Дан Браун
Цифрова крепост (23)

22.

Дейвид Бекър пристъпи към кушетката и се вгледа в спящия на нея възрастен човек. Дясната му китка беше гипсирана. Възрастта на мъжа бе между шейсет и седемдесет години. Снежнобялата му коса бе грижливо вчесана на път, а през центъра на челото му минаваше тъмновиолетова следа, която стигаше до дясното му око.

„Малка цицина?“ — спомни се той думите на лейтенанта. Огледа пръстите на мъжа. Нямаше и следа от златен пръстен. Наведе се и докосна ръката му.

— Сър? — Леко го раздруса. — Извинете… сър?

Мъжът не помръдваше.

Бекър опита отново, този път по-енергично.

— Сър?

Този път мъжът се размърда.

— Qu’est-ce… quelle he’ure est… — Той бавно отвори очи и се намръщи, че са го обезпокоили. — Quest-ce-que vous voulez?

„Да — помисли си Бекър, — френски канадец!“ И му се усмихна приветливо.

— Разполагате ли с минутка?

Макар френският на Бекър да бе перфектен, той реши да говори на английски — можеше да се предполага, че това е вторият език на мъжа. Да убедиш един непознат да ти даде златен пръстен не беше лесна задача и Бекър прецени, че е добре да се възползва и от най-незначителното предимство в тази необичайна ситуация.

Мъжът огледа обстановката, в която се намираше, и разглади с дългите си пръсти увисналите си бели мустаци.

— Какво желаете? — Английският му беше с лек носов акцент.

— Сър — започна Бекър; изговаряше думите внимателно, сякаш говореше на глух. — Налага се да ви задам няколко въпроса.

Мъжът го изгледа със странно изражение.

— Какъв ви е проблемът?

Бекър леко се намръщи — английският на този човек бе безукорен — и веднага изостави покровителствения си тон:

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но случайно да сте били днес на Плаза де Еспаня?

Възрастният мъж го изгледа подозрително и попита:

— Да не сте от градската управа?

— Не, аз съм от…

— От Бюрото по туризма?

— Не, аз…

— Вижте, зная защо сте тук! — Старецът се надигна. — Но пред мен тия не минават! Казвал съм го преди, мога да го повторя хиляди пъти: Пиер Клошар пише за света по начина, по който го вижда! Някои от вашите туристически брошури могат да спестяват истината, заради някоя и друга нощ на безплатни обиколки из заведенията, но „Монреал Таймс“ не се продава! Отказвам!

— Извинявам се, сър, но мисля, че не ме раз…

— Merde alors! Разбрах ви прекрасно! — Мъжът поклати заплашително костеливия си показалец под носа на Бекър и гласът му отекна под тавана на гимнастическия салон: — Не сте първият! Същото опитаха в „Мулен Руж“, „Браунс Палас“ и „Голфиньо“ в Лагос. Но какво излезе в пресата? Истината! Най-противният „Уелингтън“, който съм вкусвал! Най-мръсната вана, която съм виждал! И най-каменистият плаж, на който съм лягал! Читателите ми винаги са очаквали от мен само истината!

Пациентите по близките кушетки започваха да се размърдват и да се надигат да видят какво става. Бекър се огледа неспокойно. Последното, от което имаше нужда в момента, бе някоя сестра да го изхвърли навън.

Клошар обаче продължаваше:

— Онова възмутително подобие на полицай работи за вашия град! Качи ме насила на мотоциклета си! И… вижте ме сега!… — Той безсилно опита да повдигне ръката си. — Кой сега ще води моята колона?

— Сър, аз…

— За четиридесет и три години странствания по света не съм се чувствал по-скапано! И погледнете само къде съм заврян! Не зная дали се сещате, но моята колона се спонсорира от…

— Сър! — Бекър вдигна примирително ръце. — Не ме интересува вашата колона — аз съм от канадския консулски отдел. И съм тук, за да ви помогна!

В салона се възцари мъртва тишина. Старецът го изгледа подозрително.

Бекър сниши глас почти до шепот:

— Дошъл съм да видя мога ли да направя нещо за вас. — „Като например да ти дам малко успокоително“.

След дълга пауза канадецът попита, вече много по-меко:

— Консулството?

Бекър кимна.

— Значи не сте тук във връзка с колоната, която водя?

— Не, сър.

В тялото на Пиер Клошар сякаш се спука раздуващ го балон и той бавно се отпусна на възглавниците. Изглеждаше съкрушен.

— Мислех, че сте от кметството… и че се опитвате да ме… — Гласът му за момент заглъхна. — Ако не е заради колоната ми, защо тогава сте тук?

Добър въпрос, призна Бекър и си представи Смоуки Маунтинс.

— Съвсем неофициален акт на внимание от страна на дипломатическото тяло — нагло излъга той.

Отговорът му изненада лежащия мъж.

— Акт на внимание?!

— Да, сър. Убеден съм, че човек като вас е наясно с усилията на канадското правителство да опази своите граждани от униженията, на които са подложени в тези… ъъъ… нека ги наречем „не така уредени“ страни.

Тънките устни на Клошар се изкривиха в многозначителна усмивка.

— Но… разбира се… колко приятно.

— Нека се уверя: вие сте канадски гражданин, нали?

— Естествено. Колко глупаво от моя страна. Моля да бъда извинен. Надявам се, разбирате, че хора в моето положение често са обект на… хм… надявам се, досещате се.

— Да, господин Клошар. Но това е цената, която се налага да плащате за известността.

— Именно. — Клошар трагично въздъхна. Беше влязъл в ролята на жертва, толерираща масите. — Никога не съм си представял по-отвратително място от това. — Той извъртя очи в безсилно примирение с обстоятелствата. — Подигравка с човешкото достойнство. На всичко отгоре решиха да ме задържат и през нощта.

Бекър се огледа.

— Знам. Ужасно, наистина. Съжалявам, че ми отне толкова време, за да се добера дотук.

Клошар го погледна объркано.

— Всъщност защо сте дошли?

Бекър реши да смени темата.

— Виждам на главата ви ужасна цицина. Боли ли?

— Не, не бих казал. Изтърколих се — това, изглежда, е цената, която плащаме, за да сме добри самаряни. Виж, китката ме боли. Тъпата им полиция. Ама наистина!… Да качиш човек на моята възраст на мотоциклет! Това е направо подсъдно.

— Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?

Клошар се замисли за миг, видимо зарадван от оказваното му внимание.

— Всъщност… — Той завъртя глава първо наляво, после надясно. — Честно казано, бих поискал още една възглавница, ако не ви затруднява.

— В никакъв случай — увери го Бекър, взе възглавницата от съседната незаета кушетка и я подложи под главата на Клошар.

Старецът въздъхна доволно.

— Да… така е много по-добре, благодаря ви.

— Pas du tout — отговори Бекър.

— А! — Мъжът се усмихна топло. — Значи все пак говорите езика на цивилизования свят.

— Това горе-долу изчерпва речниковия ми запас.

— Няма нищо — гордо зави Клошар. — Моята колона е призната и в Щатите, а английският ми е отличен.

— Вече установих това — усмихна се на свой ред Бекър и седна на ръба на леглото. — Сега, ако не възразявате да ви попитам, господин Клошар, как така човек като вас се е озовал в място като това? В Севиля със сигурност има много по-добри болници от тази.

Клошар го погледна гневно.

— Онзи полицай… първо ме хвърли от мотоциклета си, а после ме заряза на улицата като ударено от кола псе. И се наложи да се дотътря дотук сам.

— Не ви ли предложи да ви откара на по-добро място?

— С проклетия му мотоциклет? Не, покорно благодаря!

— Какво точно се случи тази сутрин?

— Вече разказах всичко на лейтенанта.

— Говорих с него и…

— Надявам се да сте го смъмрили! — прекъсна го Клошар.

— Възможно най-строго — каза Бекър. — И ви уверявам, че ще проследим това да не остане ненаказано.

— Надявам се.

— Мосю Клошар — усмихна се Бекър и извади химикалка от вътрешния си джоб, — бих искал да депозирам официална жалба в кметството на града. Ще ми помогнете ли? Човек с вашата репутация може да е изключително ценен свидетел.

Клошар видимо се развълнува от перспективата да бъде цитиран и се надигна на възглавниците.

— Но, да… разбира се. Стига да мога да бъда полезен с нещо, за мен ще е удоволствие.

Бекър извади малко бележниче и го погледна в очите.

— Окей, нека започнем от сутринта. Разкажете ми за инцидента.

Старецът се размърда.

— Аа… тъжна картина. Бедният азиатец колабира пред мен. Опитах се да му помогна, но безуспешно.

— Направихте ли му изкуствено дишане?

Клошар го погледна смутено.

— За жалост не зная как се прави. Повиках линейка.

Бекър си спомни синкавите следи по тялото на Танкадо.

— А санитарите направиха ли му?

— Господи, не! — изсмя се Клошар. — Камшикът не може да вдигне умрелия кон, нали така? Човекът бе предал богу дух много преди да пристигне линейката. Те само му провериха пулса, вдигнаха го и ме оставиха в ръцете на онзи ужасен полицай.

Странно откъде в такъв случай се бяха взели синкавите отоци. Бекер прогони тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху задачата си в момента.

— А пръстенът? — небрежно се поинтересува той.

Клошар го погледна изненадано.

— Лейтенантът ли ви каза за него?

— Да.

— Така ли? Аз пък останах с впечатлението, че той изобщо не повярва на думите ми. Беше толкова груб… сякаш мислеше, че го лъжа. Само че разказът ми бе съвсем точен, разбира се. Аз се гордея с обективността си.

— И къде е пръстенът? — настоя Бекър.

Но Клошар сякаш не го чуваше. Погледът му се бе разфокусирал и той гледаше някъде в празното пространство.

— Странна работа наистина… онези букви… на език, който никога не съм виждал.

— Може би японски? — подсказа Бекър.

— Определено не.

— Добре ли го разгледахте?

— Боже Господи, разбира се! Когато се наведох, за да му помогна, той навря пръстите си в лицето ми. Искаше да ми даде пръстена си. Беше много странно, бих казал дори отвратително… защото ръцете му бяха ужасно деформирани.

— Тогава ли взехте пръстена?

Клошар го изгледа възмутено.

— Това ли ви каза полицаят? Че аз съм взел пръстена?

Бекър неспокойно се размърда. Клошар избухна:

— Знаех, че не ме слуша! Да, така се раждат слуховете. Казах му, че японецът подари пръстена си… но не на мен! Няма начин да взема нещо от умиращ човек! Боже!… Самата мисъл за това ме потриса!

Бекър надуши опасност.

— Значи пръстенът не е у вас?

— Господи, ама нали това ви обяснявам!

В корема му се появи тъпа болка.

— Тогава у кого е?

Клошар го изгледа възмутено.

— У германеца! Германецът го взе!

Бекър се почувства, сякаш някой издърпва пода изпод краката му.

— Германец? Какъв германец?

— Германецът в парка! Разказах на полицая за него. Аз отказах да приема пръстена, но онази фашистка свиня го взе!

Бекър отпусна бележника и химикалката. Вече нямаше смисъл да се преструва. Очертаваше се голям проблем.

— Значи пръстенът е у германеца?

— Точно така.

— И къде отиде той?

— Нямам представа. Аз изтичах да повикам полицията. Когато се върнах, него го нямаше.

— Не знаете ли кой беше?

— Ами… турист.

— Сигурен ли сте?

— Вадя си хляба от туристите — отсече Клошар. — Няма начин да не позная турист. Двамата с приятелката му се разхождаха из парка.

Бекър се объркваше все повече.

— Приятелка? Германецът не е бил сам?

— Беше с придружителка. С разкошна червена коса. Прекрасно създание.

— Придружителка? — смая се Бекър. — Искате да кажете… проститутка?

Клошар сбърчи нос.

— Е… ако трябва да използваме вулгарни термини.

— Но… полицаят не ми каза нищо за…

— Разбира се, че не е ви е казал. Аз не съм му споменавал за придружителката. — Клошар махна пренебрежително със здравата си ръка. — Те не са престъпнички… абсурдно е, че ги третират като обикновени крадли.

Бекър беше в състояние на лек шок.

— Имаше ли там още някой?

— Не, бяхме само тримата. В тази жега…

— Сигурен ли сте, че жената е била проститутка?

— Абсолютно! Няма начин красавица като нея да се шляе с такъв като него, освен, ако не й е било добре платено! Защото той беше дебел, тлъст, разплут! Непоносим немски шопар! — Клошар изкриви лице от болка, докато се наместваше, но пренебрегна болката и продължи: — Не човек, а чудовище… поне сто и четиридесет кила. Беше се вкопчил в тая бедна сърничка, сякаш не я пускаше да му избяга… не че бих я обвинил, разбира се. Ама наистина! Опипваше я с лапите си. Хвалеше се, че била негова за уикенда само срещу някакви си триста долара! Той трябваше да пукне на място, а не онзи нещастен азиатец!

Клошар поспря, за да си поеме дъх, и Бекър се възползва от паузата:

— Той каза ли ви името си?

Клошар се замисли за момент, после поклати глава.

— Не. Пък и защо? — После мъченически се намести на възглавниците.

Бекър въздъхна. Пръстенът се бе изпарил пред очите му. Стратмор определено нямаше да е доволен.

Клошар избърса челото си. Избликът на ентусиазъм бе доизцедил малкото му сили. Изведнъж заприлича на много болен човек.

Бекър опита друг подход:

— Господин Клошар, бих искал да снема показания и от германеца и неговата придружителка. Имате ли някаква представа къде са отседнали?

Клошар затвори очи; очевидно бе на края на силите си. Дишането му бе станало плитко и накъсано.

— Нещо… каквото и да е? — настоя Бекър. — Да кажем… името на придружителката?

Мълчание.

Клошар разтри дясното си слепоочие. Изведнъж бе пребледнял мъртвешки.

— Ами… ъъ… не. Не мисля, че… — Гласът му трепереше.

Бекър се наведе над него.

— Лошо ли ви е?

Клошар кимна, едва-едва.

— Не… просто… това вълнение… — Затвори очи и изпъшка.

— Как се казваше тя?

— Не си спомням. — Клошар бързо отпадаше.

— Помислете — настоя Бекър. — Много е важно в консулския отдел да разполагаме с възможно най-пълната информация. Наложително е да подкрепя вашата история с показания и на други свидетели. Всяка информация, която можете да ми дадете за тяхното местонахождение…

Но Клошар не го слушаше. Попи челото си с чаршафа.

— Съжалявам… може би утре… — Наистина изглеждаше много зле.

— Господин Клошар, важно е да си спомните това сега.

Бекър изведнъж усети, че е повишил глас. Хората около тях се надигаха, за да видят какво става. В дъното на салона се появи сестра и се насочи право към тях.

— Каквото и да е — не се предаваше Бекър.

— Германецът я нарече…

— Как?

„Още малко, човече!“

— Роса…

Сестрата бе съвсем наблизо и беше много ядосана.

— Роса? — Бекър раздруса подканващо ръката на Клошар.

Старецът простена.

— Нарече я… — Говореше едва-едва, почти не му се разбираше.

Сестрата се развика на Бекър. Той не я чуваше — цялото му внимание бе съсредоточено върху устните на стареца. Раздруса го за последен път и в същия миг сестрата го сграбчи за рамото.

И точно тогава устните на Клошар помръднаха. Думите, които изрекоха, всъщност бяха по-скоро въздишка… сладостен спомен:

— Росна капка…

Сестрата повлече Бекър встрани.

„Росна капка“ — недоумяваше Бекър. — Що за име пък е това? Дръпна се от ръцете на сестрата и се наведе над Клошар:

— Росна капка? Сигурен ли сте?

Но Пиер Клошар беше заспал от изнемощение.