Иван Стоянов
История на Българското възраждане (10)

Граници, периодизация и същност на българското възраждане

Границите на дадена епоха са винаги повече или по-малко условни, затова защото е почти невъзможно да се постави точен граничен раздел на различните периоди в развитието на човешкото общество или отделен народ. Условността на границите трябва да се приеме като нещо напълно нормално особено тогава, когато отсъстват събития, които се приемат като начало на качествено ново стопанско и обществено развитие. Много често последните десетилетия и години на предходен период не се различават съществено от първите години и десетилетия на следващ период, но въпреки всичко условността в периодизирането на човешката история налага поставянето им в различни отрязъци от време. И това е естествено, тъй като то не противоречи на постъпателността в развитието на обществото и на съвместяването на новопоявили се и господстващи стари форми на взаимоотношения. И още — многообразието в прехода от един период към друг при различните народи е толкова голямо, макар и подчинено на някои общи закономерности, че всяко механично прехвърляне на вече утвърдена периодизация върху българската или коя да е национална история би било най-малкото неточно, а следователно и ненаучно.

Проблемът за това, от кога започва Българското възраждане, вълнува още съвременниците на тази епоха. Според В. Априлов и Г. С. Раковски началото на този процес трябва да се свърже с реформите в Османската империя, започнали в 20-те години на XIX век. В „Допълнение къ книге Денница новоболгарского образования“ Априлов отбелязва: „От 1826 г. започва нова епоха в летописите на Отоманската империя. Като унищожи с твърдата си воля еничерските тълпи, Махмуд II възроди своята империя, като даде равни права на всичките си поданици. Наследник на неговото достойнство и верен последовател на неговите планове, царстващият днес Абдул Меджит, с формален акт, издаден на 3 ноември 1839 година, затвърди и заздрави реформата на родителя си. Нищо друго, освен реформите в Турция, не трябва да се смята като причина за наченките на българската образованост.“

През 1871 г. М. Дринов публикува статията „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“, в която отнася началната граница на Българското възраждане в 1762 г. и я свързва с делото на Хилендарския монах. Това мнение, предвид авторитета на неговия създател, остава господстващо в продължение на десетилетия. Въпреки някои несъгласия и опити за ревизирането му, то се приема от Ив. Шишманов, М. Арнаудов, П. Ников и други изследователи на този период.

През 30-те години на XX век Хр. Гандев измества началната граница на Българското възраждане в края на XVI и началото на XVII в. Въз основа на някои проблясъци в духовнокултурния живот на българите и на разложителните процеси в Османската империя Гандев поставя началото на Възраждането в 1600 година. Този опит за съвместяване на процесите, протичащи в западноевропейските страни и българските земи, се оказва неудачен.

Съвременните историци свързват възрожденската епоха с материалните, социалните и културно-духовните промени, които настъпват сред българите в резултат на вътрешното развитие и в резултат на външните влияния, проникващи от развитите страни на европейския континент. Дълго време първите признаци на тези промени се търсят и отнасят към началото на втората половина на XVIII в. При съпоставяне на двете половини на XVIII в. обаче се оказва, че между тях не съществува качествена разлика. Нещо повече — новите процеси са по-ярко изразени през първата половина на века, докато втората му половина е белязана с феодалните размирици и кърджалийското време. Поради тези причини в историческата наука днес е наложено мнението, че началото на Българското възраждане трябва да се свърже с първите години на XVIII в.

Крайната граница на Възраждането се определя сравнително по-лесно и точно. Въпреки това и тук съществуват различни мнения, предвид на различното съдържание, което изследователите влагат в понятието възраждане. Тези, които идентифицират възрожденските процеси най-вече с борбата за културна и духовна еманципация на българите с останалите народи, твърдят, че възрожденската епоха завършва с приключването на борбата за самостоятелна българска църква в 1870 г. Такова е мнението на Ив. Шишманов и П. Ников. Според М. Арнаудов краят на Българското възраждане трябва да се постави в 1912–1915 г., а през 1941 г. той отнася горната граница до същата тази 1941 г., в която към територията на България са присъединени Беломорска Тракия и Вардарска Македония.

Съвременната историческа наука приема за крайна граница на Възраждането Руско-турската война от 1877–1878 г. Но това се отнася само за освободените земи. Възрожденските процеси продължават да се развиват, макар и с различна интензивност, в останалите под чуждо владичество български територии — Северна Добруджа, Нишко, Пиротско и Вранско, Македония, Западна и Източна Тракия, чак до края на Първата световна война.

Като се съобразяват с реалните изменения и историческото развитие на обществото през XVIII и XIX в., изследователите разделят Българското възраждане на три основни периода. Първият започва от началото на XVIII в. и завършва в средата на 20-те години на XIX в. Той се характеризира с разложението на турската стопанска и военнополитическа система, с постоянното засилване на стоково-паричната циркулация, със зараждането на буржоазните отношения. През този период се появяват и утвърждават нови обществени сили, заражда се националната буржоазия.

Вторият период завършва с Кримската война (1853–1856 г.) и съвпада с реформите в Османската империя, започнали през 20-те години на века. Въпреки своята ограниченост по време, този период е наситен с процеси, които задълбочават промените в българското общество. Силен тласък на тези промени дават реформите в Турция, които, макар и половинчати в много случаи, катализират зародилите се в предходния век отношения. Ускорено върви материалното производство, стабилизира се българската буржоазия, която застава начело на движението за светска просвета и независима българска църква.

Третият период обхваща 50-70-те години на XIX в. и завършва с Руско-турската освободителна война. През този период възрожденските процеси достигат пълна зрялост. Окончателно се формира българската нация, която получава официално признание в действителните си граници не от някой друг, а от самата империя, властвала над българите в продължение на почти пет столетия. Ако в предходните периоди борбата срещу поробителя е твърде хаотична и се води често под девиза „борба за вяра“, сега признатата нация поставя открито въпроса за своята политическа самостоятелност. Това е времето на организираното националнореволюционно движение и на кулминацията в борбата за свобода — Априлското въстание. Този период завършва с Руско-турската освободителна война, след която България възкръсва за втори път.

През XVIII и XIX в. в българското общество настъпват дълбоки промени, които обхващат материалната, социалната и културно-духовната сфера. В резултат на тези промени се стига до формирането на българската нация и до борбите на тази нация за постигане на политическа самостоятелност. Следователно същността и съдържанието на Българското възраждане се заключават в зараждането, развитието и утвърждаването на новите буржоазни отношения — т.е. в прехода от средните векове към новата буржоазна епоха.