Иван Стоянов
История на Българското възраждане (9)

Ренесансът, Просвещението, буржоазните революции — трудният преход към новото време

Развитието на човешкото общество през различните периоди от неговото съществуване е един изключително сложен процес. След Изтока и Средиземноморските цивилизации, след Арабския свят и Византия Европа е тази, на която идва ред да диктува „правилата“ в изграждането на икономическите, социалните, културните и политическите аспекти на прехода от Старото към Новото време. Този преход е мъчително труден като процес, а продължителността му по време обхваща повече от три века. Ренесансът и Хуманизмът през XV-XVI век са последвани от Просвещението и Революционния преврат, ознаменували победата на буржоазията над силите на Средновековието.

Старият начин на живот и мислене, подчинени на църковните догми, започват да се пропукват най-рано в Италия — там, където е и центърът на католическата църква. През XIV и началото на XV век, макар и разпокъсана на множество малки държави, тя преживява подем в икономическо отношение. Традиционните търговски партньори на Византия — Венеция, Генуа, Флоренция, се издигат както в икономическо, така и в културно отношение. Интересът към миналото и най-вече към културните достижения на древна Гърция и Рим довежда до откриването на Платоновата академия във Флоренция през 1440 г. Тази позиция на италианската знат се оказва заразяваща и много скоро тя прекрачва границите на съседните европейски страни.

Идеите на Ренесанса са продиктувани от икономическия напредък, довел до разкрепостяването на италианското, а малко по-късно и на почти цялото западноевропейско общество. Скъсването с църковната догматика, с църковните канони и средновековната схоластика и възхваляването на човешката личност с нейните присъщи качества и с нейния индивидуализъм е най-опростената, но същностна характеристика на Ренесанса. Към това се стремят и тези, които искат да преоткрият достойнствата на античното изкуство, което служело преди всичко на човека и се правело в негово име, и тези, които развиват новите философски теории, поставяйки в центъра им човешката личност като основна същност. „Радост е да се живее“, ще възкликне немският хуманист Улрих фон Хутен под въздействие на новото мислене.

Идеите на Ренесанса завладяват мислещите хора във Франция, Англия, Нидерландия, Германия. За първи път в историята на човешкия род започва зараждането на една космополитна цивилизация, която в следващите векове намира все повече поддръжници най-вече поради еднаквостта на протичащите материални, социални и културни процеси в посочените държави на европейския континент. Но тези идеи са достояние на една сравнително ограничена част от обществото в посочените държави. Това е така, затова защото преобладаващата част от народите в тях продължава да живее и мисли по правилата, съществуващи до това време — т.е. животът доказва, че съзнанието и налаганите и възприети в продължение на много столетия стереотипи на живот, поведение и начин на мислене се оказват най-консервативната част от човешката същност.

Променената материална база и променящият се начин на производство, променената социална структура и новите ренесансови идеи дават силен тласък в развитието на науката и техниката. Създаването на хелиоцентричната система на Николай Коперник (1473–1543 г.), откритията в областта на анатомията от Андреас Везалиус (1514–1564 г.), новостите в областта на появата и разпространението на инфекциозните заболявания, дело на Йеронимос Фракасторо (1478–1553 г.) са революционни постижения на човешката мисъл, които трасират пътищата на модерните изследователски методи. През 1455 г. в Майнц е отпечатана първата книга в света. Откритата от Йохан Гутенберг (1406–1468 г.) печатна преса бележи началото на един процес, който дава възможност за изключително бързо и масово разпространение на научните открития. Новостите в областта на механиката следват една след друга, а това налага появата на първия закон, защитаващ авторските права. Той е приет във Венеция през 1474 г. Развитието на корабоплаването, откриването на барута и използването му във военната област, създаването на навигационните таблици от германския астроном Йохан Мюлер Региомонтанус (1436–1476 г.) дава възможност на мореплавателите да се чувстват независими сред безкрайната морска шир.

Като пряка последица от Ренесанса може да се приеме последвалата Реформация, която в много отношения се развива и успоредно с ренесансовите идеи. Кризата, в която изпада католическата църква през XIV и XV век, стремежът й да играе основна роля в човешкия живот и да подчини изцяло на своята воля светската власт довежда до силна реакция в редица държави. Началото на Реформацията поставят събитията през 1517 г., когато папа Лъв X пуска нова партида индулгенции, като се мотивира с това, че с получените от тях средства ще се завърши храмът на св. Петър в Рим. Във Витенберг, Германия, пристига монахът Йоан Тецел, който започва разпродажбата на грамотите, опрощаващи греховете, по един безскрупулен начин, наподобяващ най-долнопробното бакалско поведение. Срещу това безсрамие пръв въстава Мартин Лутер (1483–1546 г.), който съставя 95 тезиса, с които се обявява против търговията с индулгенции и други груби злоупотреби на католическата църква. Тезисите са приковани върху вратите на Витенбергската катедрала, за да станат достояние на всички. В тях Лутер се изказва по строго канонични въпроси, но мнозинството от германците схващат това като призив за открита борба с католицизма. Тезисите се превръщат в обединителна платформа и спомогнали щото недоволството на различните съсловия да се развие в силно обществено движение.

Реформацията обхваща Англия, Шотландия, Дания, Швеция, Норвегия, Нидерландия, Финландия, Швейцария, Германия и довежда до отпадането им от системата на католическата църква. Тя опростява и демократизира църковния живот, поставя вътрешната лична вяра над външните прояви на религиозността. Така идеите на Мартин Лутер, на Улрих Цвингли (1484–1531 г.), на Жан Калвин (1509–1546 г.) намират благодатна почва и в края на XVI век протестантството откъсва напълно Северна Европа от властта на Рим.

Началото е поставено, но трябва да минат векове, за да се стигне до онзи момент, когато цели общества и народи започват да изповядват новия разум, трябва да минат столетия, за да се стигне до XVIII век, века на Просвещението, чийто основен девиз ще бъде фразата на немския философ Имануел Кант (1724–1804 г.): „Имай смелост да си служиш със собствения разсъдък!“ Пълната дефиниция, която той дава на този процес през 1784 г., е следната: „Просвещението е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетието е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Имай смелост да си служиш със собствения разсъдък! — ето това е девизът на Просвещението.“

Пълнотата и всеобхватността на това определение поразява и днес, но може би човек трябва да бъде съвременник на този процес, на революционното отделяне на науката от религията, на скъсването на човешката мисъл и познание с каноничността на „божествените“ постулати, за да стигне до него. Навярно емпиризмът на Френсис Бейкън (1561–1626 г.) и рационализмът на Рене Декарт (1596–1650 г.), процесът на католическата църква срещу Галилео Галилей (1564–1642 г.), на който той е принуден да се откаже от „Коперниковата ерес“, и неговата знаменита фраза след процеса, която той изрича или която изследователите му приписват в съответствие с неговите открития и духа на времето: „И все пак тя се върти“, са събитията през XVII век, които разтърсват мислещите умове и прокарват пътя на научните открития през XVIII век. А тези открития през XVII и първата половина на XVIII век са толкова много, че са необходими цели 28 тома на Френската енциклопедия, излязла в периода 1751–1780 г., за да ги обхване. Повече от 200 учени от всички области на науката съставят 17 тома текст и 11 тома илюстрации под редакторството на Дени Дидро (1713–1784 г.) и Жан Льорон Д’Аламбер (1717–1783 г.). В тях намират място откритията и творенията на човешкия разум, освободен и разкрепостен от вековните догми. Самото заглавие „Енциклопедия или критически речник на науките, изкуствата и занаятите“ подсказва, че рационализмът е основното верую на авторите. Според тях всяка наука, изкуство или занаят, ако се използват честно, ще покажат дълбоките и взаимно полезни връзки между различните клонове на познанието.

Идеята да се живее нормално и щастливо на земята става основен мотив на просветителите през XVIII век. Отвъдният свят, за който никой не можел да каже какъв е и дали изобщо съществува като такъв, остава на втори план и намалява значението си като човешки стремеж.

През XVII и XVIII век идеята за божествения произход на властта и йерархическата схема в човешкото общество е подложена на научна критика, която разкрива причините за появата на държавата като организация и нейните функции. Според просветителите кралете и царете са също хора, както всички останали, и те трябвало да се грижат за доброто на своите поданици. Постепенно изкристализира и идеята за насилствена смяна на онези господари, които провеждат политика в разрез с интересите на управлявания от тях народ. Английският философ Томас Хобс (1588–1679 г.) е един от първите, който се обявява още през XVII век срещу божествения произход на държавата и обосновава идеята за обществения договор. Макар първите представи за договорния произход на държавата да възникват още в древността — V век пр.н.е. в Китай, по-късно в древна Гърция — тя е развита цялостно през XVII и XVIII век, когато укрепналата икономически буржоазия открито предявява своите претенции към политическата власт. Според теорията за обществения договор обществото и държавата са предшествани от пълна анархия и от „воина на всички срещу всички“, или, според някои виждания, от идилична свобода. Обща черта на „естественото състояние“, в което дълго време живели хората, е неограничената лична свобода. Тази лична свобода обаче в много случаи се оказва опасна за индивида, поради което хората съзнателно решават да се откажат от нея в полза на държавата, за да осигурят своята безопасност, частна собственост и лични права. Така се появява общественият договор.

През XVII век мислещите умове не само отричат божествения произход на властта, но започват да отправят и съответни препоръки, а по-късно създават и цели теории за принципите, върху които трябва да бъде изградена държавната власт. През 1631 г. Амвросий Марлиан публикува в Рим труда си „Театрум Хисторикум“, в който обосновава идеята за просветената монархия. Заглавията на главите в този труд дават ясна представа за неговите разбирания: „Когато господарят има за приятел правдата, неговото управление се слави дълги години; Милосърдието и кроткостта придават здравина и сила на царството и властта; Когато държавата е бедна, господарят няма никаква полза от нея; Господарят трябва да бъде спасител за народа; Властта на господаря расте, когато той си избира добри съветници; Господарят е достоен за своето място, когато умерено обременява своя народ; Господарят, който създава законите, трябва най-напред да ги изпълнява той самият; Когато господарят осъществява своята държавна власт в съдружие с книжовното учение, тогава името му се слави; Господарят получава божията благословия и гради гражданската правда според божиите закони; Когато господарят благоговейно почита божиите служители — свещениците, тогава държавата разцъфтява като градинско цвете…“ Предложените текстове всъщност са и идейните принципи, които Марлиан залага в основата на просветената монархия. Те показват достатъчно ясно, че поданиците в тази държавна организация вече трябва да се разглеждат като нещо равностойно на властимащия.

Идеята за обществения договор е доразвита по-късно от англичанина Джон Лок (1632–1704 г.) и от французина Жан Жак Русо (1712–1778 г.). Освен това Лок пръв обосновава необходимостта от разделението на властите в държавата. Неговите мисли в тази посока са продължени от Шарл Луи Монтескьо (1689–1755 г.) в труда му „За духа на законите“, публикуван в 1748 г. Там той говори за законодателната, изпълнителната и съдебната власт като три независими власти, осъществявани от независими една от друга институции. Само при такова разделение държавата можела да функционира нормално.

Материалните и социалните промени през века на Просвещението довеждат до появата на нови икономически теории, които обосновават действащите икономически процеси и чертаят бъдещето на националните и световната икономика. Ако френските физиократи Франсоа Кене (1694–1774 г.) и Ан Робер Тюрго (1727–1781 г.) приемат, че най-значимият източник на национално богатство е земята, селскостопанското производство и търговията, англичанинът Адам Смит (1723–1790 г.) твърди в издадения през 1776 г. труд „Изследване на природата и на причината за богатството на народите“, че основният източник на богатството е трудът на работниците. Това богатство е свързано с интересите и на собствениците, и на работниците, поради което пълната свобода в промишлеността и търговията е задължително условие за правилното функциониране на новата икономическа система. Свободната конкуренция, без каквато и да е намеса от страна на държавата — освен в изключителни случаи, допринася още повече за нормалното развитие на тази система.

Новите условия, създадени в западноевропейските страни, налагат създаването на нова образователна система. Примитивното религиозно образование вече не отговаря на потребностите на новото време. Жан Жак Русо посвещава специален труд на този проблем, а към края на XVIII век редица държави започват въвеждането на задължително начално образование, което в основата си е светско по характер. Така връзките на църквата с новата сила — буржоазията, изтъняват още повече.

Ренесансът и Просвещението са последвани от Революционния преврат, който се явява третата степен в прехода към Новото време. Той има за цел пълното скъсване със Средновековието и разкриване на свободен път за развитието на Новия свят. Израз на Революционния преврат са буржоазните революции в Нидерландия — XVI век, Англия — XVII век, Франция и САЩ — XVIII век. XIX век е векът на буржоазна Европа, векът на тържеството на онези сили, които започват великата промяна още през XIV-XV век.

В своята същностна характеристика Българското възраждане, обхващащо XVIII и XIX век, наподобява по своите отличителни белези онези моменти, които съпътстват трите степени на европейския преход към Новото време. Много трудно и почти невъзможно е да се отделят тези степени в развитието на българското общество по ред обективни причини. В края на XIV век българската държава е покорена от османските турци и под тяхна власт тя остава в продължение на почти цели пет столетия. По жестока ирония на съдбата славяно-византийският свят, който до края на XIV и началото на XV век е икономическият и културният център на Европа, рухва под ударите на далеч по-изостаналите, примитивни и недоразвити османци. Историческата логика отстъпва на историческата реалност, а последната се оказва невероятно брутална по своята същност — унищожени са и загиват постиженията на един свят, който векове наред определя жизнения ритъм на европейския Изток.

В навечерието на своята гибел българската държава преживява времето на феодалната разпокъсаност и децентрализация. Въпреки това културата продължава да се развива по възходяща линия. Този феномен трябва да се обясни с традициите, наследени от предходния период, когато България е център на славянската култура, с грижите, които полагат и държавата, и църквата по отношение на духовното израстване на висшите прослойки в обществото, с появата на личности като Патриарх Евтимий, Теодосий Търновски, Киприан, Григорий Цамблак, с влиянието на съседна Византия, в която културните достижения на българите правят много силно впечатление, за което говори фактът, че византийските хронисти възхваляват в своите писания техните автори. Всичко това дава основание на отделни изследователи да търсят ренесансови мотиви в българската култура през XIII–XIV век. Напълно основателно постиженията на Търновската живописна школа по това време предизвикват асоциации в тази посока, но по своето съдържание и форма културата на България през XIII-XIV век си остава средновековна. Такава е тя и през първите три века на османското владичество в българските земи. Реалистичните моменти, които се появяват в монументалната живопис, могат да се обяснят преди всичко с произхода и степента на религиозност на отделни творци. Този реализъм е по-скоро израз на здравия разум на българските художници, които заимстват много от Византия, но които влагат и изграждат и нещо свое, нещо различно от канонично установеното. Естествените форми, появили се в живописта през XIII–XIV век, а след това продължили своето развитие през следващите три века, могат да се приемат първоначално (XIII-XIV в.) като израз на недотам дълбоко религиозно съзнание, което е характерен белег за народа ни от IX век до днес, а по-късно (XV-XVII в.) като израз на протест срещу божията воля, която допуска това многовековно и ужасно зло за българите, и като стремеж за оцеляване с реализма на деня, на днешното, на реалното време, в което българите носят своя кръст, Фактът, че в това направление трябва да се търси подтикът за доказания реализъм в живописта, не намалява ни най-малко достойнствата на тези постижения. Нещо повече — това като че ли „сродява“ българските живописци с творците на древна Гърция и Рим, които са идеал на Ренесанса. Да се поставя знак на равенство или да се говори за някакви далечни влияния на Ренесанса от Европа в българските земи по това време, е най-малкото несериозно, но въпреки всичко българите стъпват здраво на земята и достигат до забележителни резултати в областта на реализма. Закъсняло с три века от Европейския ренесанс, Българското възраждане през XVIII и XIX век протича в изключително сложни и трудни условия. Като вътрешна провинция на Османската империя България е лишена от контакти с останалия европейски свят, а това спъва както икономическото, така и политическото й развитие. Наложените в българските земи феодални азиатски порядки продължават да властват с пълна сила във времето, когато западноевропейските страни окончателно прекрачват в Новото време. Въпреки оживените търговски и политически връзки на Турция с тези държави, тя се оказва неспособна да възприеме новите идеи и новите обществени отношения. В голяма степен за това допринася и самата политика на Великите сили, наложили на империята още в предходните столетия т.нар. режим на капитулации, който затормозява до крайна степен развитието на производителните й сили. С победата на буржоазните революции на Запад икономическата и политическата зависимост на Цариград се засилва неимоверно много, а това спъва развитието на Османската империя и на покорените християнски народи. Намиращите се в по-благоприятна географска позиция гърци, сърби, черногорци, власи, молдовани съумяват да се възползват от това и да изпреварят значително в своето развитие българите, които попадат в изключително неблагоприятна ситуация и в края на 30-те години на XIX век се оказват единственият християнски етнос на Балканите, останал изцяло под властта на турците. Буржоазията, поела в свои ръце управлението на възстановените балкански държави, мечтае за пълно освобождаване на своите земи и народи, но също така за откъсване на територии от Османската империя, населени с чисто българско население. Набиращият скорост балкански национализъм се оказва непреодолима преграда за ползотворното сътрудничество между останалия под робство народ и свободните му съседи. Към всичко това трябва да се добавят политическите интереси на Русия, Англия, Франция, Австрия (Австро-Унгария), Германия и Италия към османското наследство в югоизтока на Европа. Като се ръководят единствено от собствените си стремежи и желания за увеличаване на икономическото и културното влияние в тази част на света, те пренебрегват горчивата участ на поробените народи и удължават съзнателно живота на азиатската империя.

Посочените неблагоприятни обстоятелства забавят развитието на новите процеси в българското общество. В същото време обаче се наблюдават и фактори, които действат в обратна посока. България, макар да се намира в пределите на Турция, се оказва в непосредствена близост до центъра на новата цивилизация. Българите възприемат новите идеи по различни канали и пътища — чрез прекия досег с европейския свят, чрез търговските общувания, чрез европейската преса, чрез представителите на Великите сили в империята, чрез съседните балкански народи… Като заимства опита, натрупан от Западна Европа в прехода към Новото време, българският народ съкращава продължителността по време на трите степени и преживява истинско Възраждане за един сравнително по-къс период. В резултат на това той се изравнява в икономическо, социално и културно-духовно отношение със съседните балкански и по-отдалечените европейски народи.

С пълно основание може да се каже, че Българското възраждане е синоним на Ренесанса, Просвещението и Революционния буржоазен преврат. Разбира се, търсенето и отделянето на трите степени на прехода от Старото към Новото време в българската действителност през XVIII-XIX век е нещо колкото трудно, толкова и сложно. Отсъствието на Ренесанса в неговия класически вид не означава отсъствие на ренесансови мотиви. Така например Паисий обръща своя поглед към миналото, за да търси там идеали, упование и надежда, а малко по-късно просвещенските идеи заливат българското общество и стават истинското верую на укрепващата българска буржоазия и интелигенция. Успоредно с това се развиват и борбите за национална независимост, които обединяват целия народ. Взаимната преплетеност на ренесансови мотиви, просвещенски идеи и социални промени, от една страна, и стремежът към разрешаване на националния въпрос и извоюването на политическата независимост, от друга, определя спецификата на Българското възраждане. Всяка от трите основни линии в българската революция — културно-просветната, църковно-духовната и политическата, е „оцветена“ с националната идея. И това е напълно естествено предвид положението, в което се намират българите. Тази взаимна обвързаност придава особен колорит на българския преход към Новото време, тъй като националноосвободителните борби на народа в края на краищата завършват с успех, но те разрешават както социални проблеми, така и по-видимите и мечтани от всички национални въпроси, което довежда до възстановяването на българската държавност.