Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Черният ангел
Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света - Оригинално заглавие
- Johannes Angelos, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от фински
- , 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- lavrentii (2008)
Издание:
Мика Валтари. Черният ангел
Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света
Първо издание
Издателство „Книжен тигър“, София, 1995
Превод от фински: Туула Паркусярви и Иван Благоев, 1995
Художник Петър Добрев
Редактор Петя Георгиева
Печатни коли 22. Формат 84/108/32. Цена 100 лв.
Предпечатна подготовка: Спектър 365
Печат: ДФ Полиграфически комбинат, София
История
- — Добавяне
23 май 1453
Загубихме и последната си надежда. Василевсът е прав. Чрез пости, бдение и молитви той е по-чувствителен от нас към предсмъртните издихания на собственото си царство.
При изгрев бригантината, изпратена да търси венецианската флота, се завърна, без да е изпълнила своята мисия. С много късмет, мореплавателско умение и нечувана храброст корабът се беше промъкнал невредим през Дарданелите и през турските морски патрули.
Дванадесет мъже бяха отплавали — дванадесет се завърнаха. Шест от тях са венецианци, а останалите — гърци. Двадесет дена бяха кръстосвали Егейско море в постоянен страх от турските патрули и не бяха видели нито един християнски кораб.
След като разбрали, че търсенето е напразно, те се събрали на съвещание. Някои казали: „Изпълнихме своето задължение. Повече не може да се направи. Защо да се връщаме в ада? Падането на града е сигурно.“
А други се обадили: „Ние сме изпратени от василевса. На него трябва да дадем своя отчет, колкото и напразни да са били усилията ни. Но нека да гласуваме.“
Погледнали се един друг в очите, избухнали в смях и единодушно решили да се върнат в Константинопол.
Срещнах двама от тези мъже във Влахернския дворец. Те все още се смееха от все сърце, когато разказваха за безплодното си пътешествие, докато венецианците им наливаха вино и ги потупваха приятелски по гърбовете. Но очите им — брулени от морето и страха — не се усмихваха.
— Как имахте кураж да се върнете към сигурна смърт? — попитах ги аз.
Те учудено обърнаха почернелите си от вятъра и слънцето лица към мен и в един глас отвърнаха:
— Ние сме венециански моряци!
Това, изглежда, беше достатъчно. Нека Венеция, кралицата на всички морета, да е алчна, жестока и пресметлива, но тя все още възпитава своите синове да живеят и да умират, защитавайки нейната чест.
Но шест от дванадесетте бяха гърци. Те показаха, че и гъркът може да бъде верен на една загубена кауза — до смърт.