Иван Стоянов
История на Българското възраждане (6)

Българското градско стопанство през XV-XVI век

През XV-XVI век българските градски центрове постепенно се съвземат и се превръщат в средища на оживена стопанска дейност. Местното българско население живее в отделни махали от поробителя и се разделя на енории, носещи името на светеца, на когото била посветена църквата. В отделни махали живеели другите етнически групи и търговците колонисти от италианските градове и Дубровник. Въпреки ясно изразения стремеж за дистанциране от поробителя, българското градско население е подложено на постоянни опити за асимилация. Много са данните, които сочат сравнително бърза промяна в числеността на различните етнически групи, като с напредването на времето чувствително се увеличава броят на мюсюлманите, без да са отбелязани някакви демографски размествания, и в същото време се наблюдава намаляване на българското християнско население. Няма никакво съмнение в това, че съсредоточаването на военните и административните власти в градовете помага на тези процеси. Трайна тенденция в политиката на централната власт спрямо градовете е да ги включи в домените на едрите феодали или в султанските хасове.

Въпреки посочените неблагоприятни тенденции към края на XV и началото на XVI в. българските градски центрове съумяват да преодолеят разрухата от кървавата вакханалия по време на османското нашествие и да се превърнат в средища на интензивен стопански живот. Наличието в тях на голямо количество мюсюлманско население, в повечето случаи незанимаващо се с производствена дейност, на голям административен и полицейски апарат, на военни подразделения стимулира развитието на занаятчийското производство. Освен това занаятчиите работят и за задоволяване нуждите на големите административни и в същото време консумативни центрове на империята. Те изпълняват и поръчки на чуждите търговци за износ.

Струпването на голям брой население и администрация в градовете довежда до чувствително засилване на занаятите, свързани с изхранването на това население. Много са изворите, които дават сведения за развитието на хлебарството, баничарството, геврекчийството, производството и разпространяването на пастърма, луканки, сирена, масло и т.н. Важно място в градските центрове заемат занаятите, свързани с изработване на платове, дрехи и обувки за населението. Това са абаджийство, гайтанджийство, терзийство, кожарство, кожухарство, папукчийство и т.н.

В текстилното занаятчийско производство особено място заема абаджийството. Този занаят е развит особено силно в подбалканските селища. Аба с отлично качество се произвежда още в София, Пловдив, Плевен. Огромни количества аби били необходими за еничарския корпус, за чиновниците, за обикновеното население. Освен това, макар и в по-малки количества, този артикул се изнася и вън от пределите на империята.

Кожарството и кожухарството са едни от най-разпространените занаяти през разглеждания период и заемат важно място в системата на градското стопанство. Огромните количества дребен и едър добитък, отглеждан в българските земи, осигурява големи количества суровини и добра материална база за кожарите и кожухарите. Българските обработени кожи и произведенията от тях били известни не само в Османската империя, но и далеч зад нейните граници. Като големи табашки средища се изявяват София, Скопие, Силистра, Русе, Никопол. В пряка връзка с кожарството е обущарството, където като отделни занаяти се обособяват папукчийството (чехларство) и кондурджийството (обущарство).

Важно място в системата на занаятчийството през разглеждания период заемат онези производства, които са свързани със стопанския живот на българското селско и градско население и с нуждите на спахийската конница от обмундироване и снаряжение. Това са железарството, ковачеството, бакърджийството, подковачеството, сарачеството, мутафчийството и др. Постоянното търсене на селскостопански и занаятчийски инвентар, на предмети за бита, на конски хамути, седла и юзди, на козиняви чулове, торби и чували налага една трайна тенденция на устойчивост в посочените производства. Преминалите през българските земи пътешественици по това време не скриват своето възхищение от умението на занаятчиите и от високото качество на предлаганите на пазара техни изделия.

През XV-XVI век българите се изявяват и като добри строители. Това дава възможност за развитието на такива занаяти като тухларство, зидарство, каменоделство, дърводелство. Занаятчиите от този бранш са използвани най-вече при строеж на нови крепости и при поправка на съществуващите, при изграждането на джамии, на административни сгради, на жилищни сгради, предназначени за господстващата феодална прослойка, на мостове и други пътни съоръжения. Особено известни са дюлгерите от югозападните български земи, които са събирани и изпращани на почти всички значителни строителни обекти от това време.

Широко разпространение получават и занаятите, свързани с обработката на благородни метали. Изработването на златни и сребърни украшения, на обкови на култови предмети и книги, на инкрустации по оръжието на богати представители от властващата народност налага куюмджийството (златарство) като проспериращ отрасъл в занаятчийското производство.

Съживяването на занаятите през XV век и чувствителното им укрепване през този и следващия го XVI век налагат появата на организационни структури в тази област. Появяват се еснафските сдружения в почти всички занаятчийски производства, обединяващи майсторите — производители от един бранш. Първите такива обединения се създават още през XV век, но като истински производствени корпорации те се оформят едва през XVI век. Те се характеризират с относителна вътрешна самостоятелност, което им дава възможност да изградят свой собствен производствен кодекс, подчинен най-вече на професионалните интереси и на съществуващата традиция. Изборността на управителните органи — първомайстор, наблюдатели, разпоредители и др., и решаването на всички важни въпроси на общото събрание на майсторите по вишегласие разкрива известен вътрешен демократизъм, който обаче твърде често е нарушаван от вмешателствата на държавната власт.

Еснафските организации имат за цел регламентирането на всички въпроси, свързани със закупуването и доставката на суровината, производствения процес, качеството на изделията, цените и търговската реализация, продължителността на работното време, броя на чираците, калфите и майсторите в занаятчийската работилница, производството на нови майстори, взаимоотношения с другите еснафи и държавните органи. С всичко това се преследва пълно изравняване на производствените условия за членуващите в организацията и недопускане на имуществено разслоение между тях. Освен предпазването от вътрешна конкуренция занаятчийските организации правят възможното за защита от външна конкуренция. Те монополизират производството в съответното селище или район и не допускат проникването на външни производители, като много често сами въздействат върху административните власти за издаване на забранителни разпоредби в този смисъл.

Тъй като един от основните консуматори на занаятчийското производство е държавата, тя много често се намесва в живота на цеховите организации и налага редица свои виждания. Големите държавни поръчки в повечето случаи стимулират производствената дейност на еснафските сдружения и осигуряват сигурно препитание на неговите членове. В същото време намесата на колективния феодал в живота на занаятчийските обединения има и негативни последствия, тъй като при поемане на държавните поръчки производителите са принуждавани да закупуват суровината и да продават готовата продукция според вижданията на заявителя, които най-често са в ущърб на еснафа.

През първите векове на османското владичество в българските земи занаятчийските обединения играят положителна роля в стопанското развитие на българите. Защитните им функции и регламентацията в производствената дейност се оказват много по-съществени, отколкото онези, които пречат на личната инициатива, на разрастването на производството, а оттам и на социалното разслояване.