Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Digital Fortress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 218 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

Оформление на корица: Петър Христов, 2004

 

 

Издание:

Автор: Дан Браун

Заглавие: Цифрова крепост

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-922-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2553

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна редакция от Mandor

Статия

По-долу е показана статията за Цифрова крепост от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цифрова крепост
Digital Fortress
АвторДан Браун
Първо издание1998 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаШестото клеймо
ISBNISBN 9844831039

„Цифрова крепост“ е роман, написан от американския писател Дан Браун. В книгата се разкриват тайните на АНС (Агенция за национална сигурност на САЩ). Тази тайна организация всъщност се оказва известна на едва 3% от американските граждани. Убит е бивш служител на АНС, който се слави със своята гениалност в областта на компютърните технологии. Създал е неразбиваем шифър за защита на електронните пощи, който застрашава работата на АНС и сигурността на САЩ.

20.

„Ла Клиника де Салуд Публика“ всъщност бе ремонтирано за целта старо начално училище и външно изобщо не приличаше на болница. Беше дълга едноетажна тухлена сграда с огромни прозорци и отдавна ръждясала люлка в задната част на двора. Бекър се качи по изронените стъпала.

Вътре беше тъмно и шумно. Чакалнята бе дълъг тесен коридор с подредени покрай стената метални столове. Надпис на парче от кашон, закрепен върху магаре за рязане на дъски, информираше „OFICINA“, а стрелката под него сочеше към дъното на коридора.

Бекър тръгна натам. Имаше странното усещане, че се намира в декор, създаден за евтин холивудски филм на ужасите. Миришеше на урина. Крушките в дъното на коридора бяха изгорели, така че последните десет-петнайсет метра извървя сред едва различими силуети. Окървавена жена… плачеща млада двойка… молещо се момиченце… Бекър стигна до края на тъмния коридор. Вратата отляво бе открехната и той я отвори. Една гола възрастна съсухрена жена на кушетка се мъчеше да си намести подлогата.

„Прекрасно — простена Бекър и внимателно затвори вратата. — И къде, по дяволите, е офисът?“

Чу зад чупката на коридора гласове, тръгна към тях и се озова пред полупрозрачна врата, зад която се караха хора. Този път бутна вратата неуверено. Лудница. Точно както се бе опасявал.

На опашката чакаха поне десетина души и всички се блъскаха и викаха. Испания бе известна с неорганизираността си и Бекър знаеше, че спокойно може да изкара тук нощта в чакане някой да му даде информация за канадеца. Зад гишето имаше само една служителка и основното й занимание бе да се отбранява от нападките на ядосаните пациенти. Бекър постоя на прага няколко секунди — обмисляше вариантите. Да, имаше и по-добър начин.

— Con permiso! — извика някакъв санитар и край тях профуча носилка на колелца.

Бекър избегна сблъсъка и извика след санитаря:

— Donde esta el telefono?

Без да забавя ход, мъжът посочи една двойна врата и изчезна зад завоя.

Помещението зад двойната врата бе огромно — несъмнено някогашен физкултурен салон. Подът бе резедав и под лекото съскане на мощните флуоресцентни лампи сякаш идваше на фокус и излизаше от фокус на приливи и отливи. На стената бе окачено баскетболно табло с увиснал обръч. По пода бяха пръснати без никакъв ред ниски кушетки с лежащи на тях болни. В отсрещния ъгъл, под отдавна изгорялото табло за резултати, имаше стар телефонен автомат. Бекър се помоли наум да работи.

Тръгна към него, като бъркаше в джоба си за монети. Намери 75 песети — ресто от таксито, — достатъчни за две градски обаждания. Усмихна се учтиво на една излизаща сестра и набра „Справки“. След трийсет секунди разполагаше с номера на регистратурата на клиниката.

Във всяка страна има една универсална истина, отнасяща се до всички учреждения: никой не понася звънящ телефон. Колкото и хора да чакат да бъдат обслужени, чиновникът по правило ще зареже работата си, за да отговори.

Бекър набра шестцифрения номер. След секунди щеше да се свърже. Не можеше да има никакво съмнение, че днес бяха приели само един канадец със сътресение и счупена китка и следователно картонът му щеше да бъде лесно откриваем. Бекър знаеше, че едва ли някой ще издиктува с готовност пред непознат името и адреса на изписания пациент, но си имаше план.

Чуваше сигнала за повикване. Кой знае защо, бе решил, че ще му отговорят на петото иззвъняване, но се наложи да изчака деветнайсет сигнала.

— Клиника де Салуд Публика — излая в ухото му някаква измъчена служителка.

Бекър заговори на испански с тежък франко-американски акцент:

— Обажда се Дейвид Бекър от канадското посолство. Наш гражданин днес е бил докаран при вас. Искам личните му данни, за да направим тук нужното за изплащане на разноските му.

— Чудесно — въздъхна жената. — Ще ги изпратя в понеделник до посолството.

— Всъщност — настоя Бекър — важно е да ги получа веднага.

— Това не е възможно — сопна се жената. — Много сме заети.

Бекър вкара в гласа си официална нотка:

— Случаят е спешен. Човекът има мозъчно сътресение и счупена китка. Бил е при вас по някое време днес сутринта. Сигурен съм, че картонът му е най-отгоре.

Каза последните думи със силен акцент — искаше да остави у жената впечатлението, че е силно развълнуван и объркан до степен на пълна безпомощност. Знаеше, че такова състояние може да накара доста хора да заобиколят правилата, само и само за да помогнат.

Но вместо да забрави за правилата, жената изруга самодоволните американци и тресна слушалката.

Бекър се намръщи и затвори. Провал. Перспективата да прекара часове на опашката изобщо не го радваше: времето летеше и канадецът можеше да се запилее бог знае къде. Като нищо можеше вече да е на летището в очакване на полет за Канада. А можеше да реши да продаде някому пръстена. Не, Бекър не можеше да си позволи лукса да чака с часове на опашка. С нова решителност, граничеща с отчаяние, той пак грабна слушалката и набра същия номер. Чу сигнала. Един път… два пъти… три…

И изведнъж изумено се вгледа в близката кушетка. Точно пред него, подпрян на купчина пожълтели от употреба възглавници, лежеше възрастен мъж с чисто нова гипсова превръзка на дясната китка.