Мика Валтари
Черният ангел (5) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

22 декември 1452

Наближава Рождество Христово. Венецианците и генуезците от Пера се готвят усърдно. Но гърците много не се вълнуват по Коледа. Техният голям празник е Великден. И не като ден на Христовите мъки, а като тържество на възнесението небесно. Вярата им е ревностна, екзалтирана, мистична и опрощаваща. Те даже еретиците си не изгарят на клада, а им позволяват да се покалугерят и покаят. И кардинал Исидор не замеряха с камъни, а само викаха: „Вземи си безквасния хляб и се омитай в Рим!“

Такава светла вяра и възторжена преданост, що струи от лицата на поклонниците в черквите, не се среща вече из западните държави. Там опрощението се купува с пари.

Но великият град е започнал да се обезлюдява. Навремето гигантските му стени обграждаха милиони, а сега се е свил и е жив само по хълмовете, край площадите и пристанището. Рушащи се къщи, развалини и пустош се простират между населените части и крепостните стени, предоставяйки оскъдни пасища за кози, магарета и коне. Трева до колене, бодливи храсти, празни къщи с порутени покриви — и леден вятър откъм Мармара, каква неизказана печал.

Венеция изпрати два бойни кораба. И петдесет наемника от папата в Рим, що пристигнаха с кардинал Исидор. Освен това имаме насила задържани кораби и с обещания съблазнени латинци. Забравих да спомена и петте византийски бойни галери от императорския флот. Те се полюшват в пристанището със застояла вода на дъното, без платна и вонят отдалече на тиня. Топовете им са зеленясали и задръстени с ръжда. Вероятно великият стратег Нотарас възнамерява да ги ремонтира и стегне в бойна готовност, макар че императорът няма пари за това. Бойните галери са прескъпо удоволствие.

Получи се също малко жито, зехтин и вино от Егейските острови. Мълви се, че турците са опустошили Морея, та оттам помощ едва ли ще дойде, ако изобщо Константин може да се довери на братята си. Димитър поне беше против унията още във Флоренция. След смъртта на император Йоан само майка им успя да предотврати братоубийствената война.

Аз не ги познавам. Не мога да се докосна до сърцата им. Те остават чужди за мен. Дори мерилото им за време е различно от моето. За тях това е 6960-а година от сътворението на света, а за турците — 856-а година от възнасянето на техния пророк. Що за безумен свят! А може би латинското преобладава в сърцето ми?

Тя все пак не дойде. Вероятно желаеше да печели време и, прикривайки следите си, благоприлично да се раздели с мен. Аз дори името й не знам. Защо ли не проводих кучето си подире й? То щеше да ме заведе до входната врата на нейния дом. Но какво ли щеше да промени това? Задоволен каприз и любопитство — всичко беше на нейна страна.

Пък нали е гъркиня, гъркиня като мен, защото в жилите ми тече бащината ми кръв — тази изтощена, коварна, изменническа, жестока византийска кръв. И ако жената е коварна, било то християнка или туркиня в което и да е кътче по света, то гъркинята е дваж по-коварна. Та нали зад гърба си има две хиляди години опит. Оловно е сърцето ми и в жилите ми олово тече. Мразя този умиращ град, що сляпо се взира в миналото си и не желае да повярва в това, дето чака пред портите му.

Мразя, защото обичам.