Дан Браун
Цифрова крепост (99)

98.

Улохот изскочи от личните покои на кардинал Гуера под ослепителното утринно слънце. Заслони очи и изруга. Намираше се извън катедралата в малък вътрешен двор, заобиколен от висок каменен зид, западната стена на кулата „Жиралда“ и две огради от ковано желязо. Портичката бе отворена. От другата й страна се намираше площадът. Празен. В далечината се виждаха стените на Санта Круз. Невъзможно беше Бекър да е стигнал толкова далеко толкова бързо. Улохот огледа двора още веднъж. „Тук е. Няма къде другаде“.

Дворът, „Хардин де лос Наранхос“ беше известен в Севиля заради своите двайсет портокалови дървета. А самите дървета пък бяха известни в града като рожденото място на английския конфитюр. Някакъв английски търговец от осемнайсети век закупил навремето трийсет бушела портокали от севилската църква и ги откарал в Лондон, колкото да установи, че плодът бил непоносимо горчив. Опитал се да направи конфитюр от кората и се разбрало, че трябва да добави килограми захар, за да може крайният продукт да се яде. Така се родил портокаловият конфитюр.

Улохот тръгна към горичката с изваден револвер. Дърветата бяха стари и клоните бяха високо. Дори най-ниските не можеше да се стигнат с ръка, а пък самите стебла бяха прекалено тънки, за да предлагат някаква защита. Улохот отново се увери, че вътрешният двор е празен. После вдигна поглед натам, където се извисяваше „Жиралда“.

Входът за спиралното стълбище на „Жиралда“ беше преграден с въже и малка дървена табела. Въжето висеше неподвижно, без намек за поклащане. Улохот проследи с поглед сто двайсет и пет метровото минаре и първата му мисъл бе, че това е безумие. Нямаше начин Бекър да се окаже толкова тъп. Единственото стълбище обикаляше по вътрешната повърхност на стената и свършваше в кубична каменна камера. В стената имаше тесни вертикални процепи за наблюдение, но излизане през тях бе невъзможно.

Дейвид Бекър изкачи последното стъпало и задъхан залитна в малкото каменно помещение. Около него се виждаха само високи стени и тесни процепи в тях.

Цяла сутрин съдбата не бе показала никаква благосклонност към него. Докато бе тичал от катедралата към двора, сакото му се бе закачило за дръжката на вратата. Това го бе спряло за миг и го бе завъртяло наляво, преди да може да продължи. Изваден от равновесие под ослепителното слънце, Бекър бе продължил да тича право към стълбището. После бе прескочил въжето в устрема си напред. Когато бе осъзнал какво става, вече бе късно.

Сега стоеше в каменната килия и се опитваше да успокои дишането си. Усещаше пареща болка в ребрата. През отворите в стените проникваха тесни снопове слънчеви лъчи. Той започна да наднича през тях. Мъжът с очилата с телени рамки беше далеко долу, с гръб към него, загледан към площада. „Хайде, тръгвай през площада!“

Сянката на „Жиралда“ се бе проснала през площада като гигантска отсечена секвоя. Улохот я изгледа навъсено. В далечния край в три издължени светли правоъгълника светлината от процепите в стените падаше върху плочите на площада. И единият от тези правоъгълници за миг бе блокиран от сянката на мъж. Без да поглежда нагоре към кулата, Улохот се обърна и затича към стълбището на „Жиралда“.