Иван Стоянов
История на Българското възраждане (8)

Последици от падането на България под турска власт

В края на XIV и началото на XV век българската средновековна държава рухва под напора на османските турци. Разпокъсана и отслабена физически, лишена от надеждни съюзници и съседи, тя на практика се оказва лесна плячка за турските пълчища. Подобна е съдбата и на останалите балкански народи, които, макар и малко по-късно, изпитват злощастната съдба на българите. Получава се така, че Европейският югоизток, който векове наред се смята за център на европейската цивилизация, се оказва изолиран от централноевропейските и западноевропейските държави. Изоставен на произвола на съдбата, той не осъзнава същността на новата опасност и не намира ефикасно противодействие. Резултатът от тази недалновидност е поразяващ по своите размери и най-вече по своите последици. Балканските държави изчезват от европейския хоризонт, а османската напаст надвисва над Централна Европа.

Налагането на турското владичество в българските земи прекъсва естествения процес в развитието на българската средновековна държава. От преддверието на Новото време тя е въвлечена в един нов и различен свят, който я задържа в своята орбита в продължение на почти цели пет столетия и който я откъсва от пъпната връв на майката Европа. И ако икономическите и социалните притеснения на българите от господстващата народност са донякъде обясними и разбираеми, то религиозната дискриминация и ликвидирането на културните постижения и на възможността за нови такива е нещо ново и необяснимо за здравия човешки разсъдък. Подобна позиция и политика на османската военна и административна система обаче едва ли трябва да се обяснява с нейната изостаналост и примитивност. Това е по-скоро един добре пресметнат политически прийом, който цели културно-духовното обезличаване на покорените народи и превръщането им в безпросветна, безидейна и социално изравнена маса, която лесно се манипулира и насочва в желаното русло. Съзнателното унищожаване на културните паметници, на ръкописна книжнина и духовни средища, на изявени духовни и културни дейци не оставя и място за съмнение в правилността на тази постановка. Така на практика примитивизмът ражда нещо много ефикасно, което културно-духовният елит на Балканите не е в състояние да разбере и евентуално да потърси ефикасно противодействие. За пореден път силите на Злото тържествуват над Разума, и то в регион, в който културните постижения са толкова много и толкова значими, че понятието „златен век“ се използва най-вече за постигнатите резултати в това направление.

Ликвидирането на Търновската патриаршия и на подвластните й епархии в средата на XV век лишава българите от духовен център. Само югозападните покрайнини остават под върховенството на Охридската българска архиепископия. Преминал под ръководството на Цариградската вселенска патриаршия, българският народ попада под двоен иноземен гнет. Това, поне в началото, се оказва по-малкото зло, тъй като неспирните изригвания на мюсюлманския фанатизъм, макар и рядко, срещат организираното противодействие на православните народи в империята. И още — общата вяра на покорените народи се оказва важен фактор за тяхното оцеляване и избавление.

Изключително опасна за бъдещето на българите се оказва прокарваната от завоевателя тенденция към унищожаване на историческата памет и заличаване на българското минало, физическото ликвидиране на интелигенцията и аристокрацията, помюсюлманчването на онази част от тях, която се оказва по-податлива, стратегическите помюсюлманчвания в най-важните райони на страната, унищожаването на просветните средища, на духовните ценности и книжовното богатство са действия, толкова целенасочени и методични, че в края на краищата постигат целта си. Социално изравнената маса, като тази постановка не трябва да се абсолютизира, потъва в монотонния ритъм на безпросветността и в стремежа си към физическо оцеляване загубва за дълго време способността си за вярна ориентация.

Културно-духовният живот на поробения народ продължава да мъждука единствено в онези манастирски средища, които преживяват страшното време на османското нашествие в българските земи. Със своето книжовно богатство, със запазването на традициите и спомена за миналото, с килийните училища, открити в тях, и със стоицизма на своите обитатели те пренасят през вековете оня факел, който поддържа духовната искрица живот на покорения народ. Като цяло българите остават изолирани от тези центрове, но независимо от това тяхното съществуване през XV–XVII век се оказва изключително важно както за първите векове на чуждоземния гнет, така и за бъдещето.

През XV-XVII век българският народ преживява най-критичния период в своето историческо развитие. Той е лишен от държавна организация, от официални културни центрове, от аристокрация и интелигенция, от стопански и граждански права. На изпитание е поставено самото съществуване на българската народност. Приемствеността в развитието на обществото е сериозно нарушена. То е сковано от веригите на азиатското робство, чийто носител е една деспотична империя от азиатски тип. Заедно с нея и подвластните й балкански народи българите са обречени на неколковековно изоставане в сравнение с европейския свят. Във времето, когато народите на централноевропейските и западноевропейските държави използват целия си жизнен и интелектуален потенциал за преодоляване на средновековните норми на живот, българите са съсредоточени върху своето физическо оцеляване, като се опират на най-елементарните биологически норми на живот. В тази екстремална ситуация, продължила неимоверно дълго по време, оцеляването на индивида от български произход е по-скоро изключение, отколкото правило. И въпреки всичко народът оцелява, което по същество може да бъде окачествено единствено като исторически подвиг.