Иван Стоянов
История на Българското възраждане (38)

Промени в българското селско и градско стопанство през 50-70-те години на XIX век

По време на Кримската война и непосредствено след нея настъпват редица промени в българското селско стопанство. Когато се разглеждат тези промени, трябва да се има предвид, че селското стопанство е много по-консервативно в сравнение с промишлената сфера. През периода на Възраждането то се намира на изключително ниско техническо равнище. „Ако турчинът и да се занимава със земеделие — отбелязва в. «Свобода», — то той и до днес още работи с ония оръдия, които света употребяваше във времената на еврейските патриарси. Върви поколение след поколение, умират цели народи и раждат се други, а българите си орат нивите с допотопните рала.“

Въпреки всичко по време на войната и непосредствено след нея се наблюдава значително увеличаване на селскостопанското производство. Необходимостта от зърнени храни и други продукти за войските на съюзниците дава тласък в развитието на земеделието. Значително нараства и производството на технически култури.

Селскостопанската продукция на империята никога не се е намирала в особено големи излишъци на пазарите, а това важи с особена сила за военновременните години. Освен това в голямото си мнозинство турското население, по силата на своето господстващо, привилегировано положение, стои настрана от производствената дейност и търси други начини за препитание. Това също стимулира производствената дейност на българското село, тъй като изнесените на пазара произведения със сигурност се реализират. По този начин българското селско население играе основна роля в стопанското развитие на нашите земи и дава своя принос в развитието и окончателното налагане на новите буржоазни отношения.

Само две години след приключването на войната Високата порта регламентира настъпилите промени в областта на селското стопанство. През 1858 г. е издаден Законът за земите, в който наред със запазването на някои стари положения се въвеждат и редица нови постановки, свързани с реалните промени, които търпи поземленият режим в империята. Чрез този закон и последвалите наредби се уреждат въпросите около покупко-продажбата на земя, преминаването й в наследство, преотстъпването й от един владелец на друг и т.н.

Преобладаващата част от българското селско население след войната са свободните или раетските селяни, които притежават известно количество земя. Тази земя те обработват с помощта на членовете на семейството си и само по-заможните прибягват до използването на наемен труд. Така през 50-70-те години на XIX век в голямата си част селското население се превръща в организатор на стоковото производство.

След Кримската война продължават своята дейност чифлишките стопанства. Появяват се и редица нови чифлици, като техни организатори са най-вече такива търговски фирми като Арие в Самоков, Гюмюшгердан в Пловдив, братя Евлоги и Христо Георгиеви. По своите най-важни белези тези стопанства се доближават плътно до буржоазната форма на земеползване в селското стопанство. Чифлишкото земевладение е твърде ограничено по своя териториален обхват и то не е преобладаващо дори в районите, където е най-разпространено. Там чифлиците се разпростират върху 1/5 до 1/4 от обработваемата земя. Селското население, работещо в тези стопанства, не надхвърля 1/15 част от занимаващите се със земеделски труд селски стопани.

Що се отнася до обезземляването на селяните в резултат на развитието на чифлишките стопанства, то този процес в никакъв случай не трябва да се надценява и абсолютизира. До освобождението на България обработваемата земя е достатъчна за задоволяване нуждите на българските селяни. „По нас богатството, т.е. земята, е у селското население и се намира разпределено в много ръце, без да е събрано в ръцете на едно меншество — съобщава в. «Нова България». — Всеки български селянин, колкото и да е той бедняк, има свой собствен дом, една част земя — нива, лозе — свой добитък и пр. Самото нещо, което грози нашето селско население, както и всички други класи, то е турското владичество, което е претоварило българина с толкоз тежки данъци по всички отрасли на промишлеността и селското стопанство, щото съразмерно той нищо не се ползва от труда си.“

След Кримската война се правят и първите по-сериозни опити за модернизиране на селското стопанство. Започва внос на земеделски машини и техника, на чужд опит в производството на различните култури. За да се задоволи нуждата от кредити на селския производител и за да бъде той избавен от лихварите, през 1864 г. в Дунавския вилает са основани земеделските каси, които отпускат заеми с 12 % лихва. Инициатор на това начинание е Мидхат паша. Капиталът на касите е събран от задължителните вноски на земеделците в размер на 10–20 оки жито на всеки чифт работен добитък. На същия принцип са изградени земеделските каси и в Одринския вилает. Макар че не успяват да се превърнат в мощен кредитен институт, земеделските каси имат положителна роля в развитието на селското стопанство.

Позитивните моменти в разглеждания отрасъл на стопанството не могат да превъзмогнат наложените и господстващи отношения в земеползването. И след приключването на войната селяните, чифликчиите и другите притежатели на земеделски имоти не са техни собственици от юридическа гледна точка. Те са само владелци на земята, а собственик е османската феодална държава. Поради тази причина владелците са принудени да плащат всевъзможни данъци, наложени от собственика, финансовата криза, в която изпада империята през 60-70-те години на века, води до непрекъснато увеличаване на тези данъци. Така само в Дунавския вилает от 1864 до 1867 г. взиманията от държавата се увеличават с 33,7 %. Същата картина се наблюдава и в другите части на българските земи. Системата на откупуване на данъците, придружена с огромни злоупотреби, засяга най-вече селския производител. Към това трябва да се прибави и все още съществуващата извъникономическа принуда, която затормозява още повече развитието на българското селско население.

Настъпилите промени в живота на империята през разглеждания период се отразяват и върху промишленото производство в българските земи. Ускореният внос на фабрични стоки от западните партньори на Турция налага редица промени в занаятчийското производство. Стига се дотам, че цели отрасли загубват значението, което имат в предходните десетилетия, а отделни производства спират напълно. Особено тежко е засегната българската текстилна промишленост, която не е в състояние да конкурира вносните фабрични платове. При това и част от населението се ориентира сравнително бързо към внасяните стоки, които са и по-евтини, и по-фини. Тези процеси на спад в занаятчийското производство, на дезориентация в новата обстановка и на загуба на реална представа за собствените възможности са характерни най-вече за първите години след войната.

Едновременно с това някои стари производства съумяват да се съхранят и да увеличат своето производство. Традицията и консерватизмът в империята имат важно значение в това отношение. Появяват се и някои нови занаяти, които отговарят на променените нужди на българското общество и на господстващото турско население. По такъв начин в промишленото производство настъпват структурни промени, които адаптират това производство към новите условия. Тази адаптация от своя страна довежда до увеличаване обема на промишлената продукция върху основата на наемния труд. Така през 50-70-те години на века занаятите преживяват процес на диференциация и се обособяват около 70 вида самостоятелни ръчни производства.

По същото време започва разделението на труда в рамките на отделния занаят, като производството преминава през няколко отделни фази. При разделението на труда възниква необходимостта от поддържане на редовни контакти между отделните отрасли, увеличава се и укрепва икономическата връзка между тях.

Паралелно с разделението на труда в промишлеността се извършва и териториално разделение на труда в рамките на националната икономика. Очертават се профилирани райони, специализирани в определен вид стопанска дейност в съответствие с местните специфични географски и климатични условия, суровинната база и съществуващата традиция. Така например крайдунавските градове Видин, Лом, Оряхово, Свищов, Русе, Силистра и черноморските пристанища се превръщат в центрове на външнотърговския обмен; подбалканските селища Карлово, Сопот, Калофер, Пирдоп, Клисура се специализират в гайтанджийството; Сливен, Котел и др. се прочуват с абаджийството; Габрово — с железарството; Самоков — с железодобива; Стара Загора и Шумен — с казанджийството; Казанлък — с розоварството; Враца — със златарството; Търново, Севлиево, Ловеч — с кожарството; София — с преработка на животински продукти; Горна Оряховица, Елена, Дряново, Лясковец — с копринарството и т.н.

В процеса на профилиране и райониране на стопанската дейност още повече нараства необходимостта от по-тясно общуване и обмен между различните средища и райони. Така се формира и разраства единен вътрешен национален пазар.

Едно от най-важните условия за развитие на буржоазния начин на производство през разглеждания период е натрупването на парични богатства и средства за производство в ръцете на отделни хора. Това натрупване се осъществява най-вече чрез търговията и лихварството. По този начин през Възраждането възникват търговско-стопанските фирми на Евлоги и Христо Георгиеви, на братя Тъпчилещови, братя Робеви, братя Порови, фамилията Гюмюшгердан и т.н.

Буржоазният начин на производство намира най-широко проявление в текстилната индустрия — абаджийство и гайтанджийство, в копринарството, кожарството, мелничарството, салханджийството, железодобива, металообработването, в производството на млечни и месни продукти, спиртоварството, дървообработването, в оръжейното производство.

Натрупаното парично богатство и средства за производство в ръцете на отделни българи и напредналият процес в разделението на труда довеждат до появата на нови манифактурни и фабрични предприятия. В българските земи през разглеждания период най-разпространена е децентрализираната или пръснатата манифактура. Организатори на този тип предприятия са по-заможните търговци и производители, като Васил Станчов и с-ие в Котел, фамилията Арие в Самоков, компанията на Маджаровите в Копривщица, Иван Калпазанов в Габрово, Михалаки Гюмюшгердан в Родопите и т.н.

Появяват се и предприятия от рода на централизираната манифактура, в която работят по 15–20 и повече наемни работници. Такива има в Самоков, Панагюрище, Клисура, Габрово, Търново.

След Кримската война все по-уверено се изявяват фабричните предприятия. През 1865 г. е модернизирана фабриката в Сливен, открита от Д. Желязков, а малко преди това, през 1862 г., е преоборудвана с вносни машини текстилната фабрика в с. Дермендере. През 1875 г. карловският търговец Иван Грозев построява модерна тъкачна фабрика в родния си град. По-малки предприятия от същото производство са отворени в Сливен, Панагюрище, Габрово, Владая, с. Бали ефенди (Княжево).

Фабричната промишленост прониква и в копринарството. През 1858 г. френската фирма „Братя Бонал“ построява копринарска фабрика в Ст. Загора. В 1861 г. подобно предприятие открива в Търново италианецът Дойно Викенти.

Машинното производство си пробива път и в някои други области на производството — добив на растителни масла, производство на тестени изделия, мелничарството, производство на хартия, сапун, кибрит и т.н. Така в резултат на създалите се благоприятни условия — акумулиран капитал, широк вътрешен пазар в империята, интензивни външнотърговски контакти и евтина работна ръка, в българските земи след Кримската война настъпва чувствителен подем в промишленото производство. През 50-70-те години на века в българските предели има 11 типично фабрични, машинни предприятия, около 500 предприятия от типа на манифактурите и огромен брой дребни и средни занаятчийски дюкяни.

Въпреки всичко през последните десетилетия на чуждото владичество България не съумява да се превърне в индустриално развита страна. Господстващите в Турция феодални отношения поставят в повечето случаи непреодолими препятствия пред българските индустриалци, поради което мнозинството открития и нововъведения в промишлеността остават непознати за българите.

Промените, които настъпват след войната в областта на селското стопанство и промишленото производство, дават своето отражение върху развитието на търговията. Непосредствено след подписване на мирния договор в търговията настъпва криза. Нарасналите нужди през войната подтикват българските търговци да складират големи количества стоки, които след 1856 г. се обезценяват. Застоят в търговската дейност обаче не продължава дълго. Нахлуването на стоки от западните държави дава тласък и на българската търговия. Като агенти на чуждестранните фирми българските търговци добиват възможност да разширят търговските си операции и да натрупат големи капитали. В Цариград средище на българската търговия е прочутият Балкапан хан, където се намират складовете и канторите на едрите български търговци. П. Р. Славейков нарича тези търговци „балкапански лордове“ и „плутократи“.

Големи български търговски фирми се издигат в Букурещ, Браила, Одеса, Виена. Те разполагат със значителни за времето си капитали. Във вътрешността на българските земи също се издигат големи търговски фирми, които имат клонове в Цариград, Виена, Лондон, Марсилия и други европейски градове.

Едни от най-известните български търговци през разглеждания период са Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово, Николай М. Тошков от Одеса, Васил Станчов от Котел, Маджаровите в Копривщица и т.н.

Главните пречки за развитието на търговията в България по това време са големите данъци, неуредените съобщения, хаотичното състояние на финансите в империята, корумпираната турска администрация и вътрешните мита, които се отменят едва през 1874 г. Сериозно препятствие за търговията са и разбойническите нападения, които нарушават нормалния ритъм и създават недоверие между търговските партньори при неизпълнение, независимо от причината на поетите задължения.

През 50-70-те години на XIX век единният национален пазар, обединяващ трите български области Мизия, Тракия и Македония, укрепва още повече. Районирането и специализирането на производството довеждат до взаимното обвързване на всички земи в тези области, а българите заживяват в единен икономически ритъм.