Дан Браун
Цифрова крепост (103)

102.

Стратмор се спусна на нивото на TRANSLTR и стъпи от преходния мост в два сантиметра вода. Гигантският компютър се тресеше до него. Огромни капки вода падаха по тялото му като тежък дъжд през въртящите се кълбета пара. Тук воят на сирената звучеше като гръмотевица.

Погледна към отказалите главни генератори. Овъглените останки на Фил Чартрукян се бяха пръснали върху охлаждащите ребра. Сцената изглеждаше като кадър от особено перверзен филм на ужасите.

Макар да съжаляваше искрено за смъртта на младежа, за Стратмор тя влизаше в параграфа „оправдана жертва“. Всъщност Фил Чартрукян не му бе оставил никакъв избор. Когато сис-секът се бе подал от дълбините и се бе разкрещял, че има вирус, Стратмор го бе посрещнал на площадката и се бе опитал да го вразуми. Но Чартрукян беше в състояние, което нямаше нищо общо с разума. „Имаме вирус! Трябва да се обадя на Джаба!“ Налагаше се да го спре. Площадката бе тясна. Сборичкаха се. Перилата бяха ниски. „Най-ироничното е — помисли си Стратмор, — че той през цялото време е бил прав за вируса“.

Полетът му надолу бе вледеняващ — къс заглъхващ вик на ужас и после тишина. Но още по-вледеняващо бе онова, което командър Стратмор бе видял в следващия миг: Грег Хейл го гледаше с абсолютно изумление — мислеше си, че е скрит долу в сенките. В тази секунда Стратмор бе разбрал, че Хейл трябва да умре.

Нещо откъм TRANSLTR изпука и Стратмор се сепна и се върна към задачата, която му предстоеше. Изключване на захранването. Прекъсвачът беше от другата страна на фреоновите помпи, отляво на трупа. Стратмор го виждаше ясно. Трябваше само да дръпне лоста и да спре подаването на аварийното захранване към „Крипто“. После, след няколко секунди, щеше да може да рестартира основните генератори и цялата високотехнологична функционалност на „Крипто“ щеше да бъде възстановена, фреонът отново щеше да затече и TRANSLTR щеше да е в безопасност.

Но докато газеше към главния прекъсвач, Стратмор осъзна, че има едно последно препятствие — тялото на Чартрукян върху охлаждащите ребра на генератора. Стартирането му при това положение само отново щеше да доведе до срив в електроподаването. Останките от трупа трябваше да се махнат.

Огледа ги с отвращение и тръгна към тях. Хвана едната китка. Плътта бе като стиропор. Цялата влага се бе изпарила от тялото. Стратмор затвори очи, стисна китката по-силно и дръпна. Тялото се плъзна на няколко сантиметра. Стратмор дръпна още по-силно. Още няколко сантиметра. Той запъна крака и дръпна с всички сили. Политна назад и падна, като удари гърба си в корпуса на някакъв захранващ блок. Седна в шуртящата вода и изгледа с погнуса онова, което държеше. Беше отчупената в лакътя ръка на Чартрукян.

На нивото на „Крипто“ Сюзан продължаваше да чака. Седеше като парализирана на дивана във „Възел 3“. В краката й бе трупът на Хейл. Не можеше да си представи защо началникът й се бави толкова. Минутите се точеха. Опита се да изхвърли Дейвид от мислите си, но нямаше начин. С всеки рев на сирените в главата й пулсираха последните думи на Хейл: „Най-много от всичко съжалявам за Дейвид Бекър“. Струваше й се, че губи разсъдъка си.

Вече се готвеше да скочи и да излезе навън, за да види какво толкова става, когато очакваното се случи: Стратмор най-после изключи главния прекъсвач.

Над „Крипто“ се възцари абсолютна тишина. Сирените изведнъж се задавиха, мониторите във „Възел 3“ изгаснаха. Трупът на Грег Хейл потъна в мрака и Сюзан инстинктивно вдигна крака на дивана и се загърна със сакото на началника си.

Тъмнина.

Тишина.

В „Крипто“ никога не бе ставало толкова тихо. Винаги, та макар и като фон, бе присъствало тихото бръмчене на генераторите. Но сега беше съвсем различно. Сюзан чуваше единствено собственото си задъхано дишане и едва доловимото поскърцване на охлаждаща се техника.

Затвори очи и се замоли за Дейвид. Молитвата й бе съвсем проста: „Господи, опази мъжа, когото обичам“.

Понеже не беше религиозна, не очакваше отговор на молитвата си. Така че когато нещо затрептя в гърдите й, тя скочи изумена. Но в следващия миг разбра — вибрациите там не бяха ръката на Бог, те просто идваха от вътрешния джоб на сакото на командър Стратмор. Той беше превключил своя SkyPager на тихо повикване — чрез вибрация. И някой му изпращаше съобщение.

Шест етажа по-долу Стратмор стоеше пред главния прекъсвач. Сега и в подземните нива цареше пълен мрак. Но той стоеше и не бързаше, тъмнината му доставяше удоволствие. Отнякъде се стичаше вода. Беше като буря в полунощ. Стратмор отметна глава и остави топлите капки да отмият чувството му на вина. „Такива като мен не се предават“. Коленичи и изми последните останки на Фил Чартрукян от ръцете си.

Мечтата му за „Цифрова крепост“ бе умряла. Но той можеше да го приеме. Сега най-важното бе Сюзан. За първи път от десетилетия бе разбрал, че в живота може да има нещо по-голямо от дълг и родина. „Пожертвах най-добрите си години за родина и чест. А любовта?“ Доброволно се бе лишил от нея в продължение на толкова години. И за какво? За да гледа как някакъв млад професор открадва мечтата му? Стратмор бе култивирал Сюзан за себе си. Беше я защитавал. Беше я спечелил! И сега, накрая, щеше да я има. Сюзан щеше да потърси утеха в ръцете му, защото нямаше към кого другиго да се обърне. Щеше сама да дойде при него — безпомощна, наранена от загубата — и след време той щеше дай покаже, че любовта лекува всичко.

Чест. Родина. Любов. Дейвид Бекър щеше да умре заради тези три неща.