб — забелязах аз.

— Точно така — потвърди безсрамно той. — Освен това аз имам кораб. Последен коз в случай, че ни сполети беда. Но не се бой. Щом Джовани Джустиниани се съгласи да се бие, той се бие до последна възможност. Но не и след това. Не след това.

— Животът е най-високата дан, що човек може да заплати — продължи той. — И най-дебелата броня не спира куршума, а копието лесно прониква между набедрениците и ризницата. Вдигайки меча си, воинът открива незащитената си подмишница. Стрелата прелита през наличника на шлема, а срещу течния огън и разтопената смола доспехите са безсилни. Знам с какво се заемам, та нали това ми е професията. Освен всичко друго аз имам и чест. Ще се бия до последна възможност, но не и след това. Не след това.

Напълних чашата му.

— Джустиниани, срещу какво би потопил корабите си? — попитах простичко аз. Той се стресна и се прекръсти по латински обичай.

— Какви ги бръщолевиш? Такова нещо никога не ще направя!

— С тези скъпоценни камъни — казах аз и събрах с ръка бляскавата купчинка — в Генуа можеш да оборудваш десет такива кораба.

— Може би — съгласи се той, гледайки алчно кървавочервените отблясъци на рубините и огнените искри на диамантите през пръстите ми. — Може би, но ако бяхме в Генуа. Не, Жан Анж. Ние не сме в Генуа. Ако потопя корабите си, каква полза ще имам от твоите скъпоценни камъни. Дори да ми предложиш сто пъти повече, отколкото струват, пак не бих ги потопил.

— Толкова много ли се съмняваш в раздадената ти ръка?

— Не се съмнявам — рече той. — И ще се бия. Но аз съм разумен човек.

Джустиниани избърса с ръка подпухналото си лице, усмихна се и отбеляза:

— Виж ти, май започва да ни хваща, та приказваме такива лудости.

Но това не беше истина. Той можеше да изпие сам буре вино без да се напие.

Събрах скъпоценните камъни в двете си шепи и рекох:

— За мен тези камъни нямат никаква стойност. Вече съм потопил кораба си. Ето, толкова стойност имат те за мен.

Хвърлих камъните и те зачаткаха като градушка по стените и по пода.

— Ето. Вземи ги, ако искаш. За мен те са само обикновени камъчета.

— Ти си пиян — обвини ме той. — Не знаеш що вършиш. Утре сутринта ще придържаш главата си с две ръце и горчиво ще съжаляваш за това, което си направил.

Мъка ме задавяше. Думите не излизаха от устата ми. Поклатих глава.

— Вземи ги! — най-сетне успях да изрека. — Те са цената на моята кръв. Позволи ми да постъпя на служба при теб. Позволи ми да се сражавам редом с твоите воини. Друго не желая.

Той ме загледа с отворена уста. След туй искрата на съмнението проблясна в подпухналите му очи.

— Истински ли са тези камъни? — почуди се той, клатейки глава. — Да не би да са само цветни стъкълца, дето венецианците пробутват на негрите? Наведох се и взех от пода един лошо обработен диамант, доближих се до прозореца и драснах с него зеленото стъкло от горе до долу, така че от звука зъбите ми щяха да опадат. След което го захвърлих отново.

— Ти си луд — отсече той и отново разтърси глава. — Ще е грях да се възползвам от обърканата ти глава. Преспи до изтрезняване, пък след туй ще видим.

— Виждал ли си някога себе си във видение? — поисках да узная аз, вероятно леко омаян от виното, с което не бях свикнал. — В Унгария, преди битката край Варна, станах свидетел на земетресение. Конете се мятаха и разкъсваха юздите си, птиците кръжаха на обезумели ята, а палатките ни се килваха и се сгромолясваха. Земята се тресеше и тътнеше. Това се случи по времето, когато унгарският крал наруши подписания с турците мирен договор, подтикван от кардинал Цезарини. В онзи момент за първи път на мен ми се яви ангелът на смъртта. Той беше бледен чернокос мъж, който поразително приличаше на мен. Все едно че видях самия себе си да крачи насреща ми. Той ми рече: „Ще се срещнем отново!“. Край Варна го видях за втори път. Стоеше зад мен, когато отстъпващите унгарци убиха кардинал Цезарини. Той беше мъж, достоен за възхищение, най-достойният, що съм срещал. Стана жертва на собствените си идеали. От разочарование и скръб духът му бе умрял много преди тялото. Когато трупът на кардинала, облян в кръв, започна да потъва в блатото, аз обърнах глава и видях зад себе си собственото си изображение. „Ще се срещнем отново — рече ми то. — Ще се срещнем край портата на Свети Роман“. Тогава тези думи бяха безсмислени за мен, но сега започвам да разбирам тяхното значение.

— Не съм крадец — продължих. — Султанското благоразположение може да направи роба по-богат от който и да е западен принц. След битката заедно с останалите пленници бях изправен пред султан Мурад. Победата му бе висяла на косъм и провисналите му бузи и торбичките под очите му все още тръпнеха от преживяната възбуда и страх. Той беше дребничък мъж, една глава по-нисък от мен, вече дебел и подпухнал от охолен живот. Мнозина протягаха ръце към него и предлагаха огромни суми срещу живота си, но в неговите очи всички бяхме клетвопрестъпници. Така уверен беше той в сигурността на мирния договор, че беше абдикирал от трона в полза на Мехмед и се беше оттеглил на почивка в Магнезия. Даде ни да избираме между исляма и смъртта. Земята беше пропита с кръвта на онези, що коленичеха пред палача по реда на възрастта и ранга си. Нервите на много не издържаха при вида на търкалящите се по земята глави. Те избухваха в ридания и, викайки, признаваха единия бог на исляма и неговия Пророк. Дори няколко монаха признаха, че са загубили вярата си в Бога, след като беше дал победата на турците.

— Но Мурад беше изморен и преждевременно състарен — спомнях си аз. — Любимият му син се беше поминал, след което властта вече не го интересуваше. Имаше навик да удавя скръбта си във виното, в компанията на учени и поети. Не обичаше кръвопролитията. Когато дойде моят ред, той ме погледна, хареса лицето ми и рече: „Още си много млад. Защо ти трябва да умираш. Признай Пророка!“ Отвърнах му: „Млад съм още, но съм готов да заплатя дълга на цялото човечество, също както и ти ще трябва един ден да платиш, Височайши“. Думите ми му се понравиха и той не настоя да призная исляма. „Прав си — отсече той. — Ще дойде ден, когато незнайна ръка ще смеси божествения ми прах с праха на земята“. Даде знак животът ми да бъде пощаден. Това беше само каприз от негова страна, защото думите ми бяха пробудили в него поета. Искаш ли да чуеш поемата, що той съчини след битката край Варна, Джовани Джустиниани?

Джовани разтърси биволската си глава в знак, че поезията много не го интересува, наля си вино и захапа парче студено телешко. Бутнах по-близо до него паницата с краставичките и зарецитирах на турски онази незабравима поема, като си тактувах с пръсти, все едно че подръпвах струните на лютня. След което му я преведох:

„Виночерпецо, налей от вчерашното вино.

Трубадуре, засвири и донеси на сърцето забрава,

че животът е само миг, но сладки са

неговата радост и забава.

Скоро ръка незнайна ще размята

праха мой божествен

ведно с праха на земята.“

— Такова беше сърцето на султан Мурад — отбелязах аз. — Той заздрави турската власт и води война след война, за да постигне траен мир. Беше милостив към победените държави и се задоволяваше да прави от тях само пръстен от васали за защита на турската държава. Старец беше той, уморен от властта. На два пъти се отказва в полза на Мехмед, но втория път християнският свят го принуди да я поеме отново. Великият везир Халил го повика, след като еничарите подпалиха пазара в Адрианопол. От тогава до смъртта си той се задоволи да управлява без да води войни. Два пъти седмично се напиваше в компанията на философи и поети. На пияна глава даряваше приятелите си с почетни кафтани, със земя и скъпоценни камъни. И не си ги искаше обратно на следващия ден, когато се беше оправил от махмурлука. Някои от тези камъни са пиянски подаръци от султан Мурад. Вземи ги всичките, ако искаш, Джовани. На мен не са ми вече потребни и няма да си ги поискам утре обратно.

Джустиниани набута половин краставица в устата си, изтри мокрите от саламурата ръце в кожените си панталони и тромаво се отпусна на четири крака пред мен.

— Аз съм само един беден човек и обикновен войник — изфъфли той. — Не мога да си позволя да съм надменен. С удоволствие се смирявам, щом става въпрос за добро дело.

Той започна да събира скъпоценните камъни, като лазеше по пода и си светеше с фенера, за да не пропусне нито един. Охкаше и пъшкаше, но успя да каже:

— Не се опитвай да ми помагаш. Това усилие на крайниците ми е по-сладко и от прегръщането, и от боричкането с най-красивата жена на света. Подадох му червената кожена кесия. Той грижливо събра в нея всички камъни, а когато най-сетне се изправи, здраво я затегна и внимателно я скри в пазвата си.

— Не съм алчен — заяви той. — Някои от по малките камъни може би са попаднали в пукнатините на дъскитеили под килима, но слугата ти ще ги намери като помете. Благодаря ти много.

Той наклони главата си настрана, загледа ме благосклонно и продължи:

— През живота си съм срещал много светци, мъже, подвластни на видения, и най-различни луди. Лудост ще е да отричам, че по света стават неща, дето са неразбираеми за човешкия разум. Срещата ми с теб е едно такова нещо. — Той протегна лапата си и сграбчи ръката ми с непресторена благодарност. — От днес насетне ти си мой приятел, сеньор Жан Анж. Не ще позволя на нито една сплетня по твой адрес да обиди слуха ми. Утре сутринта, веднага след проверката, ще те запиша на служба при мен и ти ще трябва да си там, на място. Ще получиш кон, оръжие и доспехи. И бъди сигурен, че ще ти измисля най-различни задачи, та да привикнеш към моята дисциплина. В обучението на войните си аз съм по-лош от турчин.

Но той не ме потупа по гърба, нито ме удари приятелски по рамото, както би се объркал да постъпи някой с по-малко опит. Напротив, почтително ми се поклони на тръгване и рече:

— Запази тайната си. Аз не ще те разпитвам. Не би постъпил по този начин, ако замисляше нещо лошо. Имам ти пълно доверие.

Гърците ме отблъскват, латинец ме прие. Разбра ме по-добре отколкото гърците той — Джовани Джустиниани.