Иван Стоянов
История на Българското възраждане (23)

Селски въстания в Западна и Северозападна България (1835–1841 г.)

В средата на 30-те години на XIX в. в Западна и Северозападна България започва една продължителна поредица от селски бунтове и въстания. Две са основните причини, довели до въоръжените действия срещу турската власт. На първо място трябва да се посочи, че в тези райони не се провежда аграрната реформа и не се прилагат постановленията на Гюлханския хатишериф от 1839 г. Това се прави по тактически и военни съображения — централната власт не желае да посегне върху правата на местната администрация и аристокрация, тъй като се нуждае от подкрепата й в борбата срещу свободното сръбско княжество. При това положение турските първенци успяват да заграбят земята на цели села и райони, да се сдобият с тапии за притежание и да създадат големи поземлени участъци от т.нар. господарски земи. Втората основна причина трябва да се търси във въздействието, което упражнява Сърбия върху угнетената селска маса в Западна и Северозападна България. Самото съществуване на съседното автономно славянско княжество оказва революционизиращо въздействие върху българските селяни. Освен това княз Милош, чрез свои пратеници, обещава помощ за българите, ако те въстанат. Всъщност сръбският княз вижда тежкото положение на Турция след войната й с Египет и се старае да го използва за заграбването на западните български земи и откъсването им от турските предели.

През 1835 г. 16 села в Пиротската каза се вдигат на въстание против своеволията на местния първенец Мехмед ага. Тъй като по това време се уреждал въпросът с отстъпването на Сърбия на шест погранични нахии, българите разчитали, че с едно въстание ще накарат Високата порта да прехвърли и Пиротската каза към Сърбия и по този начин ще се отърват от насилията и грабежите на корумпираната турска администрация.

На следната, 1836 г. се вдигат на борба против произволите на мюдюрина Хаджи Мериф Ахмед селяните от Берковска околия. Начело на въстаниците застава Манчо Пунин от с. Бистрилица, поради което въстанието е известно като Манчова буна. Около две седмици селяните задържат позициите си и едва след като получават уверението на турската администрация, че мюдюринът ще бъде сменен, се разотиват по домовете си.

Смяната на административните лица в Берковско не променя положението на селяните, поради което през 1837 г. те въстават отново. Въстаниците се събират на 14 ноември в Чипровския манастир. За ръководител е избран Върбан Панов, а за негов помощник е определен Кръстьо Нешин. Въстаналите селяни наброяват около 2000 души, но само около 80 от тях били въоръжени с огнестрелно оръжие. И този път обещаната подкрепа от страна на Сърбия не е получена. В решителното сражение на 23 ноември въстаниците отстъпват пред превъзхождащия ги противник и повечето от тях се прехвърлят на сръбска територия. Ръководителят Върбан Панов е заловен и обесен на 30 ноември.

През 1838 г. селяните от Пиротската каза въстават отново. Ръководени от Милое Иванович, дядо Божил, баш кнеза Цоло и други селски първенци, съзаклятниците успяват да вдигнат на борба около 20 хил. души от почти 300 села. Пирот е поставен в обкръжение и само изпращането на подкрепления от Ниш, София и Неврокоп предотвратява превземането му от въстаниците. При появата на редовна войска селяните са принудени да се оттеглят. Една част от тях се завръща по домовете си, а друга се прехвърля на сръбска територия.

През 1839 г. в Цариград, в тържествена обстановка, е оповестен Гюлханският хатишериф, с който се дават гаранции за имота, живота и честта на всички поданици в империята, гарантира се равенство на всички пред закона, независимо от това дали те са мюсюлмани или християни, обещава се въвеждането на нов ред в събирането на данъците, като се премахнат съществуващите злоупотреби.

Българите посрещат Гюлханския хатишериф с надежди, но твърде скоро разбират, че оповестените права остават само на книга. В резултат на остри противоречия и на редица спорни въпроси през 1841 г. в Нишкия вилает избухва ново въстание, което по своя обхват и отзвук в чужбина превъзхожда всички предишни надигания.

Въстанието от 1841 г. започва на 6 април и обхваща Нишки, Лесковацки и отчасти Врански район. Начело на въстаниците застават Милое Иванович, Станко Атанасов Бояджията, Станко Чавдар, поп Георги Янкович, Никола Сръндак и други селски първенци. Въпреки масовия характер и несравнимо по-голямата съпротива, която въстаниците оказват във въоръжените стълкновения, отсъствието на предварителна подготовка и оръжие си казва думата. Въстаническите части са разбити във всички окръзи, независимо от това, че в много случаи показват безпримерен героизъм. Така войводата Милое Иванович се затваря с 50 души в кулата край с. Каменица и след неравна битка с обкръжилата ги войска и башибозуци всички до един загиват. След потушаването на въстанието башибозушките банди нападат беззащитните села и извършват страшни жестокости. Опожарени са над 250 села, избити са хиляди мъже, жени, деца и старци. За да се спасят от терора, селяните масово бягат в Сърбия. Според една сръбска статистика от 12 до 22 април на сръбска територия преминават 9460 души, които прекарват със себе си голямо количество овце, кози, волове, коне и свини.

Турските зверства предизвикват жив отклик в славянските страни и в цяла Европа, Френското правителство изпраща специален анкетьор — Жером Адолф Бланки, който трябвало да разследва турските жестокости. Той е придружен от Александър Екзарх — студент по това време в Париж. В резултат на посещението си във въстаналите райони Бланки издава през 1843 г. в Париж своя пътепис „Пътуване в България през 1841 г.“ „Европа не знае достатъчно — пише той, — че в тази част на Турция няма ни една-едничка християнска жена, чиято чест да не е изложена на произвола на първия мюсюлманин, комуто тя би имала нещастието да се хареса! Европа не знае, че турците влизат, когато намерят за добре, в къщите на християните и вземат оттам, каквото им хареса; че молбата е по-опасна от съпротивата и че най-малките гаранции, дадени на най-изостаналите страни, биха били безкрайна милост за населението на България.“

Тревожният разказ на Бланки прави достояние положението на българите пред европейската общественост, но френското правителство не предприема нищо в защита на изтерзания народ. То, направлявано от Гизо, продължава да поддържа идеята за запазване целостта на Османската империя.

В Нишките събития се намесва и Русия. Тя изпраща свой специален пратеник — държавния съветник Кодинец, който трябвало да проучи истината за турските зверства. Но и Русия не предприема нищо конкретно в защита на българите, тъй като Николай I, като убеден крепител на идеите на „Свещения съюз“ за запазване на реда в Европа, се отнася с подозрение към националноосвободителните движения, върху които Русия няма контрол.

Нишкото въстание има широк отзвук и в Сърбия. То довежда до намесата на полската емиграция от лагера на княз Адам Чарторийски в българо-сръбските отношения. Под влияние на ръководителя на полското задгранично правителство дошлите на власт през 1842 г. уставобранители се опитват да запазят контрола над българското движение с оглед закрепване на Сърбия като център на южните славяни. За тази цел през 1844 г. Илия Гарашанин, подпомогнат от полските емигранти, разработва така нареченото „Начертание“ — първата сръбска великодържавна програма. Като поддържа бунтовническите прояви на българите, сръбското правителство се стреми да привлича вниманието и силите на Високата порта към тези области и да я прави по-отстъпчива към исканията на Белград.