Иван Стоянов
История на Българското възраждане (36)

Учредяване на самостоятелната българска църква

В средата на 60-те години на XIX в. политическата обстановка в Османската империя започва да влияе благоприятно за развитието на българското църковно движение. През 1866 г. започва въстание на гърците в остров Крит, което продължава до 1869 г. Подкрепата, която Гърция оказва на въстаналите кандиоти, влошава отношенията между турци и гърци. Междувременно в българските земи навлизат четите на Панайот Хитов и Филип Тотю — 1867 г., на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. Те правят силно впечатление със своя героизъм не само на турското правителство, но и на дипломатическите представители на великите сили в империята. Породеният страх от едно евентуално българо-гръцко сътрудничество във въоръжените действия принуждава Високата порта да погледне по-благосклонно на българските искания. Освен това решителният отказ от проекта на патриарх Григорий VI за сетен път доказва и на Турция, и на Русия, че българите няма да отстъпят от искането за разрешаване на църковния въпрос в съответствие с историческите и етническите права на българската нация. При това положение Портата, под силния натиск на Игнатиев, била принудена да направи решителна стъпка.

На 28 февруари 1870 г. е издаден султански ферман за учредяване на самостоятелна българска духовна власт под формата на Българска екзархия, независима от Патриаршията. Член 10 на фермана определя границите, в които се разпростира властта на Екзархията. В тези граници влизат 15 епархии — Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без Варна и някои села), Сливенска (без Анхиало и Месемврия), Созополска каза (без крайбрежните села), Пловдивска епархия (без Пловдив, Станимака и някои села). Във фермана изрично се подчертава, че към Екзархията могат да се присъединят и други епархии, в които две трети от населението би поискало това чрез плебисцит (допитване).

През 1871 г. в Цариград е свикан църковно-народен събор за обсъждане и приемане на екзархийския устав, изработен от привременния смесен съвет. Две са основните начала, залегнали в приетия устав — съборно управление на българската църква и изборност на църковните управителни органи. В съответствие с приетия устав на 16 февруари 1872 г. за пръв български екзарх е избран видинският митрополит Антим. Въпреки опитите на последния да регулира отношенията с Цариградската патриаршия, до разбирателство не се стига и на 16 септември 1872 г. българската църква е обявена за схизматична — т.е. отлъчена от източното православие.

През 1874 г. съгласно фермана в Скопската и Охридската епархии се провежда допитване до населението. Установява се, че в Скопската епархия от 8698 християнски къщи само 567 изявили желание да останат под властта на Цариградската патриаршия. В Охрид и Охридско едва 139 души предпочели гръцката църква. Останалите 9387 фамилии дават своя глас за Българската екзархия. В резултат на плебисцита турското правителство било принудено да издаде берати за назначаване на български владици в двете епархии.

Създаването на Българската екзархия е от изключително значение за българския народ. След почти петвековно чуждо потисничество не някой друг, а самата властваща империя очертава границите, в които живее българската нация. Тези граници включват значителна част от трите стари български области Мизия, Тракия и Македония. Екзархията обединява българските земи в едно цяло и спомага да се затвърди културната независимост на официално признатата нация. Освен това тя поема грижата за българите, останали извън пределите на нейната юрисдикция. По този начин първата международно призната официална българска институция в Османската империя поема в свои ръце бъдещето на българската нация.