Иван Стоянов
История на Българското възраждане (30)

Просветното движение след Кримската война

Промените, които настъпват в българското общество след Кримската война, дават своето отражение и върху развитието на просветното дело. То преживява един своеобразен разцвет и достига до неподозирани резултати. Българите се изравняват в образователно отношение с останалите балкански страни, а младежите, получили образование в откритите училища, могли да постъпят направо в университетите на Русия и западноевропейските страни.

През третата четвърт на XIX в. българската буржоазия отпуска значителни средства и полага големи грижи за развитието на просветното движение. Тя се заема с откриване на нови училища, със строеж на училищни сгради, с намиране на учители, с тяхната издръжка, с изпращане на млади хора в чужбина, за да получат по-високо образование и т.н. Тя се грижи за оформяне на цялостната структура на българската образователна система. В резултат на всичко това през последните години преди Освобождението рядко се среща българско село без училище. Според една, макар и непълна, статистика през 1873 г. в Северна България има 647 български училища, в които се учат 25 523 момчета и 5 169 момичета. В Мизия, Тракия и Македония има общо около 1500 училища, от които 50 класни с два, три и повече класа.

И след Кримската война мнозинството от основните кадри за българското просветно дело се подготвят в Русия. Особени грижи в това отношение полага Одеското българско настоятелство, появило се на политическата сцена през 1854 г. То продължава дейността на одеската българска колония от предходните десетилетия за издействане на стипендии от страна на Русия, подпомага българските училища с литература и финансови средства.

През 1858 г. се създава Московският славянски комитет, чиято основна цел е укрепване на връзките между Руската империя и покорените християнски народи на Балканския полуостров. Основните пътища за достигане на тази цел са осигуряване на помощи за църквите и училищата в славянските земи и привличане на южнославянските младежи и девойки за обучение и възпитание в Русия. Подобна е целта и на възникналите по-късно отдели на комитета в Петербург, Одеса, Киев.

Под натиска на славянските комитети през 1865 г. руското правителство взема решение да създаде специална система за подбор на младежи сред южните славяни, които да учат в руски училища. С помощта на комитетите до края на турското владичество в българските земи в Русия получават образование голям брой български младежи и девойки. Такива са Тодор Бурмов, Натанаил Охридски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ст. Стамболов, Васил Друмев, Нешо Бончев, Райко Жинзифов, Марин Дринов и др.

След Кримската война много българи учат в университетите на западноевропейските страни. Български студенти има в Прага, Табор, Виена, Брашов, Берлин, Лайпциг, Мюнхен, Париж, Женева. Особена активност по отношение влияние върху българската просвета проявява Франция. Това тя прави чрез католическите мисии, настанили се в Османската империя. В откритите 29 католически училища, сред които се открояват лицеят в Бабек — Цариград и турско-френският държавен лицей на Галата-Сарай в турската столица, получават своето образование много българи, между които Лазар Йовчев (Екзарх Йосиф), Тодор Пеев, Павел Бобеков, Драган Цанков, Константин Величков и др.

След войната се откриват и много протестантски училища в българските земи. Такива има в Пловдив, Стара Загора, Солун, Битоля, Русе. През 1863 г. се открива прочутото американско училище Роберт колеж в Цариград, което дава изключително високо за времето си образование на много български младежи.

Важно значение за развитието на новобългарската просвета през последните две десетилетия на робството имат училищата на българската емиграция в Румъния, Южна Бесарабия и Банат. От тях особено се отличава българското училище в Болград — Бесарабия, което има общообразователен профил.

Най-големите центрове на българското просветно дело след войната са Пловдив, Ст. Загора, Габрово, Шумен, Елена, Търново, Русе, Неврокоп, Велес, Скопие, Тулча, София. Като учители работят такива известни възрожденски дейци като П. Р. Славейков, Кузман Шапкарев, Сава Филаретов, Васил Берон, Йосиф Ковачев, Добри Войников, Райчо Каролев, Сава Доброплодни, Тодор Бурмов, Илия Блъсков, Анастасия Тошева, Царевна Миладинова и др.

След Кримската война се откриват и първите гимназии, които отговарят на по-високия етап в развитието на българското възрожденско общество. Първата българска гимназия е открита през 1859 г. в Болград — Бесарабия. След нея идва Пловдивската гимназия, в основата на която стои откритото от Н. Геров училище през 1850 г. През 60-те години на века това училище окончателно прераства в гимназия. Под наименованието Пловдивска семинария училището се обособява като център за подготовка на учители и свещеници. През 1872 г. е открита гимназията в Габрово, известна като Априловска гимназия. Инициатори за прерастване на Габровското училище, създадено по инициатива на В. Априлов, в гимназия са Райчо Каролев, Иван Гюзелев и др.

По това време се откриват и първите специализирани училища в българските земи. През 1868 г. в Щип Йосиф Ковачев отваря първото българско педагогическо училище, което подготвя учители за класните училища. В 1874 г. е открито подобно училище в Прилеп. Година преди това, в 1873 г. в Свищов Димитър Шишманов открива търговско училище, което просъществува само една година. След 1873 г. се откриват и първите богословски училища в Петропавловския манастир край Търново и в Самоков. В училищата все по-често започва да се обръща внимание на необходимостта от практически знания. В шуменското, болградското, разградското и други училища като отделен предмет започва да се изучава земеделие, а през 1871 г. излиза и първият учебник по селскостопанска просвета.

По инициатива на българската търговска буржоазия в Одеса, Букурещ и Цариград и с подкрепата на цялата българска интелигенция през 70-те години започва подготовка за откриване на висше училище в България. Тази идея обаче остава неосъществена поради противодействието, което среща от страна на Високата порта. Значителен дял в провалянето й има и Цариградската патриаршия, която се стреми да задържи по всякакъв начин развитието на новобългарската просвета.

През 50-70-те години на XIX в. българската буржоазия окончателно се налага като ръководна сила в българското възрожденско общество. Тя става господстваща сила не само в икономическата сфера, но налага своята хегемония и в национално-просветното движение. Именно българските общини, под ръководството на буржоазията, провалят плана на Високата порта за създаване на българо-турски училища — т.е. за отоманизиране на българското учебно дело през 60-те години на века.

В общата характеристика на българското образование през последните години на османското потисничество може да се подчертае една негова особеност, по която то значително се отличава от образованието в свободните страни. Докато другаде образованието се развива под покровителството на държавата, в България държавата поробителка не полага никакви грижи за българското образование и дори проявява враждебно отношение към него. Ето защо народът е принуден сам да се грижи за откриване, управление и издръжка на своите училища и в същото време води борба срещу посегателствата върху тях. Като обединява целия български народ от Мизия, Тракия и Македония в един общ стремеж към просветата, чрез една обща организация на българските културно-просветни институти, чрез новобългарския език, движението за новобългарска просвета накарало българите да заживеят в единен духовен ритъм и във висша степен способства за формирането на българската нация.