Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Реформите в Османската империя през втората четвърт на XIX век. Ера на Танзимата

Разложителните процеси, развиващи се в Османската империя, и военните неуспехи срещу националните въстания на покорените балкански народи принуждават новия султан Махмуд II (1807–1839) да предприеме редица мерки, имащи за цел модернизиране на държавата. През май 1826 г. се взема решение за създаване на редовна армия, която трябвало да замени еничарския корпус и спахийското опълчение. Последвалият като отговор на това бунт на еничарите на 14 и 15 юни е потушен по безпощаден начин, а на 16 юни е издаден султански ферман, с който се оповестява краят на еничарството в цялата империя. Освен това Махмуд II декларира, че се прекратява практиката, свързана с конфискуване на имуществото на осъдените на смърт лица — т.е. султанът с официален документ известява, че в бъдеще държавата ще защитава частната собственост.

Военната реформа, наложена по обективни причини, не донася така желаните бързи положителни резултати за Турция. В поредната руско-турска война от 1828–1829 г. Портата понася поражение след поражение, за да се стигне до Одринския мир от 2 септември 1829 г., с който се узаконява раждането на независимата гръцка държава. Египетската криза от 1832–1833 г. изправя империята пред катастрофа и само помощта на Русия и подписаният на 26 юни 1833 г. отбранителен договор в пристанището Ункярискелеси между довчерашните противници спасява Турция от пълен погром.

Пораженията и неуспехите от края на 20-те и началото на 30-те години подтикват управляващите в Цариград да продължат започнатите реформи. Вниманието на Високата порта е съсредоточено най-вече към промени в административната област, в режима на земеползване и в данъчната система. Административните преобразования преследват укрепване връзките между различните области и столицата, като по този начин се засилва централизмът. С премахването на бейлербействата и замяната им с еялети административната структура на империята става по-стройна. Новоназначената по места администрация на практика стеснява общинското самоуправление и засилва връзките и зависимостта от централната власт.

Междувременно реформата във военната област продължава, като се променя цялата военна организация, регламентира се срокът за служене в казармата, а в средата на 30-те години се пристъпва към заключителни мерки по изграждането на единството във военната структура на империята. През 1837 г. е създадено главното командване на сухопътната армия, на което са подчинени всички родове сухопътни войски, в т.ч. и султанската гвардия.

През 1834 г. султанът издава нарочен ферман, с който се регламентира положението на чиновниците в различните административни направления. Определянето на заплатите, изплащани от държавата, и обнародваният през 1838 г. наказателен закон за чиновниците имат за цел да премахнат съществуващите до това време злоупотреби. Махмуд II регламентира още облеклото, униформите, фесовете, качеството на платовете, от които се изработват те — т.е. султанът издава специални заповеди, с които задължава държавните служители да носят определения тип облекло. В тези мерки, освен стремеж към европеизиране се забелязва и прокрадване на едва забележим държавен протекционизъм към местната промишленост — нещо изключително дефицитно за Османската империя до този момент.

През 1838 г., по нареждане на султана, е конституиран Висш юридически съвет със задача да разработва и предлага необходимите мерки за промени в различните области на административния и стопанския живот. За ръководител на съвета е назначен Мустафа Решид паша — един от най-преданите на Махмуд II дейци, подкрепящ неговата реформаторска дейност.

След смъртта на Махмуд II (30 юни 1893 г.) и възцаряването на Абдул Меджид (1839–1861) възприетата линия на промени продължава. Под ръководството на Мустафа Решид паша Юридическият съвет разработва специален указ, с който се провъзгласяват основните принципи на реформената политика, провеждана в Турция. Той е оповестен на 22 окт./3 ноември 1839 г. в кьошка Гюлхане на султанския дворец Топ Капъ Сарай, поради което е известен като Гюлхански хатишериф.

Гюлханският хатишериф прокламира равенство между всички поданици на империята. Според него животът, честта и имотът на гражданите в Турция са неприкосновени. Гарантират се още свободата на вероизповеданието, справедливото разпределение на данъците, намаляване продължителността на военната служба, нов начин за рекрутиране на армията. На практика Гюлханският хатишериф обобщава реформаторската дейност на Махмуд II и очертава направленията, в които тя трябва да продължи. Тъй като обещанията в него са наречени „танзимати хайрие“, което означава „добри разпоредби“, периодът на реформите е известен като ера на Танзимата — ера на добрите разпоредби.

Макар много от постановленията на Хатишерифа да остават единствено на книга, в империята се провеждат отделни реформи, които се отразяват благоприятно върху стопанското и политическото развитие на покорените народи. В края на 1839 г. в еялетите и санджаците са формирани съвети, в които са включени и мюсюлмани, и немюсюлмани. Те имат задачата да дават мнение и да участват в местното управление. През май 1840 г. се издава Наказателен закон, който имал еднаква сила върху всички поданици на султана. През същата година се променя и механизмът в събирането на данъците. През януари е приет закон, с който на валиите и управителите на санджаците се забранява участието в събирането на налозите. Това право се предоставя единствено на нарочни чиновници, определени от държавата и подчинени на финансовото министерство. Премахва се и се забранява съществуващата до това време система за откупуване на данъците, което облекчава положението на данъкоплатците.

Проведените, макар и половинчати, реформи засягат интересите на господстващите в Османската империя слоеве. Противопоставянето им срещу наложените промени е подкрепено и от останалите прослойки на турското население, които не можели да се примирят с постановката за равни права пред закона на мюсюлмани и християни. Като резултат през 1841 г. Мустафа Решид паша е отстранен от Цариград и изпратен на дипломатическа работа във Франция. Противниците на Гюлханския хатишериф унищожават нововъведенията в данъчната област — възстановява се системата на откупуването, отстраняват се държавните чиновници и се премахва новата, наложена от реформаторите, по-приемлива форма за събиране на поголовния данък.

Застоят в реформаторската дейност на Високата порта се отразява неблагоприятно върху отношенията й със западноевропейските страни. Под натиска на тези сили империята е принудена да възстанови възприетия през 20-те и 30-те години курс в своята вътрешнополитическа дейност и през октомври 1845 г. Мустафа Решид паша отново става министър на външните работи, а през 1846 г. той вече е велик везир.

В следващите години Портата прави възможното, за да продължи приложението на идеите, заложени в Указа от 3 ноември 1839 г. Поучени от практиката, Мустафа Решид паша и неговите приближени изоставят част от вижданията си за реформиране на данъчната система. Откупната система в данъчната област остава в сила, въпреки доказаната й порочност, но се връща наложеният преди начин за събиране на поголовния данък. С тази дейност са натоварени ръководителите на немюсюлманските общини, които на практика се явяват буфер в отношенията между християнското население и османската администрация.

Основното направление в реформаторската дейност на Мустафа Решид паша и през втория период на неговото управление е насочено към усъвършенстване на административната и съдебната система. През 1845 г. са формирани административните съвети (меджлиси) в еялетите, санджаците и казите. Достъп до тях се осигурява и на християнското население. Административните съвети са натоварени с важни функции, свързани с развитието на съответния регион, но в повечето случаи те не съумяват да се справят с тях, а християнските представители в меджлисите, най-често гръцки духовници, са лишени от възможността за реална дейност в полза на представяното от тях население.

През 1847 г. се създават търговски съдилища в големите градове на империята, а през 1850 г. е приет нов търговски закон, който на практика преповтаря основните положения на френския търговски закон.

Реформите, проведени в Османската империя през втората четвърт на XIX в., не променят основните начала, господстващи в продължение на векове. На практика реформаторската дейност на Мустафа Решид паша има за цел да модернизира Турция и да засили централизма. И все пак — независимо от ограничения и противоречив характер на проведените реформи, те дават своето положително отражение върху покорените християнски народи. Като се възползва от постановката за равенство на всички поданици в империята, българската национална буржоазия укрепва и се превръща в реална ръководна сила на народа в борбата му за самостоятелно развитие. Освен това реформите дават възможност за сериозни положителни промени в областта на селското стопанство и промишленото производство.