Дан Браун
Цифрова крепост (30)

29.

Още разтърсена от спречкването си с Хейл, Сюзан гледаше през стъклената стена на „Възел 3“. Под купола на отдел „Крипто“ не се виждаха хора. Хейл отново се бе смълчал. Как би искала да си бе тръгнал вече.

Питаше се дали да не се обади на Стратмор, който просто щеше да го изрита — в края на краищата нали беше събота! Сюзан обаче знаеше, че ако Хейл бъде изгонен, това ще събуди най-черните му подозрения. И със сигурност щеше да се свърже с другите криптолози, за да ги попита имат ли някаква представа какво се случва зад стените на АНС. Сюзан реши, че може би е най-благоразумно да не го закачат поне засега. Той така или иначе скоро сам щеше да си замине.

Неразбиваем алгоритъм. Тя въздъхна и мислите й се върнаха към „Цифрова крепост“. Удивляваше я, че подобен алгоритъм изобщо може да бъде създаден, но от друга страна… доказателството беше пред очите й. TRANSLTR изглеждаше безпомощен да се справи с него.

Сюзан се замисли за Стратмор, който благородно бе понесъл бремето на това изпитание на плещите си, правеше нужното и запазваше хладнокръвие пред заплахата от истинска катастрофа.

Понякога тя виждаше в него Дейвид. Двамата имаха много общи качества: упоритост, всеотдайност, интелект. Понякога си мислеше, че Стратмор би бил загубен без нея — чистотата на нейната любов към криптографията бе своеобразен спасителен пояс за Стратмор в кипящото море на мръсна политика, напомняне за ранните му дни на криптоаналитик.

Но и тя разчиташе на Стратмор — той бе нейното убежище в света на жадни за власт мъже, покровител и — както често обичаше да се шегува — изпълнител на най-съкровените й желания. „Има някаква истина във всичко това“, мислеше си тя. Макар и без предумисъл, точно шефът бе онзи, чието обаждане по телефона бе довело Дейвид Бекър в АНС онзи съдбовен следобед. Мислите й се върнаха на него и погледът й неволно падна върху подложката, която можеше да се изтегля от бюрото й. На нея бе залепен със скоч лента малък факс.

Факсът беше на това място вече седми месец. Това бе единственият код, пред който Сюзан Флечър засега се оказваше безсилна. Беше й го изпратил Дейвид. Прочете го сигурно за хиляден път.

ПРИЕМИ ОТ МЕН СЪВЕТ ЕДИН ПЛОСЪК: ЛЮБОВТА МИ КЪМ ТЕБ Е БЕЗ ВОСЪК.

Беше й го изпратил след леко спречкване по незначителен повод. Месеци наред го бе молила да й каже какво е имал предвид, но той твърдо бе отказвал. Без восък. Отмъщението на Дейвид. Сюзан го бе научила на толкова много неща за криптоанализа и за да го държи във форма, беше възприела практиката да зашифрова всичките си послания до него с някакъв прост класически шифър. Списъци за пазар, любовни бележки… всичко бе шифровано. Бяха го превърнали в своеобразна игра и малко по малко Дейвид се бе превърнал в доста сносен криптолог. И един ден бе решил да й върне „услугата“. Оттогава бе започнал да подписва бележките си до нея с „Без восък, Дейвид“. Сюзан имаше поне двайсет такива бележки и всички до една завършваха по един и същи начин: „Без восък“.

Как ли не го бе умолявала да й разкрие тайния смисъл, но Дейвид бе ням като риба. Винаги, когато го попиташе, той й отговаряше с неизменното: „Ти си криптологът“.

Главният криптолог на АНС бе опитала всичко: субституции, решетки, дори анаграми. Беше пуснала думите „без восък“ през една специализирана програма със задачата да намери всички размествания с някакъв смисъл. Оказало се бе, че такива просто няма. Изглежда, не само Енсей Танкадо бе способен да поставя нерешими загадки.

Мислите й бяха прекъснати от съскането на плъзгащата се врата. В залата влезе Стратмор.

— Сюзан, има ли вече някакви новини? — започна той, но в същия миг съзря Грег Хейл и замръзна на мястото си. — Ха… добър вечер, господин Хейл. — После се намръщи и присви очи. — Съботна вечер, ако не бъркам. И на какво дължим честта?

Хейл невинно се усмихна.

— Просто доказвам, че заслужавам високата си заплата.

— Аха… — неопределено изсумтя Стратмор и след кратък размисъл, изглежда, реши да не провокира криза. Вместо това се обърна към Сюзан. — Госпожице Флечър, мога ли да поговоря с вас на четири очи за момент? Отвън?

Сюзан се поколеба:

— Ъъ… да, сър. — Тя хвърли неспокоен поглед към монитора и след това погледна Грег Хейл. — Секунда…

С няколко бързи движения тя извика програмата „СкрийнЛок“ — средство за защита на информацията, инсталирано на всеки терминал във „Възел 3“. Понеже терминалите оставаха постоянно включени, „СкрийнЛок“ даваше възможност на криптолозите да напускат работните си места, без да се притесняват, че някой може да прегледа или промени съдържанието на файловете, с които работеха. Сюзан въведе личния си петсимволен код и екранът й угасна. Щеше да остане така, докато не се върнеше и не въведеше отново правилната комбинация.

После обу обувките си и последва началника си навън.

— Какво прави той тук, по дяволите? — попита Стратмор в мига, в който се озоваха извън залата на „Възел 3“.

— Това, което прави винаги — спокойно отговори Сюзан. — Нищо.

Но Стратмор изглеждаше обезпокоен.

— Спомена ли нещо по повод TRANSLTR?

— Не. Но ако извика таймера на текущата задача и види, че тя върви вече над седемнайсет часа, предполагам, че ще има какво да каже.

Стратмор се замисли.

— Няма причина да го прави.

Сюзан изгледа шефа си.

— Ако искаш, кажи му да си ходи.

— Не… засега ще го оставим така. — Той погледна към лабораторията на отдел Сис-сек. — Чартрукян тръгна ли си?

— Не знам, не съм го виждала.

— Господи — изпъшка Стратмор, — истински цирк. — Прекара ръка по наболата си брада. — Има ли някакъв резултат от трейсъра? Честно ще ти кажа, имам чувството, че съм с вързани ръце.

— Засега не. А има ли новини от Дейвид?

Стратмор поклати глава.

— Наредих му да не се обажда, докато не намери пръстена.

Това изненада Сюзан.

— И защо? Ами ако има нужда от помощ?

Стратмор сви рамене.

— С нищо не мога да му помогна оттук… може да разчита само на себе си. Освен това бих предпочел да говоря колкото може по-малко по неосигурени телефонни линии. Знам ли кой може да подслушва.

Сюзан го изгледа изненадано.

— Как да разбирам това?

Стратмор веднага съжали за думите си.

— Спокойно — уверено се усмихна той. — С Дейвид всичко е наред. Просто се опитвам да съм максимално предпазлив.

На десет метра от тях, скрит зад едностранно пропускащата светлината стъклена стена на „Възел 3“, Грег Хейл стоеше пред терминала на Сюзан. Екранът продължаваше да е тъмен. Хейл отново хвърли поглед към началника си и Сюзан. После бръкна за портфейла си, извади от него малко картонче с размерите на кредитна карта и внимателно прочете написаното на него.

Пак провери какво става отвън и спокоен, че разговорът продължава, внимателно въведе чрез нейната клавиатура петсимволна комбинация. Екранът веднага оживя.

Той доволно се засмя.

Кражбата на пароли във „Възел 3“ беше детинска игра. Всеки терминал тук имаше клавиатура, идентична с останалите. Хейл просто бе занесъл своята една вечер у дома си и бе инсталирал в нея чип, който записваше всеки натиснат клавиш. На следващата сутрин беше дошъл на работа най-рано от всички, бе подменил нечия друга клавиатура със своята и просто бе изчакал. В края на работния ден пак бе сменил клавиатурите и бе свалил от тази с чипа записаното в паметта му. Макар да ставаше дума за милиони натиснати клавиши, откриването на паролите бе съвсем просто: първото нещо, с което всеки криптолог започваше деня си във „Възел 3“, бе въвеждането на личната парола, за да отключи достъпа до терминала. Така че Хейл се интересуваше само от първите няколко символа в огромния масив.

Колко иронично, мислеше си Хейл, докато разглеждаше екрана на монитора на Сюзан. Беше събрал паролите на колегите си просто заради тръпката. Сега обаче бе доволен от идеята си, защото програмата на Сюзан изглеждаше доста любопитна.

Хейл се съсредоточи върху нея. Беше написана на ЛИМБО — език, който за негово съжаление не беше от силните му страни. Но дори без да познава езика в детайли, Хейл разбра със сигурност едно — това не беше никаква диагностична програма. Всъщност достатъчно бе да чете английски, за да разбере от двете думи на екрана, че нещо не е наред:

ТРЕЙСЪРЪТ ТЪРСИ…

— Трейсър? — каза той на глас, без да се усети. — Какво ли търси? — Изведнъж се разтревожи. Остана още малко загледан в екрана. После взе решение.

Хейл разбираше ЛИМБО достатъчно, за да е наясно, че езикът заимства част от своите конструкции и елементи от два други програмни езика — С и PASCAL, които той знаеше отлично. Погледна за пореден път да се увери, че няма да го изненадат, и реши да импровизира. Въведе няколко леко модифицирани команди със синтаксис, подобен на PASCAL, и рестартира програмата. Прозорецът за текущо състояние реагира точно както се бе надявал:

ПРЕКЪСВАНЕ НА ТРЕЙСЪРА?

Той уверено въведе „YES“.

След малко компютърът реагира с къс звуков сигнал и на екрана се появи следващо съобщение:

ТРЕЙСЪРЪТ ПРЕКЪСНАТ

Хейл се усмихна доволно. Терминалът току-що бе изпратил до трейсъра команда да се самоунищожи. Каквото и да бе търсила Сюзан, щеше да й се наложи да почака.

Като внимаваше да не остави следи от намесата си, Хейл отвори журналния файл, в който се записваха всички предприети действия, и старателно изтри въведените току-що команди. След това реактивира „СкрийнЛок“ с личния код на Сюзан.

Екранът послушно угасна.

След няколко минути Сюзан се върна на работното си място. Грег Хейл тихо работеше на своя терминал.