Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Политически организации и идейни течения през 60-те години на XIX век

През 60-те години на века укрепналата буржоазия търси различни пътища за разрешаване на българския въпрос. Активизирането на европейската политика, преструктурирането на политическото пространство и новото раздвижване на Балканите пораждат надежди сред различните групировки най-вече на българската емиграция. Запозната с интересите и позициите на Великите сили, тя следи внимателно развоя на събитията с оглед на българските въжделения и търси удобен момент за тяхното излагане и отстояване.

В началото на 60-те години на политическата сцена отново излиза организацията на едрите български търговци във Влашко, известна като Комитет на старите, Епитропия и Средоточно попечителство от предходното десетилетие. Този път през 1862 г. тя се появява под името Добродетелна дружина. Излизането й от продължителния зимен сън е свързано с активизирането на Русия, която след Парижкия мир беше отстранена от компанията на главните действащи лица на Балканите. През 60-те години Петербург възвръща самочувствието си и започва да се намесва осезателно в политическите дела на Европейския югоизток.

По-видни членове на Добродетелната дружина през този период са двамата братя Христо и Евлоги Георгиеви, д-р П. Протич, д-р Г. Атанасович, Хр. Мустаков, митрополит Панарет Рашев, д-р Н. Василиади. И сега, както и преди, „старите“ продължават да следват стриктно указанията на руската политика и дипломация, като се ръководят от разбирането, че Русия е най-сигурният гарант за получаване на желаното от българите.

През 1866–1867 г. Османската империя е подложена на натиск както от страна на Франция, така и от страна на Русия. Докато първата настоява за реформи в духа на Хатихумаюна, втората иска автономия за покорените християнски народи. По това време канцлерът на Русия княз А. Горчаков пуска израза „автономия или анатомия“, който не предвещавал нищо добро за Турция. В тази обстановка през 1866 г. се ражда проектът на руския посланик в Цариград генерал Н. П. Игнатиев за създаване на една голяма южнославянска държава, в която да се обединят Сърбия и България и която да играе ролята на бариера пред домогванията на Запада на изток.

Появата на тази идея активизира „старите“ в Букурещ. Те разработват специален документ, озаглавен „Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или за тяхното сърдечно отношение“, предвиждащ създаване на федеративна държава, наречена Сърбо-България или Българо-Сърбия. В проведеното на 5 април 1867 г. събрание в румънската столица, на което присъстват и представители на одеските българи, програмата е одобрена. Сръбското правителство обаче отклонява подписването й, тъй като не искало да се ангажира пряко с българското освободително движение. Последното било използвано от Белград единствено с цел да се оказва натиск върху Турция, но не и да се решават българските проблеми. Същата цел имат и двете изпратени в българските земи чети през пролетта на 1867 г.

След провала на проекта за федерация със Сърбия Добродетелната дружина, пак по внушение на Русия, възприема нова идея — за дуализъм с Турция. Предложение в този смисъл е направено с меморандум, подписан от членовете на дружината, до Парижката мирна конференция по Критския въпрос през януари 1869 г. Разбира се, конкретен резултат и този път не е постигнат.

Решителен противник на революционното движение, Добродетелната дружина прави много в областта на мирната революция. Тя отпуска големи средства за подпомагане на просветното движение, изпраща и издържа много български младежи, за да завършат образованието си в Европа и Русия, участва в създаването на Българското книжовно дружество, защитава българската кауза при всеки удобен случай. Печатният й орган в. „Отечество“, започнал да излиза през 1869 г., подкрепя неизменно руската балканска политика и ратува за сближение между южните славяни.

Активна роля сред емиграцията през разглеждания период играе и Одеското българско настоятелство. През 1858 г. то получава официално признание от руското правителство като благотворителна организация под попечителството и ръководството на Херсонския архиепископ. По-видни негови членове са Николай X. Палаузов, Николай М. Тошков, братя Тошкович, Василий Рашеев, Константин Палаузов.

Независимо от това, че Настоятелството се намира на територията на Южна Русия, то е по-самостоятелно в своите действия и не се подчинява така сляпо на руската политика, както прави Добродетелната дружина. Въпреки това Одеското настоятелство се включва в изграждането и приемането на проекта по създаването на южнославянската федерация през пролетта на 1867 г. В Букурещ са изпратени Н. М. Тошков и В. Рашеев, които участват в събранието на 5 април, а П. Грамадов е определен за посредник между Букурещ и Одеса, който трябвало да координира действията на двата центъра.

След провала на тази инициатива Одеското настоятелство подкрепя дейците на Тайния комитет и отпуска средства за издаването на печатния му орган в. „Народност“. По-късно настоятелството се свързва с дейците на БРЦК, подкрепя материално Л. Каравелов при издаването на в. „Свобода“, поддържа връзки с В. Левски и не е случаен фактът, че самият Апостол нарича Одеското настоятелство „нашият комитет в Одеса“. И след смъртта на Левски одеските българи подкрепят БРЦК и неговите революционни инициативи. Настоятелството играе активна роля по време на Старозагорското и Априлското въстание, по време на сръбско-турската война през 1876 г., в навечерието и по време на Освободителната война.

По своята социална характеристика двете русофилски организации не се различават, но по своя начин на действие, по своето отношение към българското революционно движение и дори към Русия те най-често се разминават доста съществено.

През 1866 г. е формирана нова политическа организация на българската емиграция — Тайният централен български комитет (ТЦБК). Тя възниква във връзка с детронирането на княз Куза и появилата се опасност от турска интервенция в Румъния. Пред назряващия военен конфликт румънският таен комитет, организатор и извършител на преврата, търси помощта на българите. След отказа на Раковски преговорите продължават с неговия помощник Иван Касабов. Те завършват успешно и в края на март 1866 г. комитетът става факт. Негови членове са Ив. Касабов, Димитър Диамандиев, Атанас Андреев и Хараламби Сяров. По-късно в комитета участват Пандели Кисимов, Иван Адженов, Иван Грудов, Кирияк Цанков.

Формираният комитет създава свои структури както в селищата на север от Дунав, така и във вътрешността на българските земи. В същото време започва подготовката на документ, който трябвало да регламентира отношенията между двете страни. Подготвеният „Акт за свещена коалиция между румъни и българи“ обаче не е подписан от румънска страна. И новото правителство търси българите за съюзник пред страха от един конфликт с Турция, но когато то трябва да поеме ангажимент и да подкрепи с подписа си освободителните борби на българския народ, отказва да направи това.

През лятото на 1866 г. отношенията между Турция и Румъния се нормализират и Тайният комитет продължава своето съществуване самостоятелно. През декември 1866 г. комитетът издава брошурата „България пред Европа“, която излага по един достоен начин положението, в което се намират българите, и проблемите, които стоят за разрешаване във връзка с това положение. През февруари 1867 г. е публикуван и уставът на комитета „Основно законоположение на народните тайни комитети“. Член 2 има следното съдържание: „Началата им и целите им (на съзаклятите тайни комитети) са освобождението на отечеството с кой да е начин и средство, т.е. чрез възстановление на Българското царство самостоятелно; чрез възстановление на Българското царство самостоятелно под зависимостта на Портата; или чрез конфедерация (съюз) със съседните народи.“

В края на февруари и началото на март е подготвен и изпратен в Цариград Мемоар до Султан Абдул Азис Хан, с който Тайният комитет предлага дуализъм между България и Турция по подобие на Австро-Унгария. По същество идеята за дуализъм е стремеж към пълна автономия в рамките на Османската империя. Това се смята от дейците на комитета само като необходима стъпка към достигане на крайната цел — извоюване независимостта на България.

Всичките програмни документи на комитета лансират идеята за разрешаване на българския въпрос и получаване на такъв статут за България, какъвто имат съседните Сърбия и Румъния. Макар в част от тези документи да се говори за революционната борба като средство за освобождение, общото впечатление, което те налагат, е, че комитетът търси благоприятни обстоятелства за мирно разрешаване на проблема. С течение на времето и особено след като Румъния разрешава своя въпрос, тази тенденция става все по-ярка и трайна. Тя е прокарана и в основните издания на комитета „България пред Европа“, „Основно законоположение на народните тайни комитети“ и в Мемоара до Султан Абдул Азис. В тези документи присъства и революционна фразеология, но тя идва по-скоро да подскаже на адресатите, че и българите могат да прибягнат до крайност, ако не се вземат предвид техните искания. Верни на своето политическо кредо, членовете на ТЦБК отдават предпочитанията си на политическите и дипломатическите ходове и комбинации, имащи за цел промяна в съществуващия ред на нещата.

В Мемоара до Султан Абдул Азис дейците на ТЦБК разкриват своите държавнотворчески възгледи, които са важна част от българската общественополититческа мисъл през втората половина на XIX век. Според тях, за да може да се осъществи идеята за дуализъм, първото нещо, което трябва да направи султанът, е да обяви пълна амнистия за всички политически провинения, за всички емигранти и заточеници. По този начин всеки българин ще може да помогне в изграждането на отечеството със силите и способностите си.

Второто условие за реализирането на издигнатата идея е свикването на едно извънредно народно събрание, избрано от целия народ без никаква намеса от правителството. Задачите на това извънредно събрание са следните: 1. Да регламентира отношенията между Отоманската империя и Българското царство; 2. Да избере Царския наместник; 3. Да избере и провъзгласи Патриарха; 4. Да изработи конституцията на страната; 5. Да определи столицата. „Желанията на българския народ само с този способ и само чрез едно народно събрание тъй съставено, могат да се удовлетворят; всяка друга мярка ще бъде недостатъчна; всяко друго събрание, съставено по други основи, не ще изразява истинските желания на българския народ и той не ще припознае неговите дела и ще отклони от себе си всяка отговорност“ — се казва в Мемоара. По същество исканото от дейците на ТЦБК събрание е едно учредително събрание, което трябва да положи основите на българската държавност.

В Мемоара комитетските дейци обособяват два основни раздела, които дават пълни сведения за техните държавнотворчески възгледи. Първият е озаглавен „За политическата самостоятелност“, а вторият — „За българската черкова“.

В първия раздел са включени 15 основни положения, предвиждащи всички най-важни страни в изграждането на автономната българска държава. Според членовете на ТЦБК „Българското царство“, включващо провинциите, населени с българи, е зависимо в политическо отношение от Османската империя, а султанът ще носи и титлата „цар на българите“. Коронясването му като български цар става в една от старите български столици, която се предпочете от Народното събрание. Непосредственото ръководство на държавата се осъществява от царския наместник — християнин, избран от народното представителство и признат от султана. „Царският тоз наместник да бъде след негово Вел. Султана глава на държавата, на управлението и на изпълнителната сила, върховен началник на българската войска и изпълнител на правосъдието“ (чл. 6).

Царският наместник ще управлява държавата с помощта на съвет, чиито членове са „изключително българи“, избрани от Народното събрание. Те разделят властта помежду си и всеки един е началник на едно отделение. Членовете на съвета трябва да имат право на инициатива за изработване на законопроекти и на проекта на държавния бюджет, които след обсъждане и одобрение от Народното събрание се поднасят за утвърждаване на царския наместник. Всички те „да бъдат под взаимна отговорност за делата си и заради това никое решение на царския наместник не ще има законна сила, ако не бъде подписано и от членовете на съвета“ (чл. 7).

Съдържанието на чл. 7 показва, че ТЦБК. отдава своите предпочитания на парламента — органа, който избира и царския наместник, и членовете на правителството. На последното принадлежат законодателната инициатива и подготовката на законопроекти, включително и на проекта за държавния бюджет, но решаващата дума се предоставя на Народното събрание, като утвърждаването на приетите от него закони е право на царския наместник. Интересна и съвременно звучаща е постановката на въпроса за взаимната отговорност, която се предвижда в чл. 7. Според нея решенията на царския наместник не могат да добият законна сила, ако не са одобрени и подписани от членовете на правителството. Тази взаимна зависимост между правителство и княз има дълбок замисъл. Явно членовете на Тайния комитет не искат да допуснат възможността държавният глава, който, макар и християнин, ще бъде назначаван от султана, да има неконтролируеми права за намеса в живота на държавата.

Това е изключително важен момент, който отрежда по-скоро представителни функции на султанския наместник и почти никакви реални възможности за самостоятелно налагане в държавните дела. Този принцип показва по категоричен начин привързаността към буржоазно-либералните идеи на комитетските дейци.

Много точни и ясни са вижданията на ТЦБК по въпроса за мястото и ролята на Народното събрание в автономната българска държава. Чл. 8 отрежда събранието да се състои от определено число членове, които да представят „всичките български населения“. „Те да се избират от народа по вишегласие, според особен един избирателен закон, без ни най-малко намесване от страна на правителството.“ Времето за свикване на редовните сесии се определя от закона, като се предвиждат и извънредни сесии при нужда. Заседанията на събранието са открити и се провеждат в столицата на българската държава. Те се „отварят“ от султана или наместника му с „императорско слово“. Събранието отговаря на това слово и има правото да задава въпроси — „правото да попитва“. Парламентът осъществява контрол над правителството и има право да обвинява и дава под съд членовете му. Той обсъжда предложените законопроекти и ги одобрява или отхвърля, като предварително изисква мотивировка за полезността и нуждата от проектираните закони. Събранието си изработва вътрешен правилник, избира си председател, подпредседатели и други потребни помощни органи измежду членовете си.

Приведените основни положения за конституирането и функциите на Народното събрание показват дълбочината на познанията на съставителите на Мемоара по парламентарните въпроси. Според дейците на ТЦБК парламентът е основният държавен орган в страната — той избира царския наместник и министрите, контролира тяхната дейност и при необходимост дава под съд членовете на кабинета, приема предложените законопроекти и ги превръща в закони. Това идва да подскаже по категоричен начин, че според комитетските членове най-приемливата форма на държавно управление за България е парламентарната монархия. Точното поясняване на функциите на държавния глава и парламента не оставя и съмнение в това, че за народните избраници се предвиждат много по-големи пълномощия, отколкото за царския наместник. Това съответства напълно на буржоазно-либералната доктрина, отстоявана от ТЦБК.

В чл. 9 изрично се подчертава, че източноправославната религия ще бъде господстваща в държавата. С този член дейците на Тайния комитет декларират открито своето убеждение, че макар и в състава на Османската империя, българската държава ще има като господстваща религията на собствения си народ. Категоричността на подобна постановка като че ли не се вписва в дипломатическата етикеция, използвана умело от комитета, но сериозността на въпроса предопределя и неговото ясно формулиране.

Сериозно внимание в този раздел се отделя и на третата — съдебната власт. Предвижда се правосъдието да се ръководи в своята дейност по българските закони, изработени и утвърдени от парламента. Съдебните органи трябва да бъдат отделени и независими от административната власт. Съдилищата ще решават в името на закона и на царския наместник. В столицата на България се намира върховният съд — „върховен двор правосъдия“, който има задачата да преглежда решенията на другите съдилища, като ги одобрява или отменя.

Чл. 11 постановява „българското царство да си има своя народна войска, отделна и организована по новите системи и според особен един закон“. Офицерите и свещениците да бъдат българи. Униформата да бъде военният народен костюм. На войсковите знамена от едната страна да бъде императорският герб, а от другата — лъвът, който е герб на България. Българската войска ще действа съвместно с войската на империята в защита на общото отечество, но нейните действия ще са ограничени само в Европа.

По-нататък се предвижда определяне размера на данъка, който Българското царство ще плаща на империята ежегодно и който задължително се предвижда в държавния бюджет. Официалният език в държавата е българският. В чл. 14 се обявява гражданска и политическа свобода за печата, говора, събранията. И още — предвижда се пълна лична свобода, неприкосновеност на жилището и имота и вероизповедна търпимост. Чл. 15 постановява градските и селските общини да имат съвети, които да управляват местните дела, независимо от правителствената администрация, според един изрично изработен и приет за това закон.

Идеите, намерили място в първия раздел на Мемоара, отразяват цялостно вижданията на ТЦБК за характера на държавната власт в автономната българска държава. В проектираната парламентарна монархия трите власти — законодателната, изпълнителната и съдебната, са разделени и обособени по един наистина класически начин, като единствено на парламента се дават по-широки права и контролни функции върху изпълнителната власт. Това е направено съвсем целенасочено — по този начин се демонстрират буржоазно-либералните разбирания за мястото и ролята на представителите на всички слоеве от населението в управлението на държавата. Интересни и актуални са развитите постановки за местното самоуправление, за ролята на селските и градските съвети и за необходимостта от регламентация на дейността им чрез специален закон. В този първи раздел ясно проличава стремежът на дейците на ТЦБК към изграждане на една справедлива държавна организация, даваща свобода и права на личността, изключваща абсолютизма и привилегиите и гарантираща тези права чрез изградената вътрешнодържавна система. Прецизно са изяснени и отношенията със сюзерена — без сервилничене, без премълчаване на евентуално неудобни проблеми. Излагането на ясни позиции по тази деликатна материя и проявената далновидност на комитета е един голям плюс към казаното за държавнотворческите му виждания.

Във втория раздел, озаглавен „За българската черкова“, са включени 6 члена, с които се иска възстановяването на българската църква — самостоятелна и независима от всяка друга църква, под наименованието „Българска православна черкова“ (чл. 1). Начело на църковната организация да стои патриарх, който се избира от Народното събрание измежду членовете на българското духовенство. Патриархът да управлява църквата с помощта на синод „от лица мирски и духовни, избрани от Народното събрание“ (чл. 3). Правителството и събранието да изградят една комисия от духовни и светски лица, която да подготви основните закони относно избора на патриарха, на членовете на синода и на техните задължения, регламентиращи основните въпроси по управлението на църквата. Тези закони да бъдат съобразени с началата и каноните на Източната православна църква и те да бъдат одобрени от Народното събрание и правителството. Патриархът и синодът имат за седалище столицата на държавата. „Сичките стари права и привилегии на Българската Черкова да й се повърнат, както и Епархиите, които са зависели от старите български патриаршии: Търновска, Охридска, Ипекска. Нейната власт да се простира връх всичките християнски населения на Епархиите й“ (чл. 6).

Издигнатите идеи в този втори раздел звучат твърде реалистично и съвременно. За пореден път се демонстрира и доминиращата роля на Народното събрание, на което се отрежда правото за избор на патриарх и синод. По този начин дейците на ТЦБК изказват открито предпочитанията си към светската власт, която налагат в проекта като доминираща над духовната. Разбира се, членовете на комитета не подценяват ни най-малко въпросите за българската църква, за нейното значение и място в живота на българите. Като високообразовани хора обаче и като поклонници на идеята за равенство между хората и гарантирани права и свободи във всички области на живота, те не скриват предпочитанията си към онези държавни органи, които са избрани от същите тези хора по един напълно демократичен начин.

През октомври 1867 г. Тайният комитет започва да издава в. „Народност“. Негов пръв редактор е д-р Иван Богоров, а след бр. 10 с редактирането и издаването му се заемат Ат. Андреев, Ив. Грудов, Ив. Касабов и П. Кисимов. В продължение на две години върху страниците му се поместват множество материали, отстояващи идеите на ТЦБК, а по-късно и на неговите приемници Българското общество и „Млада България“.

Наложеното в историческата литература мнение за прозападна ориентация на тази организация не отговаря на действителността. Към западните велики сили се демонстрира уважение и внимание при всеки повод, но това не е нищо повече от дипломатическа етикеция. Като хора, познаващи добре проблемите на Източния въпрос, дейците на комитета разбират, че без благоволението на тези сили българският въпрос не може да бъде разрешен. Реална помощ обаче Тайният комитет очаква единствено от Русия и това е демонстрирано убедително в запазената документация.

Още от началото на своето съществуване ТЦБК включва в своя състав дейци, които в много случаи имат различни виждания по важни въпроси. Постепенно в състава му изкристализират две течения — радикално, начело с Ив. Касабов, и умерено, в което главно действащо лице е П. Кисимов. С напредването на времето противоречията между тях се задълбочават и групата на Кисимов, в която влизат още Ив. Грудов и Ат. Андреев, започва все повече и повече да гравитира в орбитата на Добродетелната дружина. През март 1868 г. този разнобой довежда до отстраняването на Ив. Грудов от редакторския пост на в. „Народност“. Неговото място е заето от Ив. Касабов, а когато през юни 1868 той става и едноличен издател на „Народност“, последният престава да бъде орган на комитета. Това е и краят на ТЦБК, но неговото място е заето от друго обединение на буржоазно-либералните среди — „Българското общество“. Негов ръководител и идеолог отново е Ив. Касабов, а печатен орган на обществото е в. „Народност“, редактиран и издаван от самия Касабов. На практика новата организация включва членовете на радикалното течение на бившия Таен комитет. Тя подготвя и изпраща в България четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Освен това Касабов и ръководеното от него общество подпомагат материално В. Левски при първите му две обиколки из България. Лично Касабов съставя необходимите на бъдещия Апостол документи. Той го осигурява и финансово в подетото начинание. Така през втората половина на 1868 и първата половина на 1869 г. Българското общество се превръща в ръководен и координационен център на младата българска емиграция.

Българското общество поддържа връзки със сродни организации като мацинистката „Млада Европа“. По нейно подобие в средите на младата българска емиграция през 1868–1869 г. се формира идеен кръг „Млада България“, в който влизат членовете на Българското общество. Характерното за ТЦБК, Българското общество и „Млада България“ е това, че те приемат и революцията, и помощта на Великите сили, и комбинациите с Турция като възможен път за разрешаването на българския въпрос. Но те са винаги категорични по въпроса за това, че България трябва да се освободи.

През 50-60-те години на XIX в. в българското освободително движение се оформят три основни течения: революционно-демократично, начело с Раковски и неговите съратници; буржоазно-либерално, представено от ТЦБК, Българското общество и „Млада България“, и консервативно, в което влизат Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство. Всяко едно от тях тръгва по различен път, макар че крайната цел е една. И трите течения имат дял в борбата за политическа свобода, но тази разпокъсаност пречи за обединяване на националните усилия в едно направление и поставя в зависимост от външни фактори българските инициативи за отхвърляне на чуждото владичество.