Мика Валтари
Черният ангел (57) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

19 април 1453

Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен, грешника. Миналата нощ, след като писах толкова много, си помислих, че поне ще се наспя. Не съм спал много напоследък. За да усмиря безпокойството в душата си, по цели нощи напразно изписвам думи върху хартия.

Но както лежах с широко отворени очи в мрака на студената одая във Влахернския палат, наслаждавайки се на самотата и страдайки от нея, тя дойде. Тя самата. По собствена воля. Ана Нотарас. Моята любима.

Познах я по дъха, по леката й стъпка я познах.

— Йоханес Ангелос — прошепна Ана. — Спиш ли? — Тя плъзна студените си пръсти в моите длани и полегна до мен. Носът и устните й бяха хладни, но бузата й, опряна до моята, беше гореща. — Прости ми — помоли тя. — Прости, любими мой! Не знаех що върша. Не знаех какво искам! Слава Богу, ти си жив!

— Разбира се, че съм жив — казах аз. — Корав съм като камък. Черен гологан не се губи.

— Земята се тресе — започна тя — и стените се пропукват. Смърт вие в нощта с гласа на хиляди. Никой не може да знае що е война, преди да я е видял със собствените си очи. Миналата нощ, когато турците нападнаха стените, аз се молих за теб както никога преди и се заклех да подтисна егоизма, лошотията и гордостта си, ако мога поне още веднъж да те видя жив.

Така шепнеше в ухото ми тя, с пламнали бузи, стискайки ръцете ми в своите длани. Изправих се ядосано:

— Палаво непредпазливо момиче! Във Влахернския палат има хора на баща ти, които, предрешени като слуги, шпионират венецианците. Някой може да те познае.

— Това няма значение — заяви тя. — Докато мога да държа ръката ти, да милвам лицето ти и да съм сигурна, че си жив, нищо няма значение.

Имах чувството, че сънувам. Очите ми привикваха с тъмнината. Обърнах лицето й към прозореца, през който се процеждаше слабата светлина от нощното небе. Лицето й беше бледо и удължено, дори пръстите й бяха изтънели.

— Да не би да си болна? — уплаших се аз.

— Болна ли? — повтори тя неразбиращо. — Не, не съм болна. Мъчно ми е и ме е страх. Разкайвам се за това, че се отнесох лошо с теб. Не знам какво ми стана. Тогава все още не знаех.

— Аз самият бях сприхав и несъобразителен — настоях великодушно. — Прости ми!

— Не, не! — нареждаше тя. — Вероятно в сърцето на всяка жена се крие котка. Може би всяка жена, която обича, изпитва желание да дразни своя любим.

— Означава ли това, че ме обичаш? — невярващо попитах аз, макар че ръцете, бузите и устните й ме убеждаваха в това. — Ти сама каза, че ме мразиш.

— Мразих те дни наред, може би седмица — заяви тя. — Но когато топовете забумтяха и разтърсиха стените на метоха, всичко ми се изясни. Бях решила, в сърцето си се бях заклела никога вече да не те видя. Или ако те срещна, да не ти говоря — освен ако съм принудена да те поставя на мястото ти. Както и да е, ето ме сега. Нощем, в тъмното насаме с теб. Дори те целунах. Горко ми! Горко ти!

— И аз така бях решил — признах, хващайки я за раменете, който бяха меки и заоблени под дрехите й. Облъхна ме хиацинтения аромат на нейните страни. Освобождавайки се от страха и напрежението, тя започна тихичко да се смее — също като малко момиче — и не можеше да се удържи, колкото и да затискаше с длани устата си.

— Защо се смееш? — подозрително попитах аз. — В сладката болка на своята любов се страхувах, че ме лъже и се наслаждава на моето унижение.

— Защото съм щастлива — продължаваше да се кикоти тя, небрежно притискайки с пръсти устата си. — Така ужасно щастлива! Не мога да спра да се смея, като си спомня колко беше комичен, когато бягаше от мен с ризница под мишницата.

— Не бягах от теб — поправих я аз. — От себе си бягах. Но не мога да избягам. Нито на стените, нито в палата. Ни в съня, ни в бодърстването. Ти винаги, макар и невидима, си до мен.

Меките й устни се отлепиха от моите и задъхано тя призна своята любов. По-късно в жаравата на страстта и в болката още по-яростно се притискаше в мен, галеше раменете и тялото ми, все едно че искаше навеки да запази спомена в своите ръце.

Лежах до нея празен, безгрижен и студен. Беше ми позволила да откъсна цветето на нейната девственост. От този момент насетне тя беше жена без чест, но аз я обичах. Любех я такава, каквато беше.

След дълга пауза тя тихо прошепна в моето ухо:

— Йоханес Ангелос, така не е ли най-добре?

— Да, така е най-добре — отвърнах аз и почувствах, че се унасям. Тя тихичко се засмя и каза:

— Така лесно, просто и само по себе си всичко е ясно. Ти само правиш нещата трудни и объркани. Сега съм щастлива.

— Не се ли разкайваш? — сънливо запитах, само за да поддържам разговора. Тя беше удивена.

— За какво да се разкайвам? Сега ти никога вече не ще се откъснеш от мен. И така ми е хубаво. Защото дори да се беше оженил за мен, пак нищо нямаше да е сигурно — та нали вече си изоставил една жена. Но след всичко това собствената ти съвест не ще ти позволи да ме изоставиш. Толкова знам за теб, макар да се мислиш за неузнаваем. Любими мой!

Бях безгрижен и спокоен и нямах сили да мисля над думите й. Ана дишаше в моите прегръдки, устните й докосваха ухото ми, косите и ме галеха и аз вдишвах хиацинтения аромат на нейните страни. Положих ръка на голата й гръд и дълбоко заспах. Отдавна не бях спал така — без да сънувам.

Събудих се късно. Беше си отишла без да ме събуди. Не се бях събудил дори от бумтежа на огромния топ, призоваващ турците към утринна молитва. Слънцето грееше високо в небето. Бях отпочинал. Бях обновен. Събудил се бях щастлив.

Беше си отишла, когато още спях. Така беше по-добре. Не исках никой да я забележи и бях сигурен, че ще я видя отново. По-радостен и отпочинал от когато и да е в моя живот, аз станах да потърся нещо за ядене и обилно се нахраних. Без да обличам ризница и дори без сабята си да запаша, така, в обикновените си латински дрехи като поклонник се отправих към Пантократорската обител.

Край църквата на Апостолите имаше войници и коне, никой не ме закачи, тъй като беше ясен ден, пък и аз се криех. Наложи се да почакам в манастира, докато монахът Генадий изпълни своите свети упражнения, и междувременно коленичих и се помолих пред свещените икони в манастирската черква. Поисках опрощение на греховете си, като се потопих в мистичната реалност на собственото си сърце, знаейки, че пред Божието лице греховете се теглят на везни, различни от човешките.

Виждайки ме, монахът Генадий закрещя с пронизваш душата глас: „Латинец! Латинец“ и сграбчвайки ме с двете си ръце, се опита да ме изхвърли от одаята.

— Георгий Сколарий, секретарят на поминалия се император ме познаваше и знаеше кой съм. Много друми извървях, лутах се и се губех. Грешен съм. Но дойдох при теб, монаше Генадий, защото съм се завърнал в бащиния си дом. Прости ми така, както Бог прощава на грешните.

Той навъси вежди, от брадатото му лице ме погледнаха две искрящи очи и невярващ на ушите си го чух да пита:

— Какво искаш от мен, латинецо?

— В моята младост, в манастира, който се намира в планината Атос, срещнах много мъже, които се бяха отрекли от католическата си вяра и се бяха върнали в лоното на истинската гръцка православна църква. Баща ми се помина, когато бях дете, но от документите му разбрах, че дядо ми е бил грък от Константинопол. Той бе пренебрегнал вярата си, беше се оженил за венецианка и беше последвал папата в Авиньон. Баща ми живя в Авиньон, получавайки пенсия от папската съкровищница до момента, в който почина. Аз също съм роден там, но всичко това е грешка. Сега, когато съм дошъл да погина за защитата на Константинопол, сражавайки се за Христа срещу османлиите, желая да се върна във вярата на своите праотци.

Фанатизмът му го заслепяваше, затуй и не ме слушаше много внимателно, за което бях благодарен, тъй като не желаех да отговарям на въпроси, които може би някой по-внимателен слушател щеше да ми зададе. Генадий просто гневно се развика:

— Тогава защо се биеш заедно с латинците срещу турците? Дори султанът е за предпочитане пред император, който се е продал на папата!

— Нека не спорим за това? — примолих се аз. — Изпълни задължението си. Бъди като овчар, който връща отлъчилата се от стадото овца. Спомни си, че дори и ти, след дълго умуване, все пак подписа. Моят грях не е по-голям от твоя.

С лявата ръка той вдигна дясната си ръка, която, чак сега забелязах, беше парализирана, и победоносно заяви:

— Ден и нощ се молех като знак на опрощение Бог да унищожи ръката, която подписа във Флоренция. И когато топовете загърмяха, разбрах, че Господ е чул молбата ми. Сега Светият Дух живее в мен самия.

Той нареди на един послушник да ни придружи и ме поведе към шадравана в манастирския двор, където ме накара да се съблека. След което ме бутна вътре, натисна главата ми под водата и наново ме покръсти. По неизвестни за мен причини ми даде името Захариас. Излизайки от водата, изповядах греховете си пред него и пред послушника с прости слова и ми наложиха само няколко леки епитимии, тъй като бях показал добра воля. Лицето му искреше, той самият поомекна, помоли се за мен и ме благослови.

— Сега вече си истински грък — заяви Генадий. — Запомни, че е настъпило времето, когато предсказанията се сбъдват и сетните дни са пред нас. Константинопол трябва да бъде унищожен. Колкото повече се съпротивлява, толкова по-ожесточени стават турците и все повече невинни хора ще пострадат. Ако Бог желае да предаде града в турски ръце, кой може да му попречи? Този, който се бие срещу султана, в слепотата си се възправя срещу Божията воля. Само този, що прогони латинците от Константинопол, ще е Богу драг.

— Кой те е упълномощил да говориш така? — с болка попитах аз.

— Разкаянието, страданието и болката по моя град са ме упълномощили — страстно се закле той. — Това не съм аз, монахът Генадий, Светият Дух говори с моята уста.

Огледа се, видя сивите риби, които лениво плуваха между краката ми, из мътната вода на шадравана. — Злочестият ден наближава — извика Генадий, сочейки рибите с лявата си ръка. — Нека на този ден рибите да станат червени като кръв, за да повярват и неверниците! Нека това бъде знак! Ако си още жив на този ден, ти ще станеш свидетел. Божият Дух, Господарят на всички светове говори с моята уста!

Генадий така разпалено обяви своята прокоба, че не можех да не му повярвам. Изнурен, той замълча. Когато поослушникът си отиде, аз се облякох и му рекох: — Отче, грешник съм, престъпил закона. Легнах с една гръцка девица и ограбих нейната девственост, както вече знаеш. Възможно ли е да изправя греха си, като се оженя за нея, макар че имам жена във Флоренция, с която бях венчан пред олтара на Римската църква.

Той се замисли. В очите му отново проблесна искрата на бившия политик, след което заяви:

— Папата и неговите кардинали така жестоко преследват и се опитват да задушат нашата църква, патриарсите ни и дори нашето верую, че нищо не може да бъде грях, ако с всички усилия се опитвам да причиня на папата неприятности. Сега, след като наново те покръстих, предната ти женитба е невалидна. Аз я обявявам за невалидна, тъй като понастоящем нямаме истински патриарх, който да го стори, а само онзи натрапник и вероотстъпник, Георгий Мамас. Нека Бог да го осъди! Доведи жената пред мен и аз ще ви венчая под светия покрив.

— Това е твърде деликатно дело — предупредих аз — което трябва да се запази в тайна. Ти може би ще я познаеш. Ще си навлечеш гнева на един от нобилите, ако ни бракосъчетаеш.

Той рече:

— Всичко е в Божиите ръце. Грехът трябва да бъде изкупен, пък и кой ли е този ненормален баща, който ще се противопостави на неговото изкупление? Аз ли, който не се страхувам от императора, ще потреперя пред някакви си нобили и архонти?

Без съмнение той смяташе, че съм прелъстил дъщерята на някой добре разположен към латинците благородник, и затуй с удоволствие се заемаше да извърши венчавката. Обеща да запази бракосъчетанието в тайна, ако доведа жената още тази вечер. Не познавам добре православната църква, за да преценя дали такъв брак е валиден, но за сърцето ми той беше достатъчен.

Забързах към къщата си край пристанището и, както бях предположил, тя беше там. Беше проводила да й донесат дрехите от метоха, беше разместила всичко, така че нищо от моите неща не си беше на мястото и беше накарала Мануил да измие подовете.

— Господарю — посрещна ме Мануил на вратата. — Тъкмо мислех да тръгна да те търся. Наистина ли възнамеряваш да позволиш на тази твърдоглава жена да се нанесе тук и да да обърне всичко с краката нагоре? В коленете си имам шипове и кръстът ме боли. Не ни ли беше добре преди, без жени да ни се пречкат в къщата?

— Тя ще остане да живее тук — отсякох аз. — И нито дума за това на никого! Ако някой от комшиите полюбопитства казвай че е латинка, приятелка на твоя господар, която ще живее тук, докато трае обсадата.

— Премислил ли си добре, господарю? — внимателно поде Мануил. — По-лесно е да си окачиш жена на врата, отколкото да се отървеш от нея. — След което лукаво допълни: — Тя рови даже из твоите книги и документи.

Не спрях да споря с него. Трескаво изкачих стълбите като малко момче. Ана се беше облякла като обикновена гръцка жена, но лицето и осанката й издаваха нейния произход.

— Защо си тичал, защо си задъхан? — преструвайки се на разтревожена попита тя. — Да не би да бързаш да ме прогониш от къщата си, както ме заплаши Мануил? Той е неразбран, заядлив старик, който не знае какво е добре за него. — Хвърляйки виновен поглед на бъркотията в стаята ми, тя продължи: — Разместих малко някои неща, за да ти създам уют. Освен това тук беше много мръсно. Бих купила и нови пердета, ако ми дадеш пари за това. Пък и човек в твоето положение не може да спи в такова разнебитено легло.

— Пари! — повторих неволно аз и с неудобство си спомних, че бях останал почти без средства. Парите и всичко останало отдавна ми бяха станали съвсем безразлични.

— Разбира се! — обясни тя. — Чувала съм, че мъжете обсипват с пари жените, които са успели да съблазнят. Да не би да ставаш стиснат сега, след като вече си постигнал целта си?

Пряко волята си се разсмях.

— Би трябвало да се засрамиш, че говориш за пари точно в такъв момент — подметнах аз. — Точно сега, когато се канех да направя от теб честна жена. Затуй се бях запъхтял.

Тя забрави задяванията, дълго и безмълвно ме загледа. Отново видях прямотата на кафявите й очи, както първия път край черковните порти. Познах я през вековете, все едно че бяхме живели заедно, въпреки че смъртният сън и нашите прераждания бяха спуснали булото на забвението помежду ни.

— Ана — казах аз, — ще се омъжиш ли за мене? За това бързах да те попитам. Позволи на светото причастие да свърже душите ни така, както са свързани нашите тела. Тя наведе глава и няколко едри сълзи се отърколиха изпод тежките и ресници.

— Ти все пак наистина ме обичаш?! Наистина ла ме обичаш? — запита невярваща тя.

— Съмняваше ли се в това? — на свой ред поисках да узная аз.

— Не знам. Мислех си, че нищо не може да има никакъв смисъл, ако ти не ме обичаш. Реших да ти предложа девствеността си, за да видя дали това беше единствената ти цел, и, струва ми се, нямаше да загубя нищо, ако се беше оказало, че е така. Щях да те напусна, предполагам, и нямаше да пожелая да те видя отново. Това тук е само игра. Въобразявах си, че създавам дом за двама ни.

Тя се хвърли на врата ми и положи главата си на рамото ми.

— Не разбираш ли! Аз никога не съм имала свой собствен дом. Къщата, в която живеех, беше просто на майка ми и на баща ми. Там за нищо не трябваше да се грижа и страшно завиждах на една от слугините, която се омъжи и ходеше да купува разни евтини неща за своя дом. Завиждах на бедните хора за тяхното щастие, тъй като вярвах, че не съм родена да изпитам подобни неща. Но сега, ако ти се ожениш за мен, и тази ми мечта ще се сбъдне.

— Не, — възпротивих се аз. — Ние нямаме нищо! Хич недей да си въобразяваш. Имаме само малко време. Но бъди моя земен дом, докато ни е позволено да живеем. Само не ме възпирай, когато настъпи часът. Обещай ми! Обещай ми, че няма да ме възпреш!

Тя не отвърна, а само вдигна глава и ме погледна изпод присвитите си клепачи.

— Помисли само — започна тя. — Това съм аз, тази, която беше определена за императрица! Понякога ненавиждах Константин, защото престъпи дадената дума, но сега съм щастлива, че не се омъжих за него. Сега съм щастлива, че ще се венчая с един франк, който е изоставил жена си. — Тя ме погледна отново и продължи със злорада усмивка: — Наистина, чудесно е, че не съм съпругата на василевса, тъй като вероятно щях да му изменя с теб, ако те бях срещнала. След което той щеше да нареди да ти избодат очите, а мен щеше да затвори в някой манастир до живот. И това щеше да е голяма беда за теб.

Извън крепостните стени огромният топ периодически тътнеше, нашата лека дървена къща потрепваше и поскърцваше, но ние се наслаждавахме на своето кратко щастие и забравихме за времето. Привечер проводих Мануил да наеме паланкин и заедно се отправихме към обителта на Всевишния. Генадий се стресна, когато разпозна Ана, но удържа на обещанието си. Мануил и монасите придържаха свещения воал над главите ни и така бяхме провъзгласени за мъж и жена. След всичко това Генадий благослови нашето венчило и ни издаде брачен документ, подпечатан с големия син печат на Пантократорската обител. Подавайки ми го, той особено ме погледна и рече:

— Не те знам кой си, но Светият Дух ми говори, че в това събитие няма нищо преднамерено. Ако наистина е така, нека всичко това да е за благото на нашата вяра и на нашия град.

Щом като произнесе тези слова, бях абсолютно уверен, че нищо не се е случило по моята собствена воля. От момента, в който бях побягнал от султанския лагер, уверено като сомнамбул бях следвал стъпките, които съдбата ми бе предопределила. Защо ли от всички земни жени трябваше да срещна Ана Нотарас и да я позная по очите?