Иван Стоянов
История на Българското възраждане (5)

Категории население със специални задължения

Въпреки че българите се смятат според нормите на шериата за еднородна християнска рая, османското законодателство предвижда съществуването на множество категории население със специални задължения. Ръководена единствено от държавнически съображения, османската власт си налага съобразяването с някои местни традиции, а това се оказва най-вече изгодно за нея. Така тя приема, узаконява и поставя в своя услуга някои групи население, съществуващи и преди поробването на балканските държави. Особено важно за империята било онова население, което живеело в пограничните райони и наред с обичайните си задължения изпълнявало и охранителни функции. В Северозападна България особено многобройна е групата на власите — подвижно скотовъдно население, което постепенно започва да води уседнал живот в района на Видин и съседните селища. Тази категория население се ръководи от кнез, който имал сравнително широки права.

Тъй като на власите са поверени охранителни функции по границата и всяко пето домакинство е задължено да дава по един конник ежегодно за охрана на района, те се ползват с известна автономия. Освен това са освободени от редица данъци като джизие, юшур, испенче и от твърде честите извънредни плащания.

Близки по задължения до власите са т.нар. войнуци, значителна част от които произлизат от средите на предосманската феодална аристокрация. Те служат в султанските конюшни и при военни походи са включвани в спомагателните отряди към османската армия. Заради тези си задължения в мирновременна и военновременна ситуация те владеят свободна от данъци „бащина“ и се ползват от редица други привилегии. Значителни групи войнуци били концентрирани най-вече около стратегическите пътни артерии. Тази категория население се ръководи от легатори и примикюри, които на практика носят отговорност пред властите за стриктното изпълнение на поетите задължения от страна на войнуците.

В помощните родове войски се числят и т.нар. соколари и ястребари (доганджии и атмаджаджии), задължени да хващат, отглеждат и дресират ловни соколи и ястреби за нуждите на султанския двор. Техните привилегии, в сравнение с предходните споменати категории население, са сравнително по-малобройни. Макар да владеят свободна бащина, те трябвало да заплащат данъци, когато обработват спахийска земя, ако имат стада с над 100 глави добитък и т.н.

С охраната на проходите и важните търговски пътища се занимават т.нар. дервенджии. Те трябвало да поддържат пътищата и проходите, да предупреждават пътниците за евентуални опасности, да информират административните власти за възникналите пътни проблеми. Срещу всичко това те получават известни данъчни облекчения, които са много по-малки от тези на предходните групи.

С по-особен статут са още челтукчиите (производителите на ориз), тузджиите (солари), ягджиите (маслари), маданджиите (рудари). Тъй като споменатите производители на по-специфични производства били задължени да обслужват най-вече султанския двор, султанските хасове, висшите сановници и аристокрация, те ползвали известни данъчни облекчения. От данъци са освободени и споменатите вече джелепкешани, но те трябвало да снабдяват ритмично големите консумативни центрове с овче и козе месо. Занимавайки се с този доходоносен занаят, някои от тях натрупват значителни богатства, което променя техния социален статус и самочувствие.

Като цяло развитието на българското селско стопанство през XV-XVI век се характеризира с изостаналост и примитивизъм. Макар да върви по възходяща линия за сметка на екстензивното развитие, то, лишено от стопанската инициатива на собственика, изостава далеч от стопанството на свободните европейски държави.