Дан Браун
Цифрова крепост (117)

116.

— Прочетете го, господин Бекър! — заповяда Фонтейн.

Джаба седеше плувнал в пот, вдигнал ръце над клавиатурата.

— Да — обади се и той, — прочетете благословения надпис!

Сюзан Флечър стоеше до тях — коленете й трепереха, но лицето й сияеше. Всички в залата бяха зарязали текущите си задачи и гледаха с надежда огромното изображение на Дейвид Бекър. Професорът завъртя пръстена в ръцете си и се вгледа в гравирания текст.

— И четете внимателно! — предупреди Джаба. — Една правописна грешка може да ни преебе!

Фонтейн остро изгледа Джаба. Ако имаше област, в която директорът бе специалист, това бяха кризисните ситуации и той знаеше, че създаването на допълнително напрежение не е добра идея.

— Спокойно, господин Бекър. Ако направим грешка, ще въвеждаме кода, докато не го направим както трябва.

— Лош съвет, господин Бекър — отряза Джаба. — Внимавайте да не сбъркаме първия път. Кил-кодовете обикновено вървят с наказателна клауза — за да се предотврати използването на метода „проби и грешки“. Така че въведем ли неправилен код, много е вероятно цикълът да се ускори. При две грешки… не изключвам блокиране на по-нататъшните опити. Край на играта, нали се сещате?

Директорът се намръщи и отново погледна към екрана.

— Господин Бекър? Грешката е моя. Четете внимателно… наистина крайно внимателно.

Бекър кимна и разгледа внимателно пръстена. После бавно започна да диктува съдържанието На гравирания надпис:

— Q… U… I… S… интервал… C…

Сюзан и Джаба го прекъснаха едновременно:

— Интервал? — Джаба спря да въвежда. — Има интервал?

Бекър сви рамене и за всеки случай погледна пръстена.

— Да… Има, и то много.

— Пропускам ли нещо? — осведоми се Фонтейн. — Какво чакаме?

— Сър — обади се Сюзан, видимо смутена. — Просто… просто…

— Съгласен съм — подкрепи я Джаба. — Странно е. Паролите никога не съдържат интервали.

Бринкерхоф преглътна с мъка.

— И какво означава това?

— Означава — намеси се Сюзан, — че това може да не е кил-кодът.

— Разбира се, че е кил-кодът — извика Бринкерхоф възмутено. — Какво друго може да е? За какво иначе ще ни го дава Танкадо? Кой, по дяволите, би гравирал някакви случайни букви на пръстен?

Фонтейн спря тирадата на Бринкерхоф с остър поглед.

— Ъъ… приятели? — обади се Бекър, който не беше уверен редно ли е да се намесва. — Вие нещо все за случайни букви говорите. Дали не е редно да ви кажа, че… буквите по този пръстен изобщо не са случайни.

— Какво? — извикаха всички.

Видимо притеснен, Бекър каза:

— Съжалявам, но тук определено става дума за думи. Готов съм да призная, че са изгравирани доста нагъсто и на пръв поглед биха могли да се сторят някому случайни, но ако човек се вгледа внимателно, не може да не разбере, че гравираният надпис е… хм… на латински.

Джаба ахна:

— Майтапиш се!

Бекър поклати глава.

— Нищо подобно. Тук пише: Quis custodiet ipsos custodes. Което, грубо преведено, означава…

— „Кой ще пази пазачите!“ — довърши Сюзан вместо него.

Бекър се сепна.

— Сюзан, не знаех, че знаеш…

— Цитатът е от „Сатири“ на Ювенал — възкликна тя. — Кой ще пази пазачите! Кой ще пази АНС, докато ние пазим света? Любимата фраза на Танкадо!

— Е? — не изтърпя Мидж. — Ключът ли е това, или не?

— Трябва да е ключът — заяви Бринкерхоф.

Фонтейн мълчеше и мислеше.

— Не съм сигурен, че е ключът — със съмнение каза Джаба. — Изглежда ми доста невероятно Танкадо да е използвал неслучайна поредица.

— Добре де — нетърпеливо се провикна Бринкерхоф, — пропуснете интервалите и въведете проклетия код без тях!

Фонтейн се обърна към Сюзан:

— Вашето мнение, госпожице Флечър?

Тя се замисли за момент. Не можеше да каже какво точно, но нещо определено не беше наред. Сюзан познаваше Танкадо достатъчно добре и помнеше, че този човек обожаваше простотата. Неговите доказателства и стилът му на програмиране винаги бяха кристално ясни и абсолютни. Да се изпускат интервалите й се струваше много странно. Вярно, беше дреболия, но това бе дефект и в никакъв случай не бе чисто. Най-сетне, общо казано, това не можеше да се възприеме като перлата в короната на Танкадо.

— Не ми изглежда наред — каза накрая Сюзан. — Не мисля, че това е ключът.

Фонтейн пое дълбоко дъх, без да я изпуска от поглед.

— Госпожице Флечър, според вас, ако това не е ключът, защо Танкадо е искал да го даде някому? Ако е знаел, че сме го убили… не е ли логично да предположим, че би искал да ни накаже, като направи така, че пръстенът да изчезне?

В диалога се намеси нов глас:

— Ъъ… господин директор?

Всички очи се насочиха към екрана. Беше агент Колиандър в Севиля. Беше се навел над рамото на Бекър и говореше в микрофона.

— Дано тази информация ви е от полза, но аз не съм сигурен, че Танкадо е знаел, че го убиват.

— Моля? — попита Фонтейн.

— Улохот беше професионалист, сър. Ние бяхме свидетели на убийството — както ви казах, то стана на петдесетина метра от нас. Всички улики подсказват, че Танкадо не е съзнавал нищо.

— Улики? — извика Бринкерхоф. — За какви улики говорим? Танкадо е дал пръстена. Какво по-голямо доказателство от това?

— Агент Смит — прекъсна го Фонтейн, — какво ви кара да смятате, че Танкадо не е съзнавал, че ние стоим зад наближаващата му смърт?

Смит прочисти гърло.

— Улохот го уби с НТК — неинвазивен травмиращ куршум. Това представлява гумен цилиндър, който удря гръдния кош и се пръска. Безшумно. Много чисто. Танкадо е почувствал остра болка, преди да получи сърдечна криза.

— Травмиращ куршум — замислено каза Бекър. — Това обяснява синината.

— Съмнително е Танкадо да е свързал усещането с наемен убиец — поясни Смит.

— Въпреки това той е дал пръстена си на непознат — напомни Фонтейн.

— Така е, сър. Но той не потърси с поглед нападателя си. Жертвата винаги търси своя нападател след изстрел. Това е инстинкт.

Последното озадачи Фонтейн.

— Твърдите, че Танкадо не се е огледал за Улохот?

— Не, сър. Разполагаме с филм, ако желаете…

— Филтърът на Х-11 сдаде! — изкрещя един техник. — Червеят вече почти постигна целта си.

— Забравете филма — заяви Бринкерхоф. — Въведете проклетият кил-код и да приключваме с това!

Джаба въздъхна, възвърнал за миг хладнокръвието си.

— Директоре, ако въведем грешния код…

— Да — прекъсна го Сюзан, — ако Танкадо не е подозирал, че го убиваме ние, тогава трябва да разполагаме с отговорите на някои въпроси.

— Как сме с времето, Джаба? — попита Фонтейн.

— Около двайсетина минути. Но е хубаво да използваме това време разумно.

Фонтейн се замисли за момент. После въздъхна тежко.

— Добре… пуснете филма.