Иван Стоянов
История на Българското възраждане (11)

Разложение на османския феодализъм

През XVIII и XIX в. силната някога турска държава се превръща в „болния човек“, към когото са отправени погледите на всички заинтересовани от съдбата на Източния въпрос. Разложителните процеси, обхванали всички етажи и посоки на господстващата система обаче, се появяват и развиват много по-рано от началото на Българското възраждане.

Още в края на XVI в. могъщата и страшна империя започва да среща препятствия, които в предходните столетия преодолява без каквито и да са проблеми. Успехите на бойното поле започват да намаляват, армията търпи поражение след поражение и най-доходният източник на средства, победоносните войни, постепенно пресъхва. Същността на османския феодализъм се изправя пред нови реалности, които налагат промени в основните механизми на източноазиатския деспотизъм, но въпреки всичко той си остава такъв, какъвто е. В същото време в западноевропейските страни настъпват чувствителни преобразования, които се отразяват и във военното дело — изграждат се нови, редовни армии, променя се въоръжението, въвеждат се нови тактически прийоми. Спахийското опълчение и еничарският корпус обаче продължават да използват старите и изпитани военни методи, които при настъпилите в останалия свят промени водят най-често до поражение. При това положение Османската империя понася непрекъснати удари от своите противници.

Особено отчетливо небоеспособността на турската армия се проявява през следващите векове. Войните с Австрия и Русия през XVII и XVIII в. са ярко доказателство в това отношение. Само през XVIII в. Турция води пет неуспешни войни, а всичко това довежда до увеличаване на данъците и държавните доставки, до рязко покачване на цените, до грабежи и опустошения, причинени от преминаващи турски войски, до разпространение на епидемии и редица други несгоди.

Военните неуспехи рефлектират върху всички страни от живота на империята. Спахиите започват да се отклоняват от военните си задължения. Те търсят начин за превръщане на леновете си в лични владения и насочват погледа си към най-сигурния източник на доходи — земята. Същото правят и останалите категории от османското общество, свързани с послужебното земевладение. Всичко това води до сериозно дестабилизиране в традиционния живот на империята.

Разложителните процеси в Турция се засилват още повече от включването й в общоевропейския стопански живот. Сключването на серия неравноправни търговски договори и налагането по този начин на т.нар. режим на капитулации се отразява негативно върху развитието на икономиката й. През 1535 г. Франция първа от европейските страни се облагодетелства с подобен договор. Следват Англия — 1581 г., Холандия — 1600 г. Ниските вносни и високите износни мита затормозяват развитието на селското стопанство и промишленото производство. Отсъствието на държавен протекционизъм и покровителственото отношение към външнотърговските партньори спъва и без това изостаналата икономика на империята. В следващите векове този негативизъм се задълбочава още повече. След победоносните войни на Русия срещу Турция в края на XVIII в. тя също е облагодетелствана от наложения търговски режим и получава същите привилегии, каквито имат споменатите западни страни.

Важно място в разложителните процеси, обхванали Османската империя, заемат демографските промени, свързани с изключителния прираст на населението през XVI и XVII в. В същото време завоевателните походи най-често завършват без успех и вместо очакваното разширение, империята губи значителни територии. Това води до стесняване на жизненото пространство и до жестоки междуособни войни.

Феодалните размирици, съпътстващи империята през XVII и XVIII в., усложняват и без това незавидното й положение.

Претенциите към самостоятелност, към султанския престол и стремежът към отцепване от държавата отслабват престижа на върховната власт. Особен дял в тези процеси има аянският институт, създаден от Османската империя за посредничество между представителите на изпълнителната власт и населението. Според французина Оливие, посетил Османската империя, Египет и Персия през 1800 г., аяните (това е арабска дума, означаваща очи) са обикновено известни хора, най-добродетелните, посочени от населението, които се нагърбват с тази почетна длъжност. Още в своя замисъл аянлъкът има за задача да покровителства богатството на лица, което не са част от военноленната система. И още — от самото си начало аянският институт е противопоставен на администрацията по места. Чрез него централната власт цели да контролира едрите военни ленници из провинцията.

Аянството е едно явление, предизвикано и наложено от централната власт с цел да се укрепят устоите на тази власт по места. Но когато тази провинциална институция става опасна за империята, тя се оказва безсилна да я премахне. А това е така, защото икономическата мощ на аяните и покровителстваните от тях нов тип богаташи нараства непрекъснато и в редица области взема връх над полуслужебното феодално земевладение.

Феодалната анархия се засилва особено много през втората половина на XVIII и първото десетилетие на XIX в. По това време империята не е в състояние да наложи своята воля в значителна част от балканските си провинции. Аяните се разпореждат като независими владетели в обширни области. В Тесалия, Епир и Албания господства Али паша Тепеделенли. В Беломорска Тракия се разпорежда гюмюрджинският аян Токаджик. Видна роля в тази междуособна вакханалия играе русенският първенец Тръстениклиоглу. Най-тежка и продължителна е обаче борбата на централната власт с видинския отцепник Осман Пазвантоглу.

Заплахата от пълното разложение на феодалния строй, военните неуспехи и анархията, обхванали империята, подбуждат султан Селим III (1789–1807 г.) към реформи. С тях се цели засилване на централната власт и създаване на нова, редовна войска, тъй като последните войни с Русия и Австрия показват, че спахийството и еничарският корпус са отживели времето си. Реформите на Селим III не засягат основите на феодалния строй. Самият султан остава най-едрият феодал в държавата. Независимо от това срещу дейността му се обявява по-голямата част от османското общество, в резултат на което управлението на султан Селим III е изпълнено с непрекъснати бунтове, размирици и разбойнически нападения, кърджалийски и даалийски нашествия, които се извършват с най-голяма сила в европейските владения на империята.

Особено място във феодалните размирици в края на XVIII и началото на XIX век заема кърджалийството. Поради тази причина посоченият период е наречен „кърджалийско време“. Най-ранното известно засега определение на кърджалийството дава княз Михаил С. Воронцов (1782–1856 г.), който участва в щаба на руската Молдавска армия по време на войната с Турция през 1806–1812 г. Дефиницията на Воронцов е особено важна поради това, че тя визира проявите на това явление в българските земи. В съставените от него „Записки за войната на Русия с Портата“ е обособен специален раздел, озаглавен „България“, в който се казва следното: „Населението й от Измаил до Видин се състои отчасти от кърджалии, съставляващи нещо от рода на милиция, водеща началото си от разбойническите шайки, организирани в различни времена от бегълци, произлизащи от турската армия. Безкрайните междуособия са направили тази милиция войнствена. Тя отлично се е школовала във военното изкуство и подчинена на опитни началници, използва тези си качества за осъществяване на своите грабежи с голям успех. Много от тези началници са свалени повече или по-малко по един трагичен начин. Най-известни от тях в последно време са били: Пазвантоглу, Мустафа Байрактар, а също Пехливан, взет в плен, Кушак-Сале, изгонен от сърбите в Белград, Топал Хафис, воювал срещу сърбите, и накрая Бошняк Ага, изгонил Ахмед Ефенди от Русчук, на когото наклонността към грабеж била съизмерна с нравствеността на подчинената му милиция. Набезите на кърджалиите, изключвайки близките до Балкана провинции, се разпростират и над Влахия, откъдето вземат значителни контрибуции. Владетелите на това княжество, в зависимост от обстоятелствата, често са желаели или са се страхували от техните набези; твърде често под предлог, че удовлетворявали исканията на кърджалиите, те удовлетворявали своето собствено користолюбие, използвайки за това благовидни причини.

Цялата земя, обитавана от кърджалиите, не е осигурявала никакъв доход на Портата Отоманска от много време. Пазвантоглу се обявил за независим във Видин. Неговият приемник Молла Паша следвал същия път. В Русчук Туркаметоглу и след това Мустафа Байрактар еднакво не искали да се подчинят. Силистренският валия имал съвсем, съвсем слаба власт. Единствен Браилският Везир бил покорен на правителството, но също не му плащал поради това, че всички събрани данъци едва стигали да покрият собствените му разходи.

Наред с това Портата или Великите Везири често само покровителствали много от началниците на кърджалиите, с цел да ги противопоставят на еничарите, тъй като се опасявали много повече от техните своеволия в Константинопол, отколкото от тези на кърджалиите на границата. Непрестанните междуособици били следствие на тази политика, но това малко безпокояло Портата, тъй като при появата на неприятел разприте винаги се прекратявали и всички обикновено се обединявали срещу общия враг на отечеството. Тези обстоятелства обаче нанасяли вреда поради честите измени на отделни водачи. По такъв начин Русия привлякла на своя страна след смъртта на Мустафа Байрактар Ахмед Ефенди, Милар Бей, Ремиз Паша и други. От тези измени, на които руските главнокомандващи винаги са възлагали по-големи или по-малки надежди, те не са извличали никаква или извличали съвсем малка полза.“

Това определение, което е от 1809 г., предхожда с девет години дефиницията на Вук Караджич, намерила място в „Сръбски речник“, издаден през 1818 г. Според Караджич „кърджалиите били турски хайдути, които се появили в Румелия след последната Немска война — 1791 г. Те били много хиляди и с тях Пазвантоглу разбил царската войска — 1796 г. Те били най-вече турци, но приемали в своята среда и християни, тъй като слабо зачитали някакъв закон. Те нападали градовете и определяли сумата, която трябвало да им се заплати, за да не ги запалят и разграбят, а после ставали наемници на някой паша и на други турски първенци, които воювали помежду си. Когато някой не можел да им плаща, те отивали при другиго. Така техният известен първенец Гушанцалъ Халил в 1805 г., научавайки, че сърбите се бият с дахиите, дошъл в Белград с хиляди свои храбри другари, които почти всички, освен него, оставили костите си в Сърбия. Отчасти в Сръбската война, отчасти в Московската — 1807–1812 г., те били почти всички унищожени. Кърджалиите се движели на коне и всички били облечени в коприна и кадифе.“

Изключителното активизиране на кърджалийските нападения след 1792 г. довежда до ответни мерки от страна на Високата порта, които са красноречиво доказателство за масовостта на това явление. През 1795 г. султан Селим III назначава за губернатор на Румелия Хакки паша. Новият управител на европейските владения на империята получава широки пълномощия за разправа с кърджалиите и всички противници на централната власт. С диктаторски пълномощия е натоварен и неговият приемник Мустафа паша, поел този пост през 1797 г., но и той не успял да се справи с поставената му задача. Прекомерното масовизиране и активизиране на кърджалийството в началото на XIX век принуждава Селим III да назначи за губернатор на Румелия през 1805 г. Ибрахим паша, на когото са дадени „права на неограничен самодържец“. И този път опитът на Цариград да се справи с размириците завършва без успех. Нещо повече — кърджалийството се разраства дотолкова, че почти цялата територия на юг от Балкана попада под негов контрол. В същото време севернобългарските земи са във владение на Осман Пазвантоглу.

Феодалните размирици в Османската империя са следствие на разложителните процеси, обхванали Турция през XVIII век, но веднъж появили се, те се превръщат в причина за понататъшното задълбочаване на кризата. Това явление показва по безспорен начин, че господстващите в държавата феодални порядки са един анахронизъм, който не може да бъде нито закрепен, нито модернизиран с половинчати мерки и реформени напъни.

Важна причина за разложението на османския феодализъм през XVIII и XIX век са националноосвободителните борби на покорените християнски народи. Като последица от промените, настъпили в империята, сред християнското население започва развитието на процеси, свързани със засилването на стоково-паричните отношения и с постепенната имуществена диференциация. Новите отношения си пробиват път изключително бавно и мъчително, като преодоляват неимоверни трудности. Появява се националната буржоазия, която в началото е неуверена, дезориентирана, податлива. С течение на времето обаче тя укрепва и започва да формира свои собствени идейни възгледи. Именно тя застава начело на борбите за национална независимост, които имат за цел ликвидиране на чуждоземното господство и на отживелите времето си феодални порядки.