Дан Браун
Цифрова крепост (114)

113.

— В никакъв случай! — извика в камерата мъжът с военната подстрижка. — Имаме заповед! Докладваме само на директор Лиланд Фонтейн и на никой друг.

Възражението накара Фонтейн да се поусмихне.

— В такъв случай предполагам не знаете кой съм аз.

— И какво значение има това? — разгорещено отвърна блондинът.

— Нека обясня — прекъсна го Фонтейн. — Нека ви обясня нещо веднага.

След няколко секунди, с почервенели лица, двамата мъже се представиха на директора на Агенцията за национална сигурност:

— Сър, аз съм агент Колиандър, а това е агент Смит.

— Чудесно — въздъхна Фонтейн. — Докладвайте.

Сюзан Флечър продължаваше да седи със затворени очи в дъното на залата и да се бори със задушаващата я самота, която сякаш я притискаше физически. Ридаеше вътрешно, ушите й пищяха. Нищо не чувстваше и не искаше да чувства. Хаосът в контролната зала достигаше до съзнанието й като тих шепот.

Междувременно присъстващите неспокойно слушаха доклада на агент Смит.

— В изпълнение на вашата заповед, господин директор започна Смит, — ние сме в Севиля вече втори ден с цел проследяване на Енсей Танкадо.

— Разкажете ми за убийството — нетърпеливо го подкани Фонтейн.

Смит кимна.

— Наблюдавахме го от микробуса. Намирахме се на около петдесет метра. Стана съвсем гладко. Улохот несъмнено е голям професионалист. Но след това нещата излязоха извън контрол. Появиха се странични хора и Улохот така и не успя да изземе обекта.

Фонтейн кимна. Агентите му бяха докладвали по време на визитата му в Южна Америка, че нещо не се е развило по плана — точно това го бе принудило да съкрати посещението си там.

Намеси се Колиандър:

— Останахме с Улохот, както наредихте. Но той изобщо не опита да отиде в моргата. Вместо това започна да следи някакъв мъж. Който изглеждаше съвсем обикновен… костюм и вратовръзка.

— Обикновен? — Фонтейн се замисли. Това му изглеждаше като игра на Стратмор — който разумно бе решил да не намесва АНС в тази история.

— Отказ на FTP филтрите! — извика един от техниците.

— Обектът ни трябва — настоя Фонтейн. — Къде е Улохот?

Смит погледна през рамо.

— Ами… при нас е, сър.

Фонтейн въздъхна с облекчение.

— Къде? — Това беше най-добрата новина през целия този отвратителен ден.

Смит посегна към камерата я завъртя. Обективът обходи вътрешността на микробуса и се видяха две отпуснати тела, подпрени на задната стена. И двете не показваха признаци на живот. Едното бе на едър мъж с очила с телени рамки. Другият бе по-млад, с тъмен перчем и окървавена риза.

— Улохот е отляво — сметна за нужно да поясни Смит.

— Улохот е мъртъв? — повиши глас директорът.

— Да, сър.

Фонтейн знаеше, че по-късно ще се намери достатъчно време за подробни обяснения. Погледна за миг изтъняващите щитове и каза бавно и отчетливо:

— Агент Смит. Трябва ми обектът.

Смит го погледна смутено.

— Сър, ние продължаваме да нямаме и най-малка представа какво точно представлява той. Информирани сме само за онова, което се налага да знаем.