Дан Браун
Цифрова крепост (6)

5

„Къде са хората? — питаше се Сюзан, докато вървеше през безлюдната зала. — Това ли е извънредната ситуация?“

Макар повечето отдели на АНС да работеха без почивка, в събота в „Крипто“ обикновено беше спокойно. Математиците криптолози по правило са непоправими работохолици и по тази причина бе въведено неписаното правило в събота да се почива, освен, ако няма извънредни ситуации. Разбивачите на шифри са достатъчно рядка стока и АНС не искаше да рискува да загуби хората си заради нервно изтощение. Грамадата на TRANSLTR се издигаше вдясно от нея. Бученето на генераторите идваше от осем етажа под краката й и й се струваше, че днес е особено заплашително. Сюзан не обичаше да остава в „Крипто“ след работно време — струваше й се, че е затворена в клетка с грамадно, дошло от бъдещето животно. Така че сега бързо се насочи към офиса на началника си.

Остъклената от всички страни работна клетка на Стратмор, известна като „Аквариума“, заради впечатлението, което създаваше, когато завесите бяха дръпнати, се намираше в горната част на система от висящи пътеки с перила, монтирани на задната стена на „Крипто“. Докато изкачваше решетестите стъпала, Сюзан вдигна поглед към дъбовата врата на Стратмор. Тя носеше герба на АНС — орел, вкопчил нокти в старинен шперц. Зад тази врата се намираше един от най-великите мъже, които бе срещала.

Командър Стратмор, петдесет и шест годишният заместник-директор по оперативните въпроси, бе за Сюзан като баща. Той бе човекът, който я бе наел в Агенцията, и той бе направил АНС неин дом. Когато преди десетина години Сюзан бе постъпила на работа, Стратмор оглавяваше развойната секция на отдел „Крипто“ — мястото за обучение на новите криптолози — мъжете нови криптолози. И макар никога да не бе толерирал издевателствата срещу никого, Стратмор се отнасяше с особена загриженост към единствената си служителка. Когато го обвиняваха, че я покровителства, той отговаряше със самата истина: Сюзан бе сред най-умните му служители и той не искаше да я загуби заради извращения на сексуална основа. Един от старшите криптолози бе имал неблагоразумието да изпробва решителността му.

Една сутрин през първата й година в АНС Сюзан се бе отбила във фоайето на отдела, за да вземе някакви документи. Когато вдигна поглед, видя себе си на дъската за обяви и едва не припадна от притеснение. Защото беше изобразена изтегнала се в легло и само по бикини.

Оказа се, че един от криптолозите е сканирал фотография от порносписание и е монтирал с графичен редактор главата на Сюзан към тялото на модела. Резултатът бе повече от убедителен.

За нещастие на отговорния за грубата шега криптолог Стратмор не видя в случая нищо забавно. Два часа по-късно по електронната поща бе разпространено циркулярно писмо до всички:

ТРУДОВИЯТ ДОГОВОР НА СЛУЖИТЕЛ КАРЛ ОСТИН Е ПРЕКРАТЕН ЗАРАДИ НЕУМЕСТНО ПОВЕДЕНИЕ

От този ден никой не я закачаше — на Сюзан Флечър гледаха като на златното момиче на Стратмор.

Но не само новодошлите под ръководството на Стратмор криптолози се бяха научили да го уважават — още в ранните години на своята кариера той бе привлякъл вниманието на своите началници с предложенията си за редица нестандартни и оказали се крайно успешни разузнавателни операции. С издигането си в йерархията Стратмор бе станал известен със силните си и проникновени анализи на крайно сложни ситуации. Той притежаваше свръхестествената способност да вижда през плетеницата от морални дилеми, свързани с процеса на вземане на решения на най-висше ниво в АНС, и способността да действа без угризения в интерес на общото добро.

Никой нямаше никакви съмнения, че Стратмор обича страната си. За своите колеги той бе истински патриот и мечтател — един почтен мъж, принуден да живее в свят на лъжи.

В годините след пристигането на Сюзан в АНС командър Стратмор бе излетял нагоре от поста ръководител развойна секция на отдел „Крипто“ до втори човек в цялата йерархия на АНС. Вече само един човек стоеше по-високо от Стратмор — директорът Лиланд Фонтейн, митичният повелител на „Загадъчния дворец“, който никога не се показваше, макар понякога гласът му да се чуваше и от когото всички откровено се страхуваха. Дори двамата със Стратмор се виждаха рядко и когато това ставаше, беше като сблъсък на титани. Фонтейн несъмнено бе гигант сред гиганти, но Стратмор, изглежда, не се впечатляваше от това и яростно защитаваше идеите си пред директора. Дори президентът на Съединените щати не смееше да се противопостави на Фонтейн по начина, по който го правеше Стратмор. Само човек с политически имунитет можеше да постъпва по този начин — или човек като Стратмор, абсолютно безразличен към политиката.

Сюзан се изкачи на площадката. Още преди да почука, електронната ключалка избръмча, вратата се отвори и началникът й направи знак да влезе.

— Благодаря, че се отзова, Сюзан. Задължен съм ти.

— Няма нищо — усмихна се тя и седна на стола срещу него.

Стратмор беше висок, здраво сложен мъж и обикновените му черти с нищо не издаваха твърдостта и взискателността му. Само сивите му очи подсказваха, че е уверен и дискретен, но днес погледът в тях бе нетипично объркан.

— Изглеждаш скапан — отбеляза Сюзан.

— Бил съм и по-добре — въздъхна Стратмор.

„И още как“ — помисли си тя.

Всъщност Стратмор изглеждаше ужасно зле. Оредяващата му коса беше разрошена и въпреки включения климатик по челото му бе избила пот. Човек можеше да помисли, че е спал с костюма си. Седеше зад модерно бюро с две изнесени цифрови клавиатури и компютърен монитор в единия край. По бюрото бяха пръснати разпечатки и то изглеждаше като пулт на извънземен космически кораб, попаднал незнайно как в центъра на скрития зад спуснатите завеси негов офис.

— Трудна седмица? — съчувствено попита тя.

— Както обикновено — сви рамене Стратмор. — ФЕГ отново се нахвърлиха върху мен с искания за гражданските си права.

Сюзан се позасмя. ФЕГ, или Фондация „Електронни граници“, беше световна коалиция на компютърните потребители, която финансираше влиятелна организация за защита на гражданските свободи, поддържаше всички форми на свобода на словото и си бе поставила за цел да образова всички за реалностите и опасностите, свързани с живота в електронния свят. Членовете й непрестанно добираха срещу онова, което наричаха „оруелски стил на подслушване от страна на правителствените организации“ — в частност АНС. Образно казано, ФЕГ бе постоянен трън в петата на Стратмор.

— Е, за мен поне това не е новина — отбеляза тя. — Любопитна съм каква е извънредната ситуация, заради която ме измъкна от ваната.

Стратмор не отговори веднага — разсеяно гладеше с пръсти тракбола, монтиран в плота на бюрото му. Накрая погледна Сюзан и попита:

— Можеш ли да ми кажеш колко най-дълго е трябвало на TRANSLTR да разбие шифър?

Въпросът я изненада. Не виждаше смисъла в него. „Затова ли ме извика?“

— Ами… — поколеба се тя. — Преди няколко месеца попаднахме на прехванато по линията на КОМИНТ съобщение, което ни отне близо час, но просто бяха използвали необичайно дълъг ключ… десет хиляди бита или нещо подобно.

Стратмор изсумтя неопределено.

— Час, казваш? А изпитанията на гранични случаи?

Сюзан сви рамене.

— Е, включим ли диагностиката, очевидно сме имали и по-продължителна работа.

— Колко?

Сюзан не можеше да разбере накъде бие Стратмор.

— Сър — официално отговори тя, — миналия март изпробвах алгоритъм срещу сегментиран ключ с дължина един милион бита: функции с неправилни цикли, клетъчни автомати и други подобни. Независимо от всичко TRANSLTR се справи.

— За колко време?

— Три часа.

Стратмор изви въпросително вежди.

— Три часа? Толкова дълго?

Сюзан се намръщи. През последните три години работата й се състоеше в това да прави фината настройка на най-тайния компютър на света и по-голямата част от програмните решения, спечелили на TRANSLTR тази квалификация, бяха нейна разработка. Все пак ключ с дължина един милион бита изглеждаше малко нереалистичен сценарий.

— Окей — каза Стратмор. — С други думи, дори в екстрени ситуации най-сложният код, подаван на TRANSLTR, е устоял около три часа, така ли е?

— Да. Може да се резюмира по този начин.

Стратмор поспря, сякаш се готвеше да каже нещо, за което щеше да съжалява.

— TRANSLTR се натъкна на нещо… — започна той и замълча.

Сюзан изчака, после попита:

— Отнело му е повече от три часа?

Стратмор кимна.

Сюзан не беше впечатлена.

— Нова диагностика? Нещо от отдел „Защита на системите“?

Стратмор поклати глава.

— Файлът пристигна отвън.

Сюзан изчака да чуе края на шегата, но Стратмор не продължи.

— Външен файл? Кажи ми, че не се шегуваш, моля те!

— Бих искал да е така. Постъпи в опашката за пакетна обработка снощи към единайсет и трийсет. И досега не е разбит.

Долната челюст на Сюзан провисна. Тя погледна невярващо часовника си и после пак се втренчи в Стратмор.

— Още работи върху него? Над петнайсет часа?

Стратмор се наведе и завъртя монитора към Сюзан. Екранът бе тъмен, с изключение на малък текстов прозорец с жълт фон, който мигаше в центъра:

ИЗТЕКЛО ВРЕМЕ: 15:09:33 НАМЕРЕН КЛЮЧ:

Сюзан се вгледа изумена. TRANSLTR наистина работеше над някакъв шифър вече над петнайсет часа. Беше й известно, че процесорите на компютъра изпробват по трийсет милиона ключа в секунда, а това се равняваше на сто милиарда на час. И след като TRANSLTR продължаваше да се мъчи, това означаваше, че ключът е безумно дълъг — над десет милиарда символа. Това бе просто абсурдно.

— Не е възможно! — отсече тя. — Провери ли за грешки? Може да е програмен бъг или…

— Програмата си работи нормално.

— Но това означава безумно дълъг ключ!

Стратмор поклати глава.

— Става дума за стандартен алгоритъм за бизнес приложения. Предполагам, че е 64-битов ключ.

Озадачена, Сюзан погледна през прозореца надолу към TRANSLTR. От опит знаеше, че намирането на 64-битов ключ не отнема повече от десет минути.

— Трябва да има някакво обяснение.

— Има — потвърди Стратмор. — Но не вярвам да ти хареса.

— Проблем с TRANSLTR? — тревожно предположи тя.

— TRANSLTR си е наред.

— Тогава вирус?

— Не е вирус. — Стратмор поклати глава. — Изслушай ме…

Сюзан не знаеше какво да мисли. Досега TRANSLTR не се бе сблъсквал с шифър, който да не може да разбие за по-малко от час. Обикновено откритият текст стигаше до принтера на Стратмор за броени минути. Тя погледна високопроизводителния принтер до бюрото му — той не бе разпечатал нищо.

— Сюзан — започна Стратмор, — предполагам, ще ти е трудно да го приемеш в началото, но искам да ме изслушаш спокойно. — Той захапа долната си устна. — Кодът, върху който се труди TRANSLTR, е… уникален. Такова нещо досега не ни е попадало. — Стратмор помълча, сякаш му бе трудно да намери подходящите думи. — Става дума за неразбиваем шифър.

Сюзан го изгледа внимателно и едва не се изсмя. Неразбиваем? Какво, по дяволите, би следвало да означава това? Нямаше такова нещо като неразбиваем код — просто някои отнемаха повече време от други, но всички шифри бяха разбиваеми. Математически бе гарантирано, че рано или късно TRANSLTR ще намери решението.

— Не разбрах?

— Шифърът е неразбиваем — с равен глас повтори той.

Неразбиваем? Сюзан не можеше да повярва, че не друг, а човек с трийсет и седем годишен стаж като криптоаналитик може да произнесе точно тази дума.

— Неразбиваем, сър? — повтори тя. — Къде тогава отива принципът на Бергофски?

Сюзан бе научила за „принципа на Бергофски“ в самото начало на кариерата си. Това бе крайъгълният камък на метода на грубата сила. От него Стратмор бе почерпил вдъхновението за създаване на TRANSLTR. Принципът съвсем недвусмислено постулираше, че ако компютърът опита достатъчно на брой ключове, математически е гарантирано, че ще намери търсения. Надеждността на шифъра не е в това, че ключът му е неоткриваем, а че повечето хора нямат нито времето, нито оборудването да опитат да го намерят.

Стратмор поклати глава и каза:

— Този шифър е различен.

— Различен? — Сюзан го изгледа въпросително. „Неразбиваемият код е математически абсурд! Той не може да не знае това!“

Стратмор обърса потното си теме.

— Кодът е продукт на съвършено нов тип шифроващ алгоритъм — такъв, какъвто не сме виждали досега.

Това вече засили съмненията на Сюзан. Шифроващите алгоритми бяха обикновени математически формули — рецепти за скремблиране на текста в код. Математици и програмисти създаваха нови алгоритми ежедневно. На пазара вече имаше десетки такива: Пи Джи Пи, Дифи-Хелман, ЗИП, ИДЕА, Ел Гамал. TRANSLTR безпроблемно разбиваше десетки такива ежедневно — за него всички кодове изглеждаха идентични, независимо от алгоритъма, с който бяха получени.

— Нещо не разбирам — възрази тя. — Ние не говорим за реконструиране на някаква сложна функция, става дума за метода на грубата сила. Пи Джи Пи, Луцифер, Ди Ес Ей — каква е разликата? Алгоритъмът генерира ключ, който смята за надежден, а TRANSLTR изчерпва възможните комбинации, докато не го намери.

Стратмор вложи в гласа си контролираното търпение на добър учител.

— Да, Сюзан, TRANSLTR винаги намира ключа… дори когато е огромен. — Той направи дълга пауза. — Освен ако…

Сюзан искаше да проговори, но разбираше, че Стратмор само прави драматична пауза, за да хвърли бомбата. Освен, ако…?

— Освен, ако компютърът не знае, че вече е разбил шифъра.

Сюзан едва не падна от стола.

— Какво?!

— Освен, ако компютърът не открие правилния ключ, но продължи със следващата комбинация, понеже не е разбрал, че го е подминал. — Стратмор изглеждаше нещастен. Според мен алгоритъмът използва цикличен открит текст.

Сюзан зяпна.

Идеята за функция, осъществяваща цикличен открит текст, бе изложена за пръв път в малко известна статия от 1987 година на унгарския математик Йожеф Харни. Понеже компютрите, използващи метода на грубата сила, за да разбият един или друг шифър, проверяват резултата от прилагането на всеки изпробван ключ, като търсят в разшифровката идентифицируеми думи или фрагменти от такива, Харни предлагаше шифроващ алгоритъм, който в допълнение към стандартната функция по кодиране измества разкодирания текст на променливо отместване. На теория това би трябвало да доведе до непрестанно самомодифициращ се текст, който възпрепятства откриването на разпознаваеми думи, а това не позволява да се сложи край на алгоритъма за търсене на правилния ключ. Концепцията бе нещо като идеята за колонизиране на Марс — приемлива на интелектуално ниво, но понастоящем отвъд човешките възможности за реализация.

— И откъде се появи това чудо? — попита тя.

Началникът й не бързаше да отговори.

— Един програмист го публикува в публичния сектор.

— Какво?! В тази сграда работят най-добрите програмисти на света! И всички ние заедно така и не се доближихме до успешната реализация на циклично ротиращ открит текст. Не ми казвай, че някакъв пънк с домашен компютър е намерил начин да го постигне!

Стратмор понижи глас в съзнателно усилие да я успокои:

— Не бих нарекъл този човек „пънк“.

Но Сюзан не го слушаше. Беше убедена, че трябва да има някакво друго обяснение: грешка в програмата, вирус — всичко друго бе по-вероятно от неразбиваем код.

Стратмор я изгледа строго.

— Този алгоритъм е създаден от един от най-гениалните криптолози на всички времена.

Но Сюзан не бе убедена — най-гениалните криптолози на всички времена работеха в нейния отдел, което означаваше, че ако някой от тях бе измислил този алгоритъм, тя трябваше първа да научи за това.

— Кой? — рязко попита тя.

— Е, сигурен съм, че би могла и сама да се сетиш — каза Стратмор. — Този човек не обичаше много АНС.

— Да, това адски стеснява кръга! — саркастично подметна тя.

— Работил е върху TRANSLTR. Беше човек, за когото не съществуваха правила. Беше депортиран по мое настояване.

Няколко секунди Сюзан не можеше да се сети за кого става дума, после пребледня.

— О, боже мой!…

Стратмор кимна.

— Цяла година се хвалеше пред общността, че е направил съществен прогрес в работата си над алгоритъм, устойчив на метода на грубата сила.

— Н-но… — заекна Сюзан. — Мислех, че блъфира! Нима наистина го е направил?

— Да, той — върховният програмист.

— Но… това означава, че…

Стратмор я погледна право в очите.

— Да, Енсей Танкадо току-що прати TRANSLTR в историята.