Иван Стоянов
История на Българското възраждане (20)

Разложителните процеси в Османската империя продължават развитието си с пълна сила и през втората половина на XVIII в. В резултат на това влиянието на централната власт по места отслабва. Засилената икономическа и военна мощ на аяните и противопоставянето им на представителите на държавната администрация ускорява центробежните тенденции и непокорството. Започналите междуособни стълкновения, разбойническите прояви, кърджалийството и даалийството, борбите на отцепниците с централната власт — всичко това дестабилизира Турция и създава благоприятни предпоставки за въоръжена борба на българите и извоюване на политическа самостоятелност.

Слабостта на българската буржоазия и все още твърде крехките промени във всички области на живота обаче не дават възможност за използването на създадената благоприятна ситуация. Макар българите да се въоръжават твърде често със съдействието на централната власт, те си служат с предоставеното им оръжие преди всичко за защита от разбойническите нападения. Като се спира на този период, Любен Каравелов отбелязва: „Ако Инджето и Кара Кольо да бяха имали ум, разум и патриотизъм и ясно съзнание, и ако народът би бил малко по-събуден, и те биха направили това, което направи Карагеорги в Сърбия.“ Следователно през втората половина на XVIII в. степента на развитие на българското общество не предлага условия за целенасочено националноосвободително движение. Ето защо българите свързват своите надежди най-вече с войните на Русия срещу Турция.