Дан Браун
Цифрова крепост (33)

32.

Дейвид Бекър стоеше в коридора пред апартамент 301. Знаеше, че някъде зад тежката красиво резбована врата се намира пръстенът. „Въпрос на национална сигурност“.

Зад вратата се чуваше някакво движение. Едва доловим разговор. Той почука. Разнесе се плътен глас с немски акцент:

— Ja?

Бекър не каза нищо.

— Ja?

Вратата лекичко се открехна и в пролуката се показа кръгло пълно лице с немски черти.

Бекър се усмихна вежливо. Не знаеше името на германеца.

— Deutscher, ja? — попита той. „Германец, нали“? Мъжът неуверено кимна. Бекър продължи на перфектен немски:

— Мога ли да поговоря с вас за момент?

Но мъжът продължаваше обезпокоено да го гледа.

— Was willst du? — „Какво желаете“?

Бекър със закъснение осъзна, че е трябвало да обмисли репликите си, преди да почука така нахално на вратата на непознатия. Трескаво затърси правилните думи.

— Имате нещо, от което се нуждая.

Само че тези думи явно не бяха подходящите. Очите на германеца се присвиха.

— Ein ring? — обясни Бекър. — Du hast einen Ring. — „Имате един пръстен“.

— Вървете си — изръмжа германецът и понечи да затвори вратата. Без замисляне Бекър сложи крак в пролуката и я блъсна, за да я доотвори. И веднага съжали за реакцията си.

Германецът отвори широко очи и възкликна:

— Was tust du? — „Какво правите“?

Бекър усещаше, че прави неща, от които нищо не разбира. Хвърли неспокойно поглед в двете посоки на коридора. Бяха го изхвърлили веднъж от клиниката. Не искаше да стават два пъти от два опита.

— Nimm deinen Fuß weg! — изрева германецът. „Махни си крака“!

Бекър огледа набързо дебелите пръсти на мъжа за пръстен. Нямаше нищо такова. „А съм толкова близо“ — помисли си той.

— Em Ring! — повтори той, докато вратата се затръшваше под носа му.

Дейвид Бекър дълго стоя в пищно обзаведения коридор. На стената до него висеше репродукция на Салвадор Дали.

— Колко подходящо! — изпъшка той. Сюрреализъм. „Сякаш съм попаднал в абсурден сън“. Беше се събудил тази сутрин в собственото си легло и сам не знаеше как се бе озовал в Испания, готов да разбие хотелската врата на напълно непознат му човек в търсене на някакъв тайнствен пръстен.

Строгият глас на Стратмор в главата му го изтръгна от замислянето: „Трябва да намериш този пръстен!“

Бекър въздъхна дълбоко и прогони тези думи от главата си. Искаше да се върне у дома. Но билетът му за дома се намираше от другата страна на вратата… под формата на златен пръстен. Трябваше само да го вземе.

Той си пое дъх, върна се при вратата на апартамент 301 и силно почука. Налагаше се да действа по-грубо.

Германецът рязко отвори вратата, готов да протестира, но Бекър го изпревари. Мушна под носа му картата си за влизане в мериландския скоуш клуб и излая:

— Polizei! — После се вмъкна безцеремонно в стаята и запали осветлението.

Смаян, германецът присви заплашително очи.

— Was machst…

— Тишина! — превключи на английски Бекър. — Има ли в тази стая проститутка? — И се огледа. Обстановката бе като в типична хотелска стая. Рози, шампанско, огромно легло с балдахин. Нямаше и следа от Росио. Но вратата на банята беше затворена.

— Prostituiert? — Германецът тревожно погледна към банята. Беше по-едър, отколкото Бекър си го бе представял. Косматият му гръден кош започваше непосредствено под тройната брадичка и се спускаше под наклон към необятен корем. Коланът на бялата хавлия с надпис „Алфонсо XIII“ едва обхващаше кръста му.

Бекър изгледа гиганта пред себе си с най-страшния си поглед.

— Как се казвате?

По пълното лице на германеца премина тръпка на паника.

— Was willst du? — „Какво искате“?

— Работя към сектора за туризъм в полицията в Севиля. Има ли проститутка в тази стая?

Германецът отново погледна неспокойно към вратата на банята. Поколеба се за миг и после призна:

— Ja.

— Известно ли ви е, че в Испания това е незаконно?

— Nein — излъга германецът. — Не знаех. Веднага ще я изпратя да си върви.

— Опасявам се, че вече е твърде късно за това — каза Бекър, Направи няколко крачи във вътрешността на стаята, защото досега бе стоял на прага. — Но имам едно предложение.

— Ein Vorschlag? — Чужденецът го погледна с надежда. „Предложение“?

— Да. Мога да ви отведа в управлението веднага… — Той направи театрална пауза и многозначително изпука с кокалчетата на пръстите си.

— Или какво? — тревожно попита германецът, разширил очи от уплаха.

— Или ще сключим сделка.

— Каква сделка? — Германецът бе чувал страховити истории за корупцията сред испанската полиция.

— Имате нещо, което ми трябва — подхвърли Бекър.

— Да, разбира се! — с престорена готовност каза германецът и се усмихна без желание. — Колко?

Бекър остави долната си челюст да провисне в гримаса на театрално възмущение.

— Да не се опитвате да подкупите служител на закона?!

— Не! Разбира се, че не. Просто си помислих, че… — Дебелият мъж побърза да остави портфейла си на масичката. — Аз… аз… — Личеше си, че е напълно объркан. Отпусна се безсилно на края на леглото и закърши ръце. Леглото простена под тежестта му. — Съжалявам…

Бекър извади една роза от вазата в центъра на стаята и небрежно я помириса, преди да я пусне на пода. После внезапно се извърна.

— Какво можете да ми разкажете за убийството?

— Mord? — с побеляло лице прошепна германецът. „Убийство“?

— Да. Говоря за онзи азиатец от сутринта. В парка. Защото това беше убийство… Enmordung? — Бекър много харесваше немската дума за „убийство“. Струваше му се някак… вледеняваща.

— Enmordung? Ho той, той…

— Да.

— Но… това е невъзможно! — задавено отрече германецът. — Аз бях там. Човекът получи сърдечна криза. Видях го с очите си. Нямаше кръв. Нямаше куршуми…

Бекър снизходително поклати глава.

— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

Германецът млъкна, беше пребледнял като платно. Бекър се усмихна. Лъжата бе изиграла своята роля. От нещастния германец се стичаше пот.

— К-какво… и-и-искате? — заекна той. — Аз не знам нищо.

Бекър закрачи из стаята.

— Убитият мъж е носел златен пръстен. Този пръстен ми трябва.

— Н-не е у мен.

Бекър покровителствено се усмихна и направи знак към банята.

— А Росио? „Роса“?

Невинният въпрос смени цвета на германеца от тебеширенобял на пурпурночервен.

— Познавате Роса? — Той избърса с ръкава на хавлията потта от месестото си чело. Готвеше се да обясни нещо когато вратата на банята рязко се отвори.

И двамата погледнаха натам.

На прага стоеше Росио Ева Гранада. Едно видение. Дълга плавно спускаща се червена коса, перфектна иберийска кожа, тъмнокафяви очи, високо гладко чело. И тя беше облечена в бяла хотелска хавлия. Коланът беше пристегнат над високия й ханш, а яката бе умело разтворена, за да разкрие максимално от мургавото й деколте. Тя пристъпи в стаята — истинско олицетворение на увереността — и попита на английски с пресипнал глас:

— Какво обичате?

Бекър гледаше изумително красивата жена пред себе си, забравил да мига.

— Трябва ми пръстенът — студено каза той накрая.

— Кой сте вие?

Бекър превключи на испански с тежък андалуски акцент.

— Guardia Civil.

— Невъзможно! — отговори тя на същия език и се разсмя. Бекър усети в гърлото му да се надига буца. Росио явно беше много по-труден случай от своя клиент.

— Невъзможно? — повтори той, като полагаше усилия да запази хладнокръвие. — Да те отведа ли, за да ти докажа обратното?

Росио се усмихна безгрижно.

— Няма да те унижавам, като приема тази „заплахи“. Но искам да знам кой си.

Бекър реши да се придържа към първоначалния си подход.

— Служител на севилската полиция.

Този път Росио направи няколко заплашителни крачки към него.

— Аз познавам всеки полицай на служба. Това са най-добрите ми клиенти.

Бекър почти физически усещаше пронизващия й поглед.

— Работя към специалната секция, занимаваща се с туристите. Дайте ми пръстена или ще се наложи да ви отведа в управлението и…

— И какво? — насмешливо поиска да разбере тя.

Бекър замълча. Нямаше представа какво да предприеме.

Планът му се обръщаше срещу него самия. „Но защо не мога да я излъжа?“

Росио се приближи още повече.

— Не знам кой си и какво искаш, но ако не се махнеш от стаята веднага, ще позвъня на охраната и тогава истинската полиция ще те арестува за представяне под фалшива самоличност.

Бекър знаеше, че Стратмор може да го освободи от всякакъв арест за пет минути, но той, от друга страна, го бе предупредил, че случаят изисква максимална дискретност. Да бъде арестуван бе недопустимо.

Росио го оглеждаше гневно.

— Окей — въздъхна Бекър примирено. — Не работя за севилската полиция. Изпратен съм тук от американското правителство, за да открия пръстена. Това е всичко, което имам правото да разкрия. Но мога да допълня, че съм упълномощен да платя за него.

Възцари се продължителна тишина.

Росио остави заявлението му да увисне във въздуха, преди да позволи на устните си да се разтворят в лукава усмивка.

— Е… не беше толкова болезнено, нали? — Тя седна на един от столовете и кръстоса делово крака. — За каква сума говорим?

Бекър си позволи да въздъхне наум. Реши, че няма смисъл да увърта.

— Мога да ви платя седемстотин и петдесет хиляди песети. Пет хиляди американски долара. — Това бе половината от парите, с които разполагаше, но поне десет пъти повече от реалната цена на пръстена.

Росио повдигна вежди впечатлена.

— Доста пари…

— Да, сумата е голяма. Споразумяхме ли се?

Но Росио само поклати глава:

— Бих искала да можех да кажа „да“.

— Добре… милион песети — изстреля без замисляне Бекър. — Но това е всичко, с което разполагам.

— Я виж ти… — усмихна се Росио. — Вие американците май нямате представа как да се пазарите. На нашия пазар ще ви оскубят.

— В налични… веднага — настоя Бекър и посегна към, плика в джоба си. „Ако знаеш как искам да се прибера вкъщи“.

Росио обаче пак поклати глава:

— Не мога.

Отказът й го ядоса:

— И защо?

— Защото пръстенът не е у мен — с извинение в гласа обясни тя. — Вече го продадох.