Иван Стоянов
История на Българското възраждане (7)

Вътрешна и външна търговия през XV-XVII век

Увеличаването на градското население и укрепването на българските градове в края на XV и началото на XVI век ги превръща в постоянни консуматори на селскостопанска продукция, а оттук и в центрове на търговската дейност. На градските пазари се излагат големи количества всевъзможни селскостопански стоки, необходими за изхранването и бита най-вече на непроизводителното население — чиновници и войници, както и за останалите категории градски обитатели, насочили производствените си усилия в точно определено направление. В същото време градските производства се оказват изключително необходими за селското население. Селскостопанският инвентар и голяма част от предметите на бита са дело на занаятчийското производство, които селяните закупуват на градските пазари.

Оживени пазарища възникват и около големите пътни артерии. Там селското население изнася част от добитата продукция. Пазарни средища се издигат още около по-големите и известни манастири, посещавани от поклонници от близки и далечни страни.

Най-оживена търговска дейност се извършва на градските чаршии, които функционират непрекъснато. Обикновено еснафските сдружения съсредоточават своята дейност на една улица и тя е известна по наименованието на самия еснаф. По този начин най-важните градски средища на практика се оказват търговските чаршии, предлагащи всевъзможни стоки, задоволяващи нуждите на българското градско и селско население, на поробителя с неговата администрация и войска, на чуждестранните пътешественици и на всички други посетители на българските земи.

Интензивното развитие на търговската дейност довежда до появата на специализирани пазари, на които се продава точно определен вид продукция — зърнени храни, коне, говеда, овце и др. Това увеличава чувствително търговския обмен, тъй като попадналите на тези пазари търсят единствено предлаганата там стока. Ежегодната повторяемост в провеждането на най-големите пазарно-търговски сделки довежда до появата на панаирите, които имат важно значение за развитието на вътрешната и външната търговия.

Огромната територия на Османската империя и ненаситният турски пазар се оказват изключително важни фактори за развитието на вътрешнотърговската дейност. Освен това самата държава стимулира тази дейност, тъй като получава огромни приходи от всевъзможните пазарни, панаирни, пътни, мостни и др. такси. В същото време тези вземания пречат на самите производители и търговци. Пречат им още вътрешните мита, честите войни, които ги откъсват от пряката им дейност, държавните монополи, регламентирането на цените, ограничаването в търговията с някои стоки и т.н.

Българските градове се превръщат в оживени средища и на външнотърговската дейност. След като Балканският полуостров попада под властта на Османската империя, държавата поробителка сама започва да се стреми към възстановяване на външнотърговските връзки на завладените територии с утвърдените по-рано външни партньори. Така през XV век италианските републики Венеция, Генуа, Флоренция и славянският град Дубровник възстановяват разпокъсаните през предходните десетилетия търговски връзки и отново заемат основно място във външнотърговския обмен на българските земи. Като изходен пункт на италианските търговци за българските земи служи град Драч на Адриатическото крайбрежие.

Особено място в тази търговия заемат дубровнишките търговци. Още в края на XV в. те създават свои колонии в София, Видин и Търново, а вече в средата на XVI век такива колонии има в Пловдив, Никопол, Русе, Силистра, Стара Загора, Разград, Шумен, Провадия, Варна. Организацията на дубровнишката търговия е подчинена на нейния посреднически характер и се отличава със своята стройност и ефективност. Значителната по обем селскостопанска и занаятчийска продукция, изнасяна от българските земи, намира добър прием в редица европейски страни. Особено търсени са обработените кожи, вълната и восъкът. Изнасят се още големи количества необработени кожи и зърнени храни, макар върху последните да тежи държавният монопол и почти постоянната забрана за износ. В същото време дубровничани внасят големи количества произведения на италианските манифактури — скъпи платове, готови дрехи, галантерия, златни и сребърни украшения, предмети за бита. Внасят се и много колониални подправки, които намират добър пазар сред населението на империята. До края на XVI век дубровнишките търговци доминират във външнотърговския обмен на балканските провинции на Османската империя — и в организационно отношение, и в износа, и във вноса. Тази трайна тенденция се отразява благоприятно върху онези отрасли на селскостопанското производство, продукцията на които намира добър прием зад граница.

Важно място във външнотърговския обмен на българските земи през разглеждания период заемат еврейските търговци. Те, както и дубровничани, се занимават най-вече с посредническа търговия в басейна на Средиземно море. Особено дейни са търговците евреи от София, Пловдив, Скопие, Битоля, Кюстендил, Търново, Никопол, Солун.

Външната търговия през XV-XVII век има изключително значение за стопанското развитие на българските земи. В същото време тя се отразява благоприятно и върху политическото развитие на поробените българи. Връзките със свободните европейски земи, с представителите на свободния свят допринасят за проникването на нови идеи, на нови виждания сред покорените народи, а това спомага за тяхното съзряване и осъзнаване като реалност.

Развитието на селското и градското стопанство налага появата на лихварството в българските земи. При отсъствието на държавна кредитна система, лихварите са тези, които осигуряват в много случаи необходимите на предприемачите средства. С лихварска дейност се занимават преди всичко едрите феодали, натрупали значителни парични средства от приходите, които им осигуряват най-вече вакъфите. С подобен род дейност се занимават и богатите евреи. Докато управителите на вакъфите финансират и кредитират най-вече селското стопанство, евреите лихвари дават пари под наем за развитие на занаятчийски предприятия и търговски начинания. Голямата лихва, събирана от кредиторите обаче, пречи за нормалното развитие на стопанската дейност в българските земи.

Съществено значение за развитието на стопанската дейност има пътната мрежа в империята. Най-евтин и бърз се оказва водният транспорт. За такъв вид превози се използват р. Дунав, р. Марица до Пловдив и Пазарджик, Черно море и Средиземно море. Продължават да функционират старите търговски пътища на Балканите като Виа милитарис, водещ от Средна Европа през София за Цариград, Виа Егнация, свързващ Цариград с Беломорска Тракия и югозападните български земи. Освен тях се появяват и редица нови търговски пътища, свързващи най-значителните производствени райони на Балканите. Край тях се издигат кервансараи, където пътниците и търговските кервани могли да намерят подслон и сигурност за живота си и за превозваните стоки. Край тези най-важни търговски, а при нужда и военни пътища живее и основната маса на войнуците, които се грижат за нормалното функциониране на пътните артерии.

През XV-XVII век османската феодална политическа и стопанска система, наложена в българските земи, се характеризира със силен централизъм, който доминира във всички посоки и етажи на властта. Наложените норми в земеползването засилват неимоверно много основната характеристика на османската политическа и стопанска система. Независимо от това, че в първите векове на турското владичество на Балканите тази система носи много успехи на империята, в нея са заложени и противоречия, които стават доминиращи тогава, когато приключва времето на победоносните войни. Към края на XVI и началото на XVII в. в недрата на турската феодална империя настъпват промени, които започват да подриват устоите на наложената в нея стопанска система.