Дан Браун
Цифрова крепост (75)

74.

Директор Лиланд Фонтейн беше мъж като планина, шейсет и три годишен, с ниска военна подстрижка и твърди черти. Черните му като нощта очи пламваха като въглени, когато беше раздразнен — обичайното му състояние. Беше се издигнал на най-високия пост в йерархията на АНС благодарение на много работа, добро планиране и заслужено уважение от страна на предшествениците си. Беше първият афроамерикански директор на АНС, но никой не споменаваше за това — в управлението на Фонтейн цвят на кожата не съществуваше и хората от екипа му мъдро оставаха далтонисти.

Фонтейн остави Мидж и Бринкерхоф да стоят прави, докато мина през мълчаливия ритуал на правенето на чаша гватемалско кафе. После се настани зад писалището си — те продължаваха да стоят прави — и ги разпита, както директор разпитва ученици в кабинета си.

Основните обяснение даде Мидж — разказа за необичайните събития, довели до необходимостта да осквернят кабинета му.

— Вирус? — студено попита той. — Вие двамата смятате, че имаме вирус?

Бринкерхоф примигна. Изражението му беше болезнено.

— Да, сър — отсече Мидж без колебание.

— Защото Стратмор е заобиколил „Гонтлит“? — Фонтейн внимателно разглеждаше разпечатката пред себе си.

— Да — потвърди тя. — Както и защото имаме файл, който не е обработен вече повече от двайсет часа.

— Или поне така сочат данните ти — намръщено напомни Фонтейн.

Мидж понечи да възрази, но навреме прехапа език. Вместо това съобщи голямата новина:

— Токът в „Крипто“ спря.

Това накара Фонтейн да вдигне глава. Явно бе изненадан. Мидж потвърди с енергично кимване.

— Пълно спиране на електрозахранването. Джаба мисли, че може би…

— Обадила си се на Джаба?

— Да, сър, реших, че…

— Джаба? — Фонтейн се изправи и попита ядосано: — Защо, за бога, не си се обадила на Стратмор?

— Обадихме му се! — оправда се Мидж. — Той каза, че всичко било наред.

Фонтейн дишаше шумно.

— Тогава нямаме основания да се съмняваме в думите му. — Тонът му слагаше край на всякаква дискусия. Той отпи глътка от кафето си. — А сега, ако ме извините, имам работа…

Челюстта на Мидж увисна.

— Моля?!

Бринкерхоф вече беше при вратата, но Мидж стоеше като циментирана на мястото си.

— Казах лека нощ, госпожице Милкен — натърти Фонтейн. — Свободна сте.

— Но… но, сър — заекна тя. — Трябва… не мога да не протестирам. Мисля, че…

— Да протестираш? Ти?! — изръмжа директорът и седна зад писалището си. — Аз протестирам! Протестирам срещу твоето присъствие в кабинета ми. Протестирам и срещу инсинуациите ти, че заместник-директорът на Агенцията лъже. Протестирам и…

— Имаме вирус, сър! Инстинктът ми ми казва…

— В такъв случай, госпожице Милкен, инстинктът ви бърка! Може да е за пръв път, но бърка!

Мидж обаче не беше готова да се предаде без бой.

— Но, сър… Командър Стратмор е заобиколил „Гонтлит“!

Фонтейн тръгна към нея, едва сдържаше гнева си.

— Което е в неговите прерогативи! Назначил съм ви да наблюдавате аналитиците и обслужващия персонал, а не да шпионирате заместник-директора! Ако не беше той, още щяхме да разбиваме шифри с лист и молив! А сега напуснете! — Той се обърна към пребледнелия, треперещ на вратата Бринкерхоф: — И двамата!

— С цялото ми уважение, сър — почна пак Мидж, — препоръчвам да изпратим екип на Сис-сек в „Крипто“, макар и само за да се уверим, че…

— Нищо подобно няма да направим!

Мидж се поколеба цяла секунда, после кимна и каза:

— Е, добре! Лека нощ. — Обърна се и излезе от кабинета. Но докато минаваше покрай Бринкерхоф, той забеляза в очите й, че няма никакво намерение да остави нещата така… поне докато не удовлетвореше интуицията си.

Бринкерхоф хвърли поглед към началника си — грамаден и извън себе си от гняв. Това не бе директорът, когото познаваше. Директорът, когото познаваше, бе роб на дребните подробности, на реда и организацията. И винаги бе държал на това персоналът да не пропуска нищо, да изучава и изяснява всички най-дребни нарушения в ежедневната процедура, без значение колко незначителни може да изглеждат. А ето че същият този човек сега ги караше да загърбят изключително странна верига от съвпадения.

Директорът явно криеше нещо, но на Бринкерхоф се плащаше, за да му помага, а не да поставя под съмнение действията му. Фонтейн бе доказвал години наред, че е защитник на интересите на всички, и ако да му помага в този момент означаваше да затвори очи за някаква нередност, значи така щеше да стане. За нещастие на Мидж пък й плащаха, за да поставя всичко под съмнение, и Бринкерхоф се опасяваше, че тя има намерение да отиде в „Крипто“ и да разчопли там всичко.

„Време е да си актуализирам резюмето“, помисли си Бринкерхоф, докато се обръщаше към вратата.

— Чад! — стресна го гласът на Фонтейн зад гърба му. Той също бе забелязал погледа на Мидж на излизане. — Не я оставяй да напусне офиса!

Бринкерхоф кимна и побърза да настигне Мидж.

Фонтейн въздъхна и отпусна глава върху ръцете си. Клепачите му тежаха. Наложило се бе да се върне спешно и пътуването бе дълго и измерително. Изтеклият месец бе месец на големите надежди за Лиланд Фонтейн. Точно сега в АНС се случваха неща, които щяха да променят историята, и по ирония на съдбата Фонтейн бе научил за едно от събитията благодарение на случайността.

Преди три месеца бе разбрал, че съпругата на командър Стратмор го напуска. Бяха му казали още, че Стратмор остава да работи до невъзможни часове и че напрежението започва да му се отразява. Въпреки разликите в позициите със Стратмор по много въпроси, Фонтейн винаги бе имал възможно най-високо мнение за него: Стратмор беше гениален, може би един от най-добрите професионалисти, работили в АНС. И в същото време, още от фиаското със „Скипджак“, Стратмор се бе намирал под невъзможен психологически натиск. Това обстоятелство правеше Фонтейн неспокоен, защото неговият заместник държеше в ръцете си много лостове, а Фонтейн трябваше да мисли преди всичко за благото на Агенцията.

Фонтейн имаше нужда от някой, който да държи Стратмор под око, но това не се бе оказало никак просто. Стратмор бе горд мъж и властен човек и Фонтейн трябваше да намери начин да следи състоянието му, без да подкопава нито самочувствието, нито увереността му.

Така, от уважение към Стратмор, Фонтейн бе решил да върши тази работа лично. Беше инсталирал софтуер, който позволяваше да се следи акаунтът на Стратмор: електронната му поща, вътрешната му кореспонденция, протоколите от оперативките му — всичко. Ако Стратмор покажеше признаци на пречупване, директорът се надяваше да забележи предупредителни признаци за това в кореспонденцията му. Само че вместо обезпокоителни признаци на срив, Фонтейн бе разкрил основите на една от най-забележителните разузнавателни операции, с които се бе сблъсквал. Нямаше нищо чудно в това, че Стратмор се скъсваше от работа — ако планът му успееше, това щеше да изкупи стократно провала му със „Скипджак“.

Фонтейн бе заключил, че Стратмор е добре и че работи над сто процента от възможностите си — коварен, умен и както винаги заклет патриот. Най-доброто, което директорът можеше да направи, бе да стои настрана и да гледа как заместникът му прави своята магия. Стратмор бе разработил план… план, в който Фонтейн нямаше никакво намерение да се намесва по какъвто и да било начин.