Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Преход към светско училище

В началото на XIX в. материалните и социалните промени в българското общество стават все по-осезаеми. Укрепващата българска буржоазия чувства пълната негодност на старите килийни училища. Дори реформираната килия не е в състояние да отговори на нарасналите потребности от страна на придобилите самочувствие българи. В същото време гръцките училища и гръцката просвета се превръщат в реална заплаха за бъдещото съществуване на народа. В началото на XIX в. Цариградската гръцка патриаршия предприема истински „кръстоносен“ поход срещу всичко българско. Като ръководна програма на гръцките мегаломани служат двете писма на патриарх Григорий V от 1806 и 1819 г., с които на гръцкото духовенство се поставя задачата да разпространява гръцкото образование сред християните.

Противодействието на българската буржоазия срещу тази опасност се проявява в идеята за откриване на елино-български училища. С отварянето на тези училища се цели да се задоволят нуждите на българите от светски знания и от познаване на гръцкия език. В тях се използват знанията на българи, възпитаници на модерните гръцки школи, които при обучението използват или преподават и на български език.

Според Обр. Обрешков за първо елино-българско училище трябва да се приеме откритото от даскал Антон Хаджи Кринчу училище в Котел през 1812 г., в което той подпомага учениците да разберат трудните гръцки текстове, като си служи с говорим български език. За светския характер на Котленското елино-българско училище според него говори и обстоятелството, че даскал Андончо установява по-свободни отношения с децата, насърчава игрите им, дори сам взема участие в тях. Между учениците му е и малкият Петър хаджи Беров.

Засега преобладава мнението, че първото елино-българско училище е открито в Свищов през 1815 г. от Емануил Васкидович (1795–1875 г.). Той е роден в Мелник. Учи в родния си град, а след това в прочутото новогръцко училище на о. Хиос. След завършване на гимназията в Хиос заминава за Румъния с цел да стане учител в някое от тамошните гръцки училища. В Свищов богатите жители на града убеждават Васкидович да остане при тях и да открие светско училище. По това време Свищов е един от най-издигнатите в икономическо отношение български градове. В училището Васкидович преподава на гръцки и църковнославянски. През 30-те години на XIX в. в Свищов идва Христаки Павлович. Под негово ръководство училището се разраства и се оформя напълно като светско. Гръцкият език отстъпва на втори план и започва да се преподава почти изцяло на български език.

През 1819 г. се открива елино-българско училище в Котел от Райно Попович. В 1825 г., след завръщането си в родния град, Иван Селимински открива подобно училище в Сливен. В него той преподава аритметика, физика, география, естествена история.

През 1826 г. Р. Попович напуска Котел и се установява в Карлово, където отваря едно от най-добре уредените елино-български училища. В това училище учат Г. С. Раковски, Евлоги Георгиев, Гаврил Кръстевич, Ботьо Петков.

Друго известно елино-българско училище е открито в Смирна през 1828 г. от Константин Фотинов. След няколко години в училището се учат вече почти 200 българчета от всички краища на българските земи. К. Фотинов е първият, който въвежда в обучението елементи на взаимоучителната метода.

По учебно съдържание елино-българските училища почти се покриват с новогръцките, но в някои от тях се изучават и предмети с българско съдържание — църковнославянски или новобългарски език, българска история. При самото обучение преподаването се води на гръцки език, но се използва и българският език като помощно средство или като език на обучението по някои предмети. Има и училища, в които напълно доминира българският език. Такова е училището на Христаки Павлович в Свищов.

Колкото и да са пригодени към нуждите и условията на развиващата се българска буржоазия, елино-българските училища остават чужди по дух на новобългарското просветно движение. Ето защо те са преходен тип училища в развитието на българското образование.

Силен тласък в развитието на движението за новобългарска просвета дава делото на Петър Берон. Роден в богатото семейство на Хаджи Беро в Котел през 1799 или 1800 г., той прекарва нормално детство до 1811 г., когато бащиният му дом е разграбен от минаващи турски войски. Поради тежкото състояние на своите родители работи в Котел и Варна като абаджийски чирак. През 1817 г. отива в Букурещ, където учи в прочутата гръцка гимназия, известна като „Бейска академия“. Там се запознава с Буквара на големия гръцки педагог Дарвар, издаден през 1804 г. Принуден да напусне Букурещ, Берон се установява в Брашов (Австрия), където става домашен учител в семейството на богатия българин Антон Йованович (Иванов), преселник от Сливен, чието родолюбив изиграва важна роля в живота му. Той насърчава Петър Берон да състави „Рибния буквар“ и дава средства за неговото отпечатване. Освен това подпомага Берон да завърши висшето си образование.

В Брашов Петър Берон получава средно класическо образование. Изучава добре старогръцки и новогръцки език, гръцка литература, румънски, френски, немски език.

През 1825 г. Берон се записва студент във философския факултет на Хайделбергския университет. На следващата година се прехвърля в медицинския факултет. Медицина завършва в Мюнхен. През 1831 г. се завръща в Румъния и е назначен за окръжен лекар в Крайова. Заедно с лекарската практика Берон се занимава и с търговска дейност. Проявява грижи за напредъка на българското образование, изразени в изпращането на средства и книги преди всичко за девическите училища и в даването на ценни указания за уреждане на учебното дело.

През 1839 г. Берон напуска длъжността окръжен лекар в Крайова и се отдава изцяло на търговията. След като натрупва голямо състояние, през 1843 г. той прекратява и тази си дейност, като я предоставя на братовия си син. Оттогава до края на своя живот се занимава изключително с научна работа, като живее във франция (Париж), но посещава често Румъния, Германия, Австрия, Чехия, Англия, Гърция и други европейски страни. Загива трагично в Крайова през 1871 г.

Независимо от това, че Петър Берон написва общо 24 научни съчинения, издадени в 32 тома, за българското образование най-значителен се оказва неговият „Рибен буквар“, издаден в Брашов през 1824 г.

В „Рибния буквар“ Берон изразява прогресивните просветни тенденции на епохата, отразени в съчиненията на българските възрожденци П. Хилендарски, С. Врачански, Йосиф Брадати, Марко Теодоров и др. и на чуждестранните мислители Русо, Песталоци, Дарвар, Вук Караджич.

В своя буквар Берон разработва творчески възгледите за образованието, разпространени в Европа, но с оглед на българската действителност. Той разбира, че успешното формиране на новото училище ще може да се осъществи, когато се приложи организацията и методиката на разпространената в Европа взаимоучителна (Бел-Ланкастерска или алилодидактическа) практика. Берон пръв между българите изяснява теоретично въпросите за организацията, съдържанието и методиката на взаимното училище, с което спомага за по-бързото му възприемане и създаване.

„Рибният буквар“ е приет с голям интерес от българското общество. При все това килийното училище продължава да върви по стария път на примитивното религиозно образование. Причината да не се осъществи предложеният от Берон план за реформиране на образованието е икономическата изостаналост на страната, слабостта на българската буржоазия и все още съществуващото увлечение по гръцката просвета.

Решителен поврат в българското просветно движение настъпва през втората четвърт на XIX в., когато укрепналата материално българска търговско-промишлена буржоазия започва да се отказва от гръцката просвета и насочва усилията си към изграждане на нови български училища. Нарасналите нужди от светско образование, от една страна, и ожесточената борба между гръцката и българската буржоазия за вътрешния пазар, от друга, налагат създаването на самостоятелна българска просвета. Именно поради това новото просветно движение има подчертано светски и национален характер.

При така сложилите се условия се стига до откриването на Габровското взаимно училище. Инициативата за това принадлежи на българската емигрантска буржоазия в Одеса и Букурещ. В това отношение особено много се изявява одеската българска колония, сред която се открояват такива дейци на Българското възраждане като Васил Априлов и Николай С. Палаузов. На Априлов принадлежи идеята за откриване на училище в Габрово. Тя е подкрепена от букурещките търговци братя Мустакови и от Иван хаджи Бакалооглу.

Васил Априлов е роден в Габрово през 1789 г. На 11 години заминава при двамата си братя в Москва. Учи в Брашов, където завършва гимназиално образование. Следва медицина във Виена, но не завършва докрай учението си поради фалита на своя брат. През 1811 г. се установява в Одеса и се захваща с търговска дейност. Натрупва значително състояние, но поради разклатеното здраве се отказва от търговията и от 1828 г. се посвещава на просветното и книжовното дело. Попаднал под силното влияние на гърцизма, В. Априлов загубва временно съзнание за своята национална принадлежност. Книгата на украинския учен Юрий Ив. Венелин (1802–1839 г.) „Древните и сегашни българи“, обнародвана през 1829 г., го връща отново в лоното на българщината и до края на живота си той работи неуморно в полза на своя народ и на неговото образователно дело.

През 1832–1833 г. е построена сградата на училището в Габрово, но даскал Алексей продължавал да преподава по стария килиен метод, докато желанието на Априлов е да се отвори взаимно училище. В едно свое писмо от 1833 г. той изрично подчертава, че „новото училище трябва да почне на славянски, български език, по начина на Ланкастер“.

С цел да се намери подходящ учител за габровското училище В. Априлов се обръща за съвет и помощ към търновския гръцки митрополит Иларион Критски, който му препоръчва Неофит Рилски. Но и Неофит не бил подготвен да преподава във взаимно училище. Поради това в началото на 1834 г. той е изпратен в Букурещ, където изучава метода на Бел-Ланкастер, превежда на български език взаимоучителните таблици и съставя граматика на български език. Като завършва тази подготвителна работа в течение на 9 месеца, Неофит Рилски се завръща в Габрово и на 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище е открито.

Неофит Рилски (1793–1881 г.) е роден в Банско и произхожда от заможен род. Светското му име е Никола Поппетров. Първоначално учи в родното място. През 1806 г. става чирак на известния иконописец Димитър Зограф. Когато две години по-късно отива в Рилския манастир и се захваща с иконописна работа, той решава да се посвети на църквата. След като е ръкоположен за йеромонах през 1822 г., постъпва в гръцкото училище в Мелник, където се обучава в продължение на четири години. През 1826 г. става учител в килийното училище при Рилския манастир. От 1827 до 1831 г. е учител в Самоков, след което отново се връща в манастира. Заради високото образование, получено в училището в Мелник, и заради своята преподавателска дейност той е препоръчан от Иларион Критски за учител в Габрово.

Откриването на взаимно училище в Габрово не е случайно. През втората четвърт на XIX в. градът се издига като един от най-важните стопански центрове в България с чисто българско население. Многобройната занаятчийска маса е организирана в занаятчийски сдружения и заедно с търговците води борба срещу чорбаджиите за овладяване ръководството на обществено-просветните работи в града. Икономическият напредък на Габрово съставлява добра и сигурна основа за развитието на новооткритото училище. В това отношение големи заслуги имат неговите първи попечители — Васил Априлов и Николай С. Палаузов, които следят живота на училището, полагат грижи за развитието му и отпускат ежегодно значителни суми за неговата издръжка.

Благодарение на двамата попечители и на Неофит Рилски габровското училище напредва бързо и славата му се разнася из цяла България. Н. Рилски остава тук като учител две години и четири месеца и през цялото време е отрупан с молби и покани от различни градове да открие и там училище като това в Габрово.

През следващите години се откриват редица взаимни училища в различни български селища — Свищов — 1835 г.; Сливен — 1836; Казанлък, Карлово, Копривщица — 1837; Елена — 1838; Котел — 1838; Сопот — 1838; Търново — 1839; Панагюрище — 1839; София — 1839; Трявна — 1839 и т.н. През 1840 г. в Плевен Анастасия Димитрова отваря първото взаимно девическо училище.

Взаимни училища се откриват навсякъде в българските земи. Най-широко разпространени са те обаче в селищата, разположени в полите на Стара планина. От трите области на България — Мизия, Тракия и Македония — пропорционално на територията най-много взаимни училища има в Мизия. Не стои по-назад и Тракия. Сравнително малкият брой на взаимните училища в Македония се обяснява с известното забавяне на стопанското и социалното й развитие.

Взаимните училища изиграват твърде бързо своята роля. През 40-те години, когато възрожденските процеси бележат пълна зрялост във всички области, се почувствала нуждата да се премине към една по-висока училищна степен. Това става възможно към средата на XIX в., когато се завръщат първите българи, завършили висши учебни заведения в Европа и Русия. На тях се дължи откриването на класните училища в България.

Първото класно училище е открито през 1846 г. от Найден Геров в Копривщица. Първата година училището има само два класа, а след това е открит и трети клас. През 1847 г. е открито класно училище от Константин поп Никифоров в Пазарджик, а през 1848 г. даскал Ботьо Петков открива подобно училище в Калофер. Все по това време се отваря класно училище в Скопие. Негов учредител е Йордан Хаджиконстантинов (Джинот). До Кримската война класни училища са открити в Пловдив, Габрово, Търново, Русе, Шумен, Ст. Загора.

Особено важна роля сред класните училища играе откритото от Найден Геров училище в Пловдив през 1850 г., носещо името на светите братя Кирил и Методий. Докато всички други класни училища до средата на XIX в. по своята програма се доближават до средния курс на съвременното училище, основаното от Н. Геров се доближава до гимназиалния курс. „Що се отнася до курса на науките — отбелязва Геров, — преподавани в училището «Св. св. Кирил и Методий», то той се доближава до курса на руските гимназии и неговите възпитаници могат да постъпят направо в университета.“ По инициатива на Геров за пръв път на 11 май 1851 г. е празнуван в Пловдив денят на Кирил и Методий като празник на българската просвета. До това време този ден се отбелязва като църковен празник. Вече като светски той постепенно се възприема от всички български училища и със своята тържественост се налага като най-българския празник. Почти във всички спомени, летописни бележки, дневници, вестници от периода до Освобождението празнуването на 11 май е отбелязано като едно от най-важните културни събития през годината.

Непосредствено преди започване на Кримската война през 1853 г. по инициатива на българската колония в Одеса се прави опит пловдивското училище да се превърне окончателно в гимназия, която да подготвя учители и свещеници за цяла България. Проектът за създаване на българско средищно училище обаче остава нереализиран.

Развитието на българското просветно дело и изявяването на българите като отделна нация в Османската империя привлича погледите на всички заинтересовани от Европейския югоизток. Всяка една от силите, преследвайки своите собствени интереси, се стреми да наложи културното си влияние сред българското население.

През 30-50-те години значението на гръцкото влияние постепенно преминава на втори план. Наистина има все още своите позиции, поддържани и от някои българи елинисти, но независимо от това българското училище окончателно се отделя от гръцката образователна сфера и търси нови опори в своето развитие.

От 30-те години на XIX в. гръцкото влияние постепенно е заменено с това на Русия. В Русия започва да се подготвя новата българска интелигенция, оттам се заимства книжнина и литература. Така българската култура се връща в общославянската духовна сфера. Руското културно проникване в българските земи се засилва особено много, след като Петербург помага на Високата порта в разразилата се Египетска криза. И след подписването на Лондонския протокол през 1841 г. Русия запазва възможностите си да се бърка във вътрешните работи на Османската империя, а това се оказва благоприятно за руско-българските културни връзки. За тяхното активизиране голям дял има и българската колония в Одеса, която съумява да издейства през 1840 г. първите четири стипендии за обучение на българи в руски учебни заведения. През 1846 г. са отпуснати нови 20 стипендии за български младежи. Благодарение на това през 50-те години Одеса, Киев и Москва се оформят като трите основни центъра, училищата на които обучават млади българи. Отделни младежи учат още в Петербург, в Кишинев и други руски градове.

Друг път за осъществяването на руското културно влияние сред българите е доставянето на учебници, учебни помагала и литература за българските училища. От 1846 до 1852 г. в българските земи са внесени общо 1768 учебници. В същото време руското правителство подпомага българското просветно дело и с финансови средства. От 1846–1847 г. Александър Екзарх започва да получава ежегодно по 10 хил. сребърни рубли, предназначени за българското образование. С тях Екзарх поддържа почти цяло десетилетие най-напредналите български училища.

Руското влияние върху българското просветно движение има важно значение за неговото нормално развитие. Подготовката на просветни дейци, осигуряването на литература и отпускането на средства за българското училище ускорява процесите в българското общество, стимулира зараждащата се книжнина и литература.

По много причини от историческо, стопанско и религиозно естество твърде силно върху българското духовно възраждане през 30-50-те години влияе френската култура. Във френски училища и университети учат много български младежи. От Франция се заимстват познания за развитието на театъра, на музиката, на архитектурата и изобразителното изкуство. Френският начин на живот, пренесен в България под наименованието „алафранга“, обновява битовата култура на висшите слоеве.

Силата на френското влияние се дължи главно на две обстоятелства. Първо, Франция е доминираща културна сила, когато българите започват своето възраждане, и второ, поради масовото разпространение на френския език сред българите по различни канали и пътища.

През разглеждания период и Австрия, и Англия започват да правят опит за духовно влияние в българските земи. Много български младежи са привлечени за обучение във Виена и в Прага. Това създава един траен интерес сред българите към културата на Австрия и намиращите се в нейните граници славянски народи.

През 1836 г. по инициатива на английските власти няколко българчета са изпратени в Англия да учат железарство. От страна на Александър Екзарх се правят опити за установяване на връзки с английските дипломатически представители в империята, но до някакви конкретни резултати не се достига.

Така, като се ръководят от своите цели в източната част на европейския континент, всички сили, макар и с различна интензивност, се стремят да се възползват от българското просветно движение. Най-големи успехи през 30-50-те години на XIX в. безспорно постига Русия, докато останалите държави, поддържащи целостта на Турция, по-скоро загатват за своите бъдещи инициативи.