Мика Валтари
Черният ангел (73) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

16 май 1453

Не можах да заспя, въпреки че рангът ми позволяваше този лукс. Самотата и дълбокият сън са две от най-благодатните черти на войната. Звездите все още блещукаха като малки сребърни иглички по небето, когато, тласкан от безпокойство, излязох навън. Нощта беше неподвижна и ледено студена през тези последни часове преди разсъмване.

Край Калигарската порта се спрях и се ослушах. Но това не бяха ударите на собственото ми сърце. Имах чувството, че чувам приглушени взривове, идващи като че ли изпод краката ми. Тогава видях германеца Йохан Грант който идваше насреща ми с факла в ръката. Съдове, пълни с вода, бяха разположени зад стената и той ги обикаляше спирайки за момент пред всеки от тях. В първия момент си помислих, че се е побъркал или че се е отдал на магьосничество, защото бяхме сравнително далече от крепостния вал и не ни заплашваше опасност от пожар.

Грант ме поздрави в името Христово, освети с факлата си повърхността на водата и ме подкани да погледна. На кратки интервали тъмната повърхност се набраздяваше от равни вълнообразни пръстени, въпреки че нощта беше тиха и топовете на стреляха.

— Земята трепери — казах аз. — Да не би и почвата под града да трепери в смъртен страх?

Грант се изсмя, но лицето му остана сериозно.

— Не разбираш ли какво казват очите ти, Жан Анж? — попита той. — Ако разбираше, студена пот щеше да полази по гърба ти така, както лази по моя в този момент. Помогни ми да преместим тези съдове, тъй като помощниците ми се измориха и легнаха да си починат.

Отместихме съда няколко стъпки встрани и Грант заби пръчица, за да отбележи мястото, където е седял. След като го преместихме още няколко пъти, повърхността на водата отново се набразди. Обхванат бях от суеверен ужас, все едно че участвах в някаква черна магия. Кой друг, ако не Грант, би могъл да е майстор в тези неща. Та то е изписано на лицето му.

Той посочи с пръст проточилата се редица от пръчици, забити в земята, и заяви:

— Почвата е скалиста. Както виждаш, те трябва да се вият като земни червеи. Интересно е да се види колко още ще копаят, преди да се осмелят да излязат на повърхността.

— Те? — изумих се аз.

— Турците — отвърна той. — Копаят под краката ни. Нима не разбираш?

— Но как е възможно това? — възкликнах аз и в същия този момент си спомних за сръбските миньори в султанския лагер. И в по-предни обсади турците се бяха опитвали да прокопаят тунел под стените, но никога не бяха успели заради скалистия терен. Явно не бяхме помислили за подобна заплаха, макар че на стражите им бе заповядано да следят за съмнителни купчини пръст извън стените. Не беше открита ни следа от изкопни работи и всичко беше забравено.

За миг моите собствени тревоги се стопиха и аз като Грант бях обхванат от силна възбуда.

— Колко са хитри! — извиках. — Започнали са да копаят под прикритието на хълма на около петстотин стъпки от стената. И това е най-доброто място, което може да бъде избрано, защото пред Влахернския дворец няма външна крепостна стена. Те вече са преминали основния крепостен вал. Какво ще правим?

— Почакай — успокои ме Грант. — Сега, когато знам откъде минава тунелът, няма никаква опасност. А и те са още много надълбоко. Ще имаме достатъчно време да реагираме, когато започнат да копаят нагоре. — Той мрачно ме погледна. — И аз съм копал тунели. Това е ужасна задача. Никога няма достатъчно въздух и си в постоянен страх. А смърт от вода или огън в къртичите дупки е нещо кошмарно наистина.

Изоставяйки своите съдове, той ме поведе покрай крепостната стена. На много места в основите й беше поставил тъпани с грахови зърна върху тях, но мястото с водните съдове беше единственото, където беше забелязано трептене.

— Един тунел е опасен, само когато е открит твърде късно — обясни Грант. — За щастие турците се опитват да проникнат чак в града. Ако се бяха задоволили само да подкопаят основната стена, да я подкрепят с греди и след това да ги запалят, може би щяха да съборят голяма част от нея. Ясно е, че теренът не е подходящ.

Докато звездите избледняваха, за да убие време, той ми обясни как се строи отбранителен тунел, съоръжен с подвижна решетка, и как задушаващи газове от горяща сяра се вкарват във вражеския тунел.

— Съществуват много начини — изреждаше той. — Бихме могли да ги наводним и да ги издавим като плъхове. Наводненият тунел е неизползваем. Още по-добър начин е да ги опечем с гръцки огън, тъй като в същото време подпорите се подпалват и тунелът рухва. Но най-забавният от всички начини е да се изкопае насрещен тунел и да се чака в засада, иззад тънка стена, и всички копачи да бъдат пленени. След като бъдат изтезавани, те ще изкажат останалите места, където се копаят тунели, ако изобщо има такива Хладнокръвието на думите му ме потресе. Представих си мъжете под нас, задъхани и изпотени, заслепени от падащата отгоре им пръст, провирайки се като животни, без да подозират, че всеки удар с кирката ги приближава към неизбежна смърт. Ако наистина бяха сърби, те бяха мои братя християни, макар че заради подписания от техния застаряващ деспот договор бяха длъжни да работят за султана. Но, Грант ме гледаше неразбиращо с неспокойните си тъмни очи.

— Жестокостта ми е чужда — рече той. — За мен всичко това е математика. Интересна задача с много решения.

Но така, като стоеше край своя съд с вода, той най-вече приличаше на голяма черна котка, която варди миша дупка.

Небето над нас просветля. Иззад хълмовете на Пера бликаше зората. Огромният топ изгърмя и призова турците на утринна молитва. От сградите на Влахернския палат и от подземията в стените заприиждаха сънени мъже в доспехи и започнаха да се протягат. Някои от тях се приближиха, гледайки втренчено в нас и в Грантовите съдове с вода. По-намръщените сърдито затягаха ремъците на ризниците си и отиваха да сменят стражата по стените.

Стъпвайки леко, с наметало от императорско зелено сукно, насреща ми се зададе Лукас Нотарас. След него вървяха двамата му сина с мрачни изражения на лицата и ръце върху дръжките на мечовете. Тримата бяха сами. Аз отстъпих крачка назад и застанах до Грант, така че големият съд с вода остана между нас. Нотарас спря. Достойнството не му позволяваше да си играе на гоненица около съда с водата, нито пък можеше да заповяда на стражата да ме арестува, тъй като Влахернският дворец беше под контрола на венецианците, а той не водеше никого от гръцката стража със себе си.

— Искам да говоря с теб, Йоханес Ангелос — рече той. — Насаме.

— Нямам тайни от никого — отвърнах му аз. Тъмното му гордо лице беше неразгадаемо и не изпитвах никакво желание да тръгна като агне на заколение.

Той отвори уста с намерение остро да възрази, но в същия момент погледът му падна върху повърхността на водата. Топовете гърмяха от време на време, но дори в промеждутъците между изстрелите водата се браздеше в концентрични кръгове. Нотарас се загледа, намръщи се и хвърли поглед към Йохан Грант. Бързата му мисъл веднага схвана важността на ситуацията и политическата му обиграност заработи с пълна сила. Без да продума, той се обърна и бързо се отдалечи. Неговите синове ми хвърлиха учуден поглед, но покорно последваха баща си. Тунелът беше разкрит и Нотарас не можеше да причини на турците никакви неприятности, ако го докладваше на василевса. По този начин щеше да грабне за себе си славата от откритието и да спечели императорското благоразположение. Не след дълго Константин се появи на кон, съпроводен от най-доверените си съветници.

— Великият стратег обра лаврите — казах аз на Грант.

— Не съм дошъл тук за слава — дрезгаво отвърна той. — Всичко, което желая, е да увелича своето познание.

Но Нотарас веднага се отправи към него, положи дясната си ръка на рамото му като знак на благоволение и обръщайки се към василевса, започна да възхвалява наблюдателността и изобретателността на Грант, наричайки го снизходително „честен германец“. Императорът също изказа своето благоразположение, обеща му щедра парична награда и му нареди да разкрие и унищожи турските тунели, но под командата на куропалата. За тази цел щяха да му бъдат отпуснати необходимия брой мъже и императорски техници.

Бях проводил вест до Джустиниани за откриването на тунела и той скоро се появи на огромния си жребец, за да се присъедини към всеобщото ликуване. Венецианският байло също се показа от императорските покои, махмурлия и в лошо настроение. Грант веднага се захвана за работа и тайно изпрати да търсят по стените хора, които са запознати с копаенето на мини. В същото време той избра мъже, които да наблюдават съдовете с вода и барабаните с граховите зърна, но те многократно вдигнаха фалшива тревога, преди да разберат добре в какво се състоеше тяхната задача. Всеки път, когато топовете стреляха, водата се браздеше, а граховите зърна подскачаха и наблюдателите с изправени от ужас коси се втурваха да докладват, че турците се опитват да излязат на повърхността.

Когато Грант изпрати хората си на работа, той се обърна към василевса и заяви:

— Не се наех да ти служа за пари или слава, а за да изуча мъдростта на древните гърци. Позволи ми да поровя из каталозите в твоята библиотека, да прочета скритите в подземията ръкописи, да взема назаем писанията на Питагор и Архимед и да ги разгледам на светлина. Знам, че тези писания съществуват, но твоят библиотекар ги варди като бясно куче и не позволява на никого да запали свещ или фенер в цялата сграда.

Молбата му не се хареса на императора. Отслабналото му лице придоби загрижен оттенък и той отбягваше да гледа Грант в очите, когато каза:

— Моят библиотекар само изпълнява дълга си. Неговата длъжност е наследствена и задълженията му са подробно определени, така че той, дори да желае, не може да ги промени. Ще обидиш нашия Бог, ако в този час на неволя започнеш да се ровиш из писанията на езически философи. Само Един е необходим, както сам знаеш. Нито Архимед, нито Питагор могат да ти помогнат. Единствен Исус Христос, що даде живота си, за да бъдат простени греховете ни, и възкръсна, за да ни спаси.

Грант възрази:

— Ако само Един е нужен, тогава аз хабя напразно своите открития и изчисления, за да попреча на турците да влязат в града.

Императорът махна раздразнително с ръка и отсече:

— Гръцката философия е нашето древно наследство и ние не даваме нейните безценни съкровища да бъдат неумело използвани от варвари.

Джустиниани силно се изкашля и дори венецианският байло извърна кръвясалите си очи в знак на отвращение. Веднага след като Грант си отиде императорът помирително каза, че думата „варварин“ в никакъв случай не била отправена към латинците. Но Грант бил германец и затова бил варварин по рождение.

Артилерийската канонада продължи както обикновено през целия ден и дори още по-ожесточено. Даже голямата крепостна стена се е срутила в някои точки. Жени, деца и старци доброволно помагат при нейната поправка. Страхът им дава нечовешки сили и заедно те влачат големи камъни и кошници с пръст, които и силен мъж с труд би повдигнал. „По-скоро ще умрем с нашите съпрузи, бащи и синове, отколкото да станем турски роби“ — казват те.

Ужасната умора е притъпила страха на защитниците и те се излагат на вражеските стрели, само ако с това могат да си спестят няколко крачки. Мъже без ризници и щитове, с очи, смъдящи от недоспиване отиват до преградния ров, за да измъкнат от него с куки хвърлените от турците греди и храсти. От стената не се вижда нито едно дърво, нито един храст. Турците са изсекли всичко в усилието си да запълнят преградния ров. Дори хълмовете край Пера и бреговете от другата страна на Босфора са олисели. Непрестанният топовен гръм през деня е толкова оглушителен, та хората си говорят викайки, а в нощната тишина ушите на всички пищят.

Единственото успокоение е, че във всеобщото нещастие, във всеобщата смъртна заплаха човек може да се смали и да се слее във всеобщото страдание. Какво значение може да има моята загуба, когато големи детски очи ужасено ме гледат от бледни детски лица и от гърма на големия бомбард жените раждат преждевременно. Раздразнението и безпокойството чезнат във всеобщата смъртна опияненост. Животът е незначителен и не бих могъл да помисля за по-добра смърт от тази, която сам съм си избрал.

Но всички тези нищожни малки хорица искат да живеят. И с малко биха се задоволили — с бедност и робство дори, — само ако можеха да се спасят.