Мика Валтари
Черният ангел (42) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

26 март 1453

Днес Ана Нотарас заяви:

— Така не може да продължава!

Вече не се караме. Черни съдбовни облаци са надвиснали над главите ни. Очакването ни е хванало за гърлата и тегне като камък в сърцата ни. Така потиснат очаквах веднъж смъртта, окован с вериги за каменна стена. Но тогава не жалех за нищо и нямах нищо за губене. Сега мога нея да загубя!

— Не, така не може да продължава — признах аз. — Хората започват да се съмняват. Някой може да те познае. Улиците и стените имат уши и очи. Баща ти може да научи и да те прибере.

— Не ме е страх от баща ми — рече тя. — Облеклото на монахиня ме пази. Нямах това предвид.

Бяхме стигнали до края на полуострова, под чинарената сянка на Акропола и бяхме полегнали върху пожълтелите мраморни стъпала. Гущерче притича върху камъка, под нас Мармара бляскаше като сребро, а Босфорът се точеше като синя панделка между избуялите в зеленина пролетни хълмове. Иззад пристанището се въздигаха крепостните стени на Пера с веещото се на кулите кръстоносно знаме на Генуа.

Кариклеа не беше с нас. Остана да пере дрехи в къщата ми и да забавлява Мануил с нескончаеми легенди за светици и светци. Бях пил много вино този ден, но въпреки това не ме свърташе на едно място. Безпокойството ни тласкаше навън, под открито небе. Доверявахме се на щастието си с лекотата, с която можехме да бъдем открити.

— Не, нямам това предвид — повтори тя. — Знаеш много добре за какво говоря.

Челото й беше почервеняло от слънцето. Ана протегна загорелите си крака и зарови босите си пръсти в тревата. Страните й порозовяха, а устните й се усмихваха, но в нейните кафяви очи трепкаше неизречена тъга.

— Расото ми е само маскарад — рече тя. — Не съм монахиня. След като се отказах от дом, семейство и възпитание, аз съм по-здрава и по-щастлива от преди. Хлябът ми е сладък, леко ми се диша. Живея. Съществувам. Имам тяло, което ме прави неспокойна.

— Аз уважавам твоето облекло — рекох сухо.

— Точно така — обвини ме тя. — Прекалено много зачиташ моето расо. Светостта те плаши. Не смееш да ме докоснеш.

— И това ми е достатъчно — отвърнах аз. — Да съм с теб. Да те обичам. Няма любов без страст, но моята страст е чиста и не изпитвам нужда да те докосвам.

Ана започна нервно да подръпва ръкавите си.

— Няма любов без страст — повтори тя. — Не съм на годините ти и нямам твоя опит. Може би си прав? Може би не си заслужава да се обръща внимание на страстта, но тялото ми се опитва да ме убеди в обратното. То се разтреперва всеки път, щом положиш ръка на коляното ми. Защо не правиш вече така?

— Не мисли, че съм ангел — уверих я аз.

— Умееш превъзходно да се владееш — отбеляза тя. — Никак ли не те изкушавам?

Ана присви крак и погали разголеното си коляно, поглеждайки ме през полуспуснати клепачи. Но ако се бях опитал да я докосна, веднага щеше да ме отблъсне. Говореше така само за да ме дразни.

— Голям грях извърших, като не оправдах бащиното си доверие — заяви тя. — Помислих си, че ще мога да го изкупя, ако живея и се моля в метоха. Решила бях никога вече да не те видя. През главата ми минаваше идеята да се подстрижа и да стана монахиня. Кажи ми, скъпи мой, хората винаги ли се самозалъгват, за да получат това, което желаят?

— Хората са неизлечими лъжци — отбелязах аз. — Вярват във всичко, в което се надяват, и се самоубеждават, че това, което желаят, е правилно. Но дълбоко в сърцето си никой никога не може да се самоизлъже.

— Йоханес Ангелос — дълбокомислено заключи тя, — струва ми се, че ще е най-добре и за двама ни, ако се ожениш за мен. — След което сложи ръка на устата ми, за да ми попречи да говоря. — Вярно е, че според латинската вяра ти си вече женен и че жена ти е още жива, но какво от това? Ако се откажеш от еретическата си вяра и произнесеш истинското верую на глас, може наново да бъдеш покръстен. Безчет са поповете, които в нашия случай ще провъзгласят предната ти женитба за невалидна и с готовност ще ни венчаят, ако не за друго, то за да си отмъстят на латинците.

— Какво значение ще има всичко това? — запитах аз. — В сърцето си аз съм женен за Мадам Гита и не мога да наруша светото причастие. Дори папата не може да освободи сърцето ми от брачните вериги, след като по собствена воля съм встъпил в тях.

Ана ме погледна през гъстите си мигли с омраза.

— А, така значи! — гневно извика тя. — Гита е по-важна от мен! Аз ли съм ти виновна, че си захвърлил своя живот в скута на една непозната жена, която след това ти е омръзнала? Ти дори вече не можеш да се смееш. Ако умееше, щеше да се ожениш за мен. Защо не искаш поне моята съвест да е спокойна? Така или иначе за своята спокойствие не ще намериш, каквото и да правиш.

— Нито пък ти — отвърнах аз. — Такава женитба нищо не означава. Без родителска благословия и под напълно чуждо име тя може да бъде оспорвана както от светските, така и от църковните съдилища.

— Оспорвана, да — съгласи се тя, — но поне ще е легална, а не престъпление. Защо да не се венчаем православно, пък ако ще и тайно? Бих могла да дойда да живея при теб, в твоята къща. Ще мога всяка сутрин да се събуждам в леглото, до теб. Не си ли заслужава само заради това малко да поразтегнеш абсурдно закостенялата си съвест?

Погледнах в очите й.

— Ти си моят грях — подех аз. — И този мой грях само расте, ако заради теб престъпя светото причастие. Само като те гледам или като докосвам ръката ти, в сърцето си извършвам прелюбодеяние. Още при черковните порти, когато те видях за първи път, грехът се промъкна в сърцето ми. Защо не се опиташ да ме разбереш?

— Защо не се задоволиш с това да си само човек и малко да се спазариш със собствената си съвест? — упорито продължаваше Ана. В същото време руменината по лицето й потъмняваше и се разнасяше по шията. — Вярно е, че всеки път, когато те погледна, аз те любя — призна тя. — В сърцето си вече съм прегрешила с теб, въпреки че според земните закони все още не съм извършила нищо лошо. Не разбираш ли? Опитвам се да предпазя тебе и себе си от земните правила, за да не може никой да ни обвини, ако нещо се случи между нас двамата.

— Бог да ни е на помощ! — възкликнах аз. — От това, дали ще легнем благословени от църквата или не, грехът ни не намалява. То е само между нас двамата. Отговорни сме само един пред друг. Но ти ми кажи, опитал ли съм се поне веднъж да те съблазня? В това поне не можеш да ме упрекнеш.

— Опитвал си — настоя тя. — С очите си, с ръцете си? Но това е абсолютно безсмислено — говорим за съвсем различни неща. Както всички мъже и ти хвърчиш из небесата и говориш за принципи, а аз като жена съм по-практична и говоря за това, как най-добре бихме могли да уредим този проблем, без да престъпваме добродетелта и благоприличието повече, отколкото е необходимо.

Не ми оставаше нищо друго освен да я съзерцавам.

— Смяташ ли, че това е ясно от само себе си? — попитах.

— Ами че разбира се — рече тя, като ме погледна през миглите си, наслаждавайки се от все сърце на моята разпаленост.

— В такъв случай — започнах аз, — кой го е грижа за добродетели и благоприличие? Ние сме възрастни хора. Скоро агаряните ще са пред портите и топовете ще загърмят. А след туй ще настъпи ужас и смърт. Не е ли все едно как ще посрещнем смъртта — венчани или не?

— Благодаря ти, любов моя, благодаря — каза тя с престорена признателност. — Щом на теб ти е все едно, аз като жена, разбира се, ще предпочета женитбата.

Посегнах към нея, но тя се изтръгна и ме повлече на тревата. Погледна ме присмехулно, засмя се с глас и започна с все сила да се съпротивлява. Когато най-сетне успях да я притисна към земята, тя напрегна цялото си тяло, сложи ръце на гърдите ми и със затворени очи рече:

— Не, Йоханес Ангелос, за нищо на света! Насила не ще ме обладаеш. Не преди да си се отказал от еретическата си вяра и преди да сме благословени от гръцки свещеник.

Сладка и възбуждаща беше нашата борба. Изведнъж тя замря, пребледня и втренчи в мен широко отворените си очи и разширените си зеници. След което изненадващо заби с всички сили зъбите си в ръката ми, все едно че искаше да отхапе късче от нея.

— Така ти се пада — измърмори тя. — Повярва ли сега? Ще престанеш ли да се закачаш?

Ана седна, приглади косите си и остана неподвижна с ръце върху лицето си.

— Аз ли съм това!? Възможно ли е тази, която се търкаля с латинец по тревата като кръчмарска блудница в обор, да е Ана Нотарас? Това никога нямаше да повярвам!

Разтърси глава, рязко ме зашлеви по лицето и скочи на крака. Разбрах. Вината беше моя.

— Не искам да те виждам повече! — процеди тя през зъби. — Мразя те повече от всичко на света! Мразя очите ти, устата ти, ръцете ти! Но най-омразна ми е твоята съвест и твоята „чиста“ страст! Как си позволяваш да бръщолевиш такива безсрамни глупости?

Мълчаливо заоправях дрехите си.

— Права си, Ана — признах аз. — Така не може повече да продължава.

Писах ли, че вече не се караме?