Дан Браун
Цифрова крепост (89)

88.

Фарът на веспата хвърляше остри сенки по стените. Като сменяше скоростите, Бекър маневрираше между белосаните сгради — пукотът на ауспуха несъмнено ги изваждаше от съня им рано в тази неделна утрин.

Бяха изтекли не повече от трийсет минути след бягството на Бекър от летището. Трийсет минути, през всяка от които се бе спасявал по един или друг начин, но през цялото това време мозъкът му не бе преставал да си задава няколко прости въпроса: „Защо се опитва да убие точно мен? Какво толкова има в този пръстен? Къде е самолетът на АНС?“ От време на време в съзнанието му пробягваше и трупът на свилата се в тоалетната Меган и тогава отново започваше да му призлява. Бе се надявал да прекоси квартала по диагонал и да излезе от другата страна, но Санта Круз е крайно объркващ лабиринт от преплитащи се криви и тесни улички. Беше невъзможно да караш, без да сбъркаш много пъти и без да навлезеш в задънени улички, така че Бекър бързо загуби ориентация. От време на време вдигаше поглед към „Жиралда“, за да има представа къде се намира, но стените, между които се провираше, бяха толкова високи, че най-често можеше да види само тънка ивица от просветляващото небе.

Питаше се къде ли е мъжът с очилата с телените рамки и разбираше, че не бива да се заблуждава, че се е отказал. Убиецът най-вероятно го следваше пеша. Бекър с усилие извърташе веслата по острите завои. Пукотът на двигателя отекваше из тесните улички и със сигурност го правеше лесна мишена в утринната тишина на Санта Круз. Единственото му преимущество в този момент бе скоростта.

След дълга поредица завои Бекър излезе на Т-образно кръстовище с надпис „Ескуина де лос Рейес“. Знаеше, че това е лошо, защото вече беше минавал оттук. Докато седеше, яхнал пърпорещия на празен ход мотопед, и се питаше какво да прави, двигателят се изкашля няколко пъти и заглъхна. Стрелката на индикатора сочеше VACIO. И сякаш очаквала точно този момент, в долната част на уличката отляво на него се появи сянка.

Човешкият мозък е най-бързият съществуващ компютър. За нищожна част от секундата Бекър регистрира сянката и формата на очилата, претърси паметта за съвпадение, намери едно, отчете свързаната с него опасност и потърси решение. И пак намери само едно. Скочи от вече безполезния мотоциклет и се втурна със спринт в обратната посока.

За негово нещастие Улохот вече бе на твърда земя, а не в такси — и спокойно вдигна пистолета си и стреля.

Куршумът го забърса съвсем малко преди да завие на близкия ъгъл. Той дори направи пет-шест крачки по инерция, преди сетивата му да реагират. Първо усети нещо подобно на ужилване малко над хълбока. Усещането бързо премина в топло гъделичкане. Бекър разбра какво е станало едва когато видя кръвта. Нямаше болка, абсолютно никаква болка — и той продължи стремглавия си бяг из лабиринта на Санта Круз.

Улохот се хвърли след жертвата си. За момент беше изкушен да се прицели в главата на Бекър, но беше професионалист и знаеше каква е вероятността за успех от това разстояние. Бекър бе движеща се цел и прицелването в средата на тялото му предлагаше максимален шанс за улучване както във вертикална, така и в хоризонтална посока. Решението се бе оказало правилно. Бекър наистина се бе помръднал в последния миг, така че вместо напълно да пропусне главата, ако бе стрелял в нея, сега Улохот поне го бе улучил в тялото. Знаеше, че куршумът само е одраскал Бекър, но все пак бе изиграл ролята си. Беше установен контакт, жертвата бе докосната от смъртта. И сега играта ставаше съвсем различна.

Бекър се носеше напред почти слепешката. Завиваше, избягваше дългите прави участъци. Но стъпките зад него бяха неумолими. Съзнанието му бе неспособно да предложи решение. Всъщност то продължаваше да мълчи по всички въпроси, основните, сред които бяха къде се намира и кой го преследва? Беше му останал само инстинктът, чувството за оцеляване, страхът и неконтролируемата енергия.

Куршум се пръсна в една синя плочка до главата му. Дъжд от ситни стъклени частици се посипа по врата му. Той със залитане се хвърли в уличката наляво, после в друга. Чу се, че вика за помощ, но с изключение на кънтящите му крачки и напрегнатото му дишане, утринният въздух оставаше смразяващо неподвижен.

Вече усещаше болка в ребрата. Сигурно оставяше и кървава диря. Потърси с поглед отворена врата, порта… някакъв изход от този задушаващ каньон. Нищо… Проходът се стесняваше.

— Socorro! — извика Бекър с немощен глас. „Помощ“.

Стените край него го притискаха. Уличката зави, Бекър търсеше кръстовище, отбивка… някакъв изход от капана, в който сам се бе уловил. Уличката продължаваше да се стеснява. Заключени врати… Още заключени врати. Стъпките зад него се приближаваха. Пред него се отвори прав участък и пътят започна да се изкачва. Ставаше все по-стръмен. Краката му започваха да се подгъват, забавяше ход.

И изведнъж всичко свърши.

Подобно на магистрала, чийто строеж е спрян поради изчерпване на средствата, уличката просто… свърши. Пред него имаше висока стена, отстрани — пейка и нищо друго. Никакъв изход, никаква надежда за спасение. Бекър изгледа трите етажа до покрива на сградата, обърна се, тръгна назад… но само след няколко крачки спря като вкаменен.

Защото пред него беше убиецът — приближаваше се с мрачна решимост. В ръката му, под утринното слънце, проблясваше пистолет.

Бекър тръгна заднешком. Изведнъж започна да възприема нещата около себе си с ужасяваща яснота. Болката в ребрата му започна да се усеща съвсем отчетливо. Той докосна с пръст раната, после го погледна. Имаше кръв — стичаше се през златния пръстен на Енсей Танкадо. Зави му се свят. Погледна озадачено гравирания пръстен. Беше забравил, че е на пръста му. Беше забравил и защо е дошъл в Севиля. Вдигна очи към приближаващата се фигура. Пак погледна пръстена. Затова ли бе загубила живота си Меган? Затова ли щеше да умре и той?

Сянката се изкачваше. Бекър виждаше стени от всички страни… и задънена улица зад себе си. Няколко арки на входове наблизо — но вече бе прекалено късно да вика за помощ!

Опря гръб в стената. Изведнъж можеше да усеща всяка грапавина под подметките си, всяка издутина в мазилката зад гърба си. Мислите му се понесоха назад, в миналото, към детството му, към родителите му… към Сюзан.

О, Господи… Сюзан.

И за първи път, откакто бе порасъл, Бекър почна да се моли. Не се молеше за избавление от смъртта, защото не вярваше в чудеса. Молеше се жената, която бе оставил, да намери сили и да разбере по някакъв начин, че е била обичана! Затвори очи. Спомените го връхлетяха като вихрушка. Но не бяха спомени за катедрени съвети, университетски дела и нещата, които съставляваха деветдесет процента от живота му… бяха спомени за нея. Простички спомени: как я бе учил да яде с клечки, как бяха излезли с яхта край Кейп Код. „Обичам те — помисли той. — Знай това… завинаги“.

Почувства как всяка защита, всяка фасада, всяка преструвка и всяко преувеличение в живота му се изчистват и изчезват. Изправи се гол телом и духом пред Бога. „Аз съм човек — помисли си. И иронично допълни: — Човек без восък“. Стоеше прав, със затворени очи, а мъжът с очилата с телени рамки се приближаваше. Някъде наблизо заби камбана. Бекър чакаше в тъмнината звука, който щеше да прекъсне живота му.