Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Digital Fortress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 218 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

Оформление на корица: Петър Христов, 2004

 

 

Издание:

Автор: Дан Браун

Заглавие: Цифрова крепост

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-922-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2553

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна редакция от Mandor

Статия

По-долу е показана статията за Цифрова крепост от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цифрова крепост
Digital Fortress
АвторДан Браун
Първо издание1998 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаШестото клеймо
ISBNISBN 9844831039

„Цифрова крепост“ е роман, написан от американския писател Дан Браун. В книгата се разкриват тайните на АНС (Агенция за национална сигурност на САЩ). Тази тайна организация всъщност се оказва известна на едва 3% от американските граждани. Убит е бивш служител на АНС, който се слави със своята гениалност в областта на компютърните технологии. Създал е неразбиваем шифър за защита на електронните пощи, който застрашава работата на АНС и сигурността на САЩ.

4

Вратата на отдел „Крипто“ издаде сигнал, че е отворена, и извади Сюзан от замислянето й. Сигналът я известяваше, че след пет секунди вратата отново ще се затвори, извършвайки пълен оборот около оста си, и Сюзан мина през отвора. Невидим за нея компютър регистрира влизането й.

Макар практически да бе живяла в „Крипто“ през трите години след завършването на този корпус, гледката вътре продължаваше да я изумява. Главната зала представляваше огромна цилиндрична камера, висока цели пет етажа. В най-високата си част прозрачният куполообразен покрив се издигаше на цели 36 метра. Плексигласовото покритие бе с вложена с него фина мрежа от поликарбонат и осигуряваната по този начин защита можеше да устои на взрив с мощност два мегатона. Прозрачната материя филтрираше слънчевата светлина и в резултат стените се осветяваха като през дантела. Микроскопични прашинки се издигаха в спирала от лекото течение, резултат от непрестанно работената система за дейонизиране на въздуха.

Стените на необятната камера започваха от арка при върха, но с приближаване към пода постепенно се изправяха, за да станат почти вертикални. Самият под бе покрит с блестяща черна теракота, която излъчваше феерично сияние, оставящо тревожното усещане, че подът е прозрачен. Черен лед.

В центъра на пода, като връх на колосално торпедо, се издигаше машината, за която бе построен този купол. Издълженият черен контур се извисяваше на седем метра. Плавните очертания създаваха впечатление за замръзнал в леда кашалот, опитващ да се изтръгне от смъртоносната прегръдка.

Това бе TRANSLTR — най-скъпият компютър на света, машината, която АНС се кълнеше, че не съществува.

Подобно на айсберг, 90% от обема на компютъра се криеха под пода. Тайната бе надеждно заключена в керамичен силоз, влизащ цели шест етажа под земята — грамадна „ракета“, заобиколена от плетеницата на висящ във въздуха лабиринт от стоманени пътеки, кабели и тръбопроводите на фреоновата охладителна система. Мощните генератори в основата на съоръжението равномерно бучаха с инфразвук, от което акустиката в „Крипто“ оставяше у новодошлия тревожното впечатление, че се намира в гробница.

TRANSLTR, както всички технологични нововъведения, бе рожба на нуждата. През 80-те години АНС бе станала свидетел на революция в телекомуникациите, революция, на която бе съдено да промени веднъж завинаги света на разузнаването. Причината за това можеше да бъде изразена с една дума — интернет. И още по-точно — широкият обществен достъп до всеобхватната мрежа. И още по-конкретно — използването на електронна поща.

На престъпници, терористи и шпиони бе втръснало телефоните им да бъдат денонощно подслушвани, така че те веднага прегърнаха новата възможност за глобални комуникации. Имейлът предлагаше сигурността на конвенционалната поща и бързината на общуване по телефона. Понеже съобщенията се предаваха по подземни фиброоптични кабели и изобщо не излизаха над земята, това правеше прехващането им невъзможно… или поне така се смяташе.

В действителност за магьосниците на АНС прехващането на кръстосващите из интернет имейли бе по-просто от детинска игра. Защото интернет съвсем не бе новото откритие, за каквото го смяташе широката общественост. Интернет бе създаден три десетилетия по-рано от Министерството на отбраната като огромна мрежа от компютри, проектирана по начин, гарантиращ сигурността на правителствените комуникации в случай на ядрена война. Очите и ушите на АНС бяха станали старите професионалисти, измислили интернет. Не след дълго хората, вършещи незаконен бизнес чрез електронна поща, усетиха, че тайните им съвсем не са така надеждно скрити. ФБР, Бюрото за борба с наркотиците, Данъчната служба и останалите правоохраняващи агенции на Съединените щати — активно подпомагани от назначените на работа в АНС изобретателни хакери — подхванаха вълна от арести и се почнаха съдебни процеси.

Естествено, когато ползващите компютри по света откриха, че американското правителство има открит достъп до съдържанието на електронната им поща, се надигна възмутен вой. Дори онези, които си изпращаха имейли с най-невинно съдържание, намериха това нарушаване на тайната на личната им кореспонденция за недопустимо. Предприемчиви програмисти от всички страни започнаха да работят над проблема по осигуряване тайната на комуникациите. Този проблем скоро бе решен и така се роди криптографията с публично известен ключ.

Концепцията бе гениални проста. Тя се състоеше в използване на софтуер с прост потребителски интерфейс, който може да се инсталира на всеки домашен компютър и който бе способен да кодира текста на всеки имейл по такъв начин, че да го направи абсолютно нечитаем. Всеки потребител можеше да напише писмо и да го прекара през шифроващия софтуер, който превръщаше текста в привидно случаен набор от символи. Всеки, прехванал такова съобщение, щеше да види на екрана на своя компютър безсмислица.

Единственият начин да се разшифрова „безсмислицата“ бе да се въведе ключът на подателя — пазена в тайна комбинация от символи, чиято роля бе подобна на ролята на личния идентификационен код, използван при дебитните карти например. Този ключ естествено бе дълъг и сложен и в него се сдържаше цялата информация, нужна на дешифриращата програма, за да изпълни математическите операции, в резултат на които кодираният текст се превръщаше в оригиналното съобщение.

Сега вече всеки потребител можеше да изпраща електронна поща спокоен, че тайната й ще бъде запазена. Дори съобщението да бъдеше прехванато, само разполагащите с ключа можеха да го разчетат.

АНС почувства промяната незабавно. Шифрите, с които трябваше да се занимават математиците, вече не бяха прости субституции, решавани с лист и молив — вече ставаше дума за компютърно генерирани хеш-функции, използващи резултати от теорията на хаоса и многоазбучни схеми на заместване, способни да превърнат всеки текст в напълно лишена от смисъл последователност от символи.

Първоначално използваните ключове бяха къси и не затрудняваха особено компютрите на АНС. Например, ако избраният ключ се състоеше от десет цифри, компютърът бе програмиран да изпробва всяка комбинация от 0000000000 до 9999999999, в резултат на което рано или късно правилният ключ неизбежно бе намиран. Тази „игра“ на проби и грешки стана известна под името „метод на грубата сила“. Вярно, губеше се време, но поне резултатът бе гарантиран. Когато светът научи за този метод, ключовете започнаха да стават все по-дълги. В резултат нужното на компютрите време, за да налучкат правилния ключ, се удължи от часове на дни, после на седмици и месеци, за да стигне до години. С навлизането в 90-те години избираните ключове не само бяха с над 50 символа дължина, но и включваха не само цифри, а пълната гама от възможни символи в така наречената ASCII-таблица, осъществяваща кодирането на символите в използваем от компютрите двоичен код. Сега вече възможният брой на различните комбинации бе от порядъка на 10120. Да се „познае“ ключът при това положение бе толкова безнадеждно, колкото да се избере правилната песъчинка от петкилометров плаж. Математиците бяха пресметнали, че атаката по метода на грубата сила срещу един-единствен стандартен 64-битов ключ ще отнеме на най-бързия суперкомпютър на АНС — свръхсекретния Cray/Josephson II — над деветнайсет години непрекъсната работа. Очевидно бе, че когато компютърът най-сетне се справеше и разбиеше шифъра, съдържанието на съобщението вече нямаше да има никакво практическо значение.

Изправена пред заплахата от тотално информационно затъмнение, АНС изготви секретна директива, подписана без възражения от президента на Съединените щати. Разчитайки на федерално финансиране и с картбланш в ръка, АНС се залови да създаде невъзможното — първия универсален компютър за разбиване на шифри.

Въпреки убедеността на много инженери, че подобна машина е невъзможно да се проектира и създаде, АНС продължи да действа, вярна на своето мото: „Всичко е възможно. Невъзможното просто отнема по-дълго време“.

Пет години, половин милион човекочаса и 1,9 милиарда долара по-късно АНС за пореден път постигна набелязаната цел. Последният от трите милиона микропроцесора с размер на пощенска марка бе запоен ръчно на последната платка, последните редове на програмата бяха написани и тествани и керамичният корпус бе затворен. TRANSLTR бе роден.

Макар начинът на работа на TRANSLTR да бе резултат от труда на много хора, поради което никой нямаше точна представа какво точно става в „мозъка“ на машината, използваните принципи бяха пределно прости: много работници — бърз резултат.

Три милиона микропроцесора щяха да работят в паралел с изумителна скорост, пробвайки всяка възможна пермутация. Надеждата бе, че дори ключове с немислима дължина няма да устоят пред TRANSLTR. Безумно скъпият шедьовър на техническата мисъл щеше да използва възможностите на паралелната обработка в допълнение към няколко пазени в дълбока тайна алгоритъма за разбиване на шифри. Изчислителната мощ на машината обаче произтичаше не само от многото процесори, но и от последните резултати в областта на квантовите компютри — оформяща се нова област на изчислителната техника, при която информацията можеше да се съхранява не като двоични данни, а под формата на квантово-механични състояния.

Моментът на истината дойде един октомврийски четвъртък сутринта. Беше настъпило времето за първия реален тест. Въпреки неувереността относно постигнатата изчислителна мощ на суперкомпютъра имаше едно нещо, в което всички инженери бяха единодушни: ако трите милиона процесора наистина заработеха в паралел, TRANSLTR щеше да е способен на чудеса. Въпросът бе на какви точно.

Отговорът дойде дванайсет минути по-късно. Шепата наблюдатели изумено се смълча, когато принтерът се събуди за живот и разпечата оригиналния открит текст на разкодираното съобщение. TRANSLTR бе открил 64-символния ключ за малко повече от десет минути — почти милион пъти по-бързо от двайсетте години, които щяха да бъдат нужни на предишния най-бърз компютър, използван от АНС, за да се справи.

Под ръководството на заместник-директора по оперативните въпроси командър Тревор Дж. Стратмор производственият отдел на АНС се бе справил с поставената задача. TRANSLTR бе несъмнен успех. За да бъде опазен този успех в тайна, Стратмор веднага бе пуснал слух, че проектът е завършил с провал и че пред отдел „Крипто“ е поставена задачата да намери начин да излезе от струващото два милиарда долара фиаско. Единствено елитът на АНС знаеше истината — TRANSLTR вече разшифроваше стотици съобщения на ден. Успокоени, че тайната на компютърно зашифрованите им съобщения не е под заплаха, потребителите по света продължаваха да използват смятаните за надеждни шифри. Наркобарони, терористи, мошеници от всякакъв калибър — съзнаващи, че мобилните им телефони се подслушват — се обърнаха към новия метод за шифроване на имейли, който намираше все по-широко разпространение. Никога повече нямаше да им се налага да се изправят пред съда и да слушат уличаващия ги запис на собствените им гласове, поради прехванат от АНС разговор по телефона.

Но за АНС разузнаването се превърна в безгрижна рутинна дейност. Шифрованите съобщения се прехващаха от подслушвателните станции по цял свят, въвеждаха се в TRANSLTR и се изплюваха десетина минути по-късно като напълно читаем текст. Край на тайните.

За да затвърди впечатлението в собствената си некомпетентност, АНС подхвана широкомащабна лобистка дейност, насочена срещу разработването на нов шифроващ софтуер: изтъкваха, че това би подкопало способността им да доставят събирана по електронен път разузнавателна информация, което на свой ред ще затрудни правораздавателната система да осъди престъпниците. Това неявно признание на слабост на свой ред предизвика възторга на различни групи за граждански права, настояващи, че АНС по принцип не би трябвало да може да чете частните съобщения на хората. Програмисти от цял свят се състезаваха да пишат нови програми за зашифроване. АНС губеше битката — точно както бе планирано. Световната общественост бе заблудена… или поне така изглеждаше.