Иван Стоянов
История на Българското възраждане (19)

Софроний Врачански

Продължител на Паисиевото дело е поп Стойко Владиславов, роден в Котел през 1739 г. Бащата и чичото на Стойко са заможни джелепи. На деветгодишна възраст той постъпва в местното килийно училище, но след две години прекъсва обучението си, тъй като баща му умира. Осиновен е от чичо си и започва да изучава занаят, но в същото време не престава да се самообразова. По настояване на местните първенци през 1762 г., след като внася исканата от владиката такса, Стойко е ръкоположен за свещеник в Котел. След Руско-турската война 1768–1774 г. посещава Атон, където престоява около шест месеца. После се завръща и се отдава на просветна дейност. В продължение на много години обучава децата в местното килийно училище. На всеки празник поп Стойко произнасял проповеди на български език в църквата.

Принуден да напусне Котел, Стойко Владиславов се установява в Анхиалската епархия. Служи известно време в карнобатските села, където едва не загубва живота си, защото венчава за българин девойка, която един от преселените татарски ханове искал да вземе за своя жена. Преследван, бит, заплашван със смърт, той се премества в Карабунар (Средец). И тук не се задържа дълго. През 1794 г. се установява при децата си в с. Арбанаси, Търновско. На 16 септември същата година той е ръкоположен от търновския митрополит Матей за епископ на Врачанската епархия с името Софроний. Причините, поради които този висок църковен пост се предоставя на българин, трябва да се търсят както в голямото влияние, което имат синовете на Софроний като видни търговци, така и във факта, че след смъртта на епископ Серафим никой грък не искал да получи назначение в размирната епархия.

Новият епископ поема службата си, когато в Северозападна България върлуват бандите на Осман Пазвантоглу и правителствените войски, изпратени срещу него. Това налага отпечатък върху дейността на Софроний, който трябвало да проповядва, да съветва, да се крие по съседните манастири и в същото време да защитава своето паство от грабежите на отцепника и от своеволията на турските войски, изпратени да сломят съпротивата му. Единственото утешение Софроний намира в това, че населението го приема радостно и слуша неговите проповеди с внимание. Имали го като „някой философ“, както сам той отбелязва, понеже не били чували от други владици поучение „на наш език“.

През 1800 г. е привлечен с хитрост във Видин от гръцкия монах Каленик, който се стремял с помощта на Осман Пазвантоглу да стане видински митрополит. Тук Софроний остава три години, без да има право да напусне града. В житието си той отбелязва: „Но какво изтеглих аз от този калугер Каленик? Стоях при него като някой последен слуга; не искаше да ме знае никак за човек, а камо ли за архиерей. Беше с турците, с пазвантските хайдуци заедно и не смеех да продумам нито дума. Не ме пускаше никъде да се разходя, само в черква и то с някой свещеник. Но и да ме пускаше боляха ме нозете, не можех да хода, в църква все с каруца ходех.“

Във Видин Софроний се отдава на литературна дейност. От 1800 до 1802 г. той съставя два големи сборника със смесено съдържание. Първият видински сборник е озаглавен „Поучения и словосказания на празников господних“, а вторият съдържа разкази и разсъждения и е разделен на пет дяла: 1. Наставления на младежта; 2. Митология на Синтипа философа; 3. Езопови басни; 4. Философски мудрости и 5. Слова на поставление новаго архиерея. С тези сборници Софроний изразява открито своите просветителски възгледи, като възхвалява знанието и разума и призовава българите да открият светски училища. Той се обявява срещу онези, които не оценяват необходимостта от просветата и дават своите средства за издръжката на многобройните калугери. Софроний дава за пример напредналите европейски народи, които дължали развитието си на многобройните светски училища.

През 1803 г. той е освободен от Видин, но тъй като кърджалиите продължават да върлуват в Северозападна България, заминава за Крайова, а оттам в Букурещ, където е приет много добре от угровлашкия митрополит Доситей. Тук Софроний продължава литературните си занимания и през 1806 г. отпечатва в Римник поредното си съчинение, озаглавено „Кириакодромион, сиреч: Неделник“. Тази книга, известна още като „Софроние“, е първата новобългарска печатна книга. Целта, с която Софроний я написва, е да има книга, която да се чете в църквите и да бъде разбирана от „простите и неучени человеци и жени и деца“. В Букурещ между 1803 и 1805 г. Софроний написва и своето „Житие и страдания грешнаго Софрония“, който труд представлява ценен извор за новата българска история. Освен това той представлява живописен и реалистичен разказ, който има значение и за развитието на новата българска литература. Пръв Г. С. Раковски публикува Софрониевото житие през 1861 г. във в. „Дунавски лебед“.

През 1809 г. Софроний издава своя последен голям труд „Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище“. Това е превод на философския трактат „Театрум хисторикум“, написан от папския каноник и професор по теология Амвросий Марлиан и издаден в Рим през 1631 г., а след това преведен на гръцки и руски. Софроний прави превода от гръцкия вариант.

В Букурещ С. Врачански развива и оживена политическа дейност. Тук, в началото на XIX в., в средата на българската буржоазна емиграция възниква първата в историята на Българското възраждане политическа организация, която в историческата литература е наречена с различни названия — „временно правителство“, „българска революционна организация“, „български политически център“. Това е устойчива политическа организация на българската буржоазия, която има определени програмни и идеологически възгледи за съдбата на България. Тя поддържа връзки както с вътрешността на страната, така и с българската емиграция в Дунавските княжества и Русия. Ръководител на организацията е С. Врачански, а по-видни членове са: Иван Замбин, Атанас Николаев (Некович), архимандрит Венеамин от Ловчанската епархия, епитроп Иван Караниколов от с. Кермен, Сливенско, Хаджи Илия Панов от Ески Джумая, чорбаджи Петър Сарчолу, търговецът Симеон Кипарис от Враца и Димитър Попски от Трявна.

С. Врачански подпомага дипломатическата мисия на Ив. Замбин и Ат. Некович, продължила от 1804 до 1808 г., която има за цел да издейства покровителството на Русия и да установи връзки с руските управляващи среди. Той взема дейно участие в подкрепа на русите по време на войната 1806–1812 г. Участва в изграждането на разузнавателна мрежа от двете страни на р. Дунав, като използва помощта на много българи от вътрешността на страната.

Софроний отправя две пламенни възвания към българите, с които ги приканва да подкрепят руските войски, преминали на юг от Дунав. Първото е от август 1810 г., а второто от октомври 1810 г. По повод на навлизането на руската армия в българска територия той заявява: „Ние видяхме това, което с желание и въздишка чакахме четиристотин години.“ По-нататък се изтъква, че Русия щяла да осигури окончателното освобождение на българите, ето защо народът трябвало да е готов за борба „до последна капка кръв“. През 1811 г. Софроний взема дейно участие в изграждането на Българската земска войска.

Идеята за политическо освобождение от властта на Турция, изказана от П. Хилендарски през 1762 г., в началото на XIX в. придобива форма на търсене на практически пътища за нейното реализиране. С. Врачански и неговите съратници, изхождайки от конкретните условия на своето време, разчитат, че освобождението на България може да се осъществи по пътя на взаимодействието на две сили: действията на руската армия на юг от Дунав и въоръжено въстание на българския народ. Като вероятен район на въстанието се определят старата столица на България Търново и подбалканските селища Трявна, Елена, Дряново. По такъв начин кръгът на Софроний за пръв път през Възраждането издига идеята за въоръженото въстание като средство за извоюване на свободата.

Софроний неслучайно избира за превод трактата на Амвросий Марлиан. Разбиранията за държавния строй, отразени в този труд, са близки до тези на преводача. Възхвалата на просветената монархия в „Театрум хисторикум“ е причината, поради която С. Врачански превежда и издава книгата. В предисловието той отбелязва, че е избрал този философски труд за превод, тъй като книгата е много полезна и необходима за всички хора, както и за господарите, които са на власт. Тя ги учи как кротко, праведно и благочестиво да управляват държавата на своите поданици. В двете оригинални страници, прибавени от Софроний към превода, той възхвалява Петър I като забележителен държавен деец. Две са според него основните причини, които допринасят за успехите на руския самодържец. Първата била съюзът между държавната власт и църквата, а втората е развитието на просветата. Софроний възхвалява още Карл Велики и Леополд I.

Политическите възгледи на С. Врачански са общи с тези на П. Хилендарски и се явяват тяхно продължение. Софроний, както и Паисий, подхожда към политическия строй на държавата от общия за тях в основата си богословски мироглед. Бог като ръководител на човешката съдба — такъв е техният възглед за историята на народите. Общото във възгледите на Софроний и Паисий се състои и в характеристиката на онези качества, които те приписват на идеалния монарх: той трябва да бъде благочестив, правдив, милостив, твърд, храбър, победител, кротък, спокоен, човеколюбив, правдив и богоугоден, премъдър и разумен, да е просветен и да действа в съюз с църквата. Следователно и Паисий, и Софроний приемат просветения абсолютизъм като най-прогресивна форма на държавно управление.

Тази форма на политическо управление идейният кръг на Софроний свързва с развитието и налагането на буржоазните отношения. Това проличава от молбата, която българската организация отправя до главнокомандващия руската армия за създаване на автономна българска област на север от р. Дунав. Основното в тази молба е стремежът за запазване на българите от асимилация, но въпреки всичко в нея има редица податки, които разкриват социално-икономическите и политическите виждания на политическия център.

Едно от основните искания, издигнато в молбата, е осигуряване на такива условия за българските производители и българските търговци, които да ги поставят в равни отношения с другите производители и търговци. В това искане се забелязва стремеж към известен протекционизъм, който се смята като важно условие за икономическия напредък. Иска се още земята да си остане собственост на тези, които я притежават, с право да я наследяват, равноправие на българския език, откриване на български училища, създаване на църковна организация на национална основа, създаване на съдилища на национална, т.е. на българска основа. Всички български дела трябвало да се ръководят от градските магистрати.

Исканията на политическия кръг са първият конкретен опит на укрепващата българска буржоазия да изработи своя социално-икономическа платформа В него намират израз основните задачи, които историческото развитие поставя за разрешение пред българското общество — създаване на национална просвета, извоюване на самостоятелна българска църква и борба за политическа самостоятелност. Така първата българска политическа организация издига на по-високо ниво очертаната от П. Хилендарски програма на националната революция, като прави опит да я приложи в действие.

Идеите на политическия център, ръководен от С. Врачански, бележат един по-висш етап в политическото съзряване и в развитието на българското националноосвободително движение, което си поставя за цел извоюване на такъв политически статут, какъвто имат съседните народи — автономия в рамките на Османската империя. Тази идея е доразвита още по-пълно в обръщението от 1813 г., озаглавено „Към моя народ и моите любезни съотечественици“, чийто автор е Димитър Попски. Освен това в него много точно и ясно са указани основните социални групи сред българите в началото на XIX в. То е адресирано до търговците, занаятчиите, селяните и интелигенцията: „Любезния соотечественици! Всяк от вас в каквото художество ся намира — търговец, майстор, гражданин и селянин…“ За пръв път в обръщението се намира сигурно доказателство, че вече съществува организирана сила, която стои начело на българското движение: „Ние, провидением божием, имаме големи особи на прилично място, които надстояват с голямо прилежание да помогнат.“ Тези „особи“ са хората от политическия център на българската буржоазия, формиран в Букурещ. Негов ръководител, вдъхновител и идеолог е Софроний Врачански, който завършва земния си път по всяка вероятност през септември 1813 г.

В първото десетилетие на XIX век вътрешната и международната обстановка способстват за по-нататъшното развитие на българското политическо мислене. Идеите за автономна българска държава, за въоръженото въстание като път за извоюване на свободата, за съюз с Русия и за необходимостта от ръководен център на борбата срещу чуждоземното потисничество очертават развитието, до което достига националноосвободителната идеология. Те имат важно значение за по-сетнешното разгръщане на борбата на народа за политическа независимост.