Иван Стоянов
История на Българското възраждане (51)

Криза в революционното движение 1873–1874 г.

След провала във Вътрешната революционна организация и смъртта на В. Левски революционното движение в България изпада в дълбока криза. Разнобоят между вътрешните и емигрантските дейци отново излиза на преден план. Някои от изявените членове на БРЦК в Букурещ започват да се връщат към старите разбирания за търсене на съюзник сред съседните балкански народи. Стига се дотам, че се възражда дори идеята за четничеството като път за решаване на националния проблем.

В началото на 1873 г. Търновският комитет, без да се допита до БРЦК в Букурещ, се обявява за централен във вътрешността на българските земи и се захваща с подготовката на въстание. Специален пратеник в Белград търси помощ от страна на Сърбия. Той се среща в сръбската столица и с Л. Каравелов, но очакваната помощ за пореден път не се получава. Междувременно срещу БРЦК в Букурещ се обявява и П. Хитов, който в началото на 1873 г. също се намира в Белград.

Хаотичното състояние, в което попада Вътрешната организация, и проявената немощ от БРЦК в Букурещ все пак пораждат идеята за свикване на общо събрание на новопоявилите се два центъра, което да реши спорните въпроси и бъдещето на революционното движение. Освен това БРЦК замисля да намери подходящо лице, което да продължи работата на Левски по укрепването на комитетската мрежа по места. Изборът пада на сливенския учител Атанас Узунов, който в продължение на около месец се справя добре с възложената му задача, но при опит да убие един чорбаджия в Хасково е заловен и изпратен на заточение. На 11–12 май 1873 г. се провежда първото общо събрание в Букурещ след смъртта на Левски. От вътрешността на страната присъстват само двама души. Събранието отменя устава на организацията, а с това и основната идея на Левски за централизирано ръководство и строга дисциплина при подготовката на предстоящото въстание. Взема се решение за изпращане на чета в страната, която трябвало да провери настроението на народа и готовността за борба.

Събранието по същество унищожава всички завоевания на българското революционно движение от времето на В. Левски. Със своята безхарактерност БРЦК в Букурещ всъщност се превръща в това, което е до общото събрание от април-май 1872 г. По-големите и влиятелни комитети в страната изобщо не се съобразяват с него, а Търновският и Русенският започват да налагат своята воля. Като се вслушват в съветите на П. Хитов, те подемат инициативата за ново общо събрание. То се провежда на 20 и 21 август 1874 г. Събранието избира нов БРЦК в състав: Л. Каравелов, К. Цанков, Олимпий Панов, Тодор Пеев и Христо Ботев. Решава се още на Русенския комитет да се делегират права за възстановяване и укрепване на Вътрешната революционна организация. Новият централен комитет трябвало да подготви провеждането на ново общо събрание.

Идеята за намиране заместник на Левски се оказва твърде устойчива и през есента на 1874 г. за такъв е определен Ст. Стамболов. През ноември той започва своята дейност и съумява да възстанови редица комитети, но когато разбира, че полицията е по следите му, напуска българските предели.

Задълбочаващата се криза се отразява особено силно върху Л. Каравелов. През декември 1872 г. той е принуден да спре в. „Свобода“, а в края на февруари 1873 г. продължава неговото издаване под ново име „Независимост“. Последвалите общи събрания показват по безспорен начин, че ръководството на революционната организация изпада в безпътица. Л. Каравелов все по-често започва да се връща към старите си разбирания за съвместни действия със Сърбия, а това показва, че той загубва вяра в способността на българския народ да доведе докрай започнатото дело. По този начин се подлагат на ревизия основните начала на революционното движение, издигнати от Левски. През 1873 г. Каравелов заминава за Белград, за да търси споразумение със сръбското правителство. На 12 октомври 1874 г. той спира издаването на „Независимост“, тъй като линията на вестника не отговаряла на сръбските интереси. В желанието си да наложи една нова политическа ориентация, която неминуемо щяла да срещне съпротивата на последователите на В. Левски, в края на 1874 г. Каравелов започва да се домогва до еднолични диктаторски пълномощия.

В резултат на всичко това сред дейците на БРЦК се очертават две основни групи — буржоазно-либерална, начело с Л. Каравелов и революционно-демократична, ръководена от Хр. Ботев. Най-ярко те се изявяват на третото общо събрание, проведено на 26 декември 1874 г. в Букурещ. Събранието отхвърля исканите от Каравелов пълномощия и избира нов БРЦК в състав: Л. Каравелов, К. Цанков, Ив. Адженов, Хр. Ботев и един представител от вътрешността. Определя се и комисия, която да подготви новото общо събрание, насрочено за март 1875 г. Комисията обаче не изпълнява поставената задача.

След отказа си от революционната дейност Л. Каравелов започва да издава сп. „Знание“ на 15 януари 1875 г. В „Предисловието“ той заявява: „Тук ние сме длъжни да кажеме, че в нашия вестник се не приемат такива статии, които би имали политически характер и които би нападали както на отделни личности, така и на което и да е правителство. Нашият вестник ще да се занимава изключително с научни предмети и ще да разгледва такива въпроси, които въобще имат чисто научен характер.“ Програмата и целите на новото издание са ясно доказателство, че Каравелов скъсва с революцията и продължава да служи на своя народ по друг начин — с повече знания, просвета и култура.

Причините за отказа на Каравелов от революционната дейност и минаването му на просветителски позиции трябва да се търсят, както сам той отбелязва, в съществуващите обстоятелства. Отсъствието на силите и условията, необходими за победата на революцията, според него, го карат да промени насоката на своята дейност. Отслабената вътрешна революционна организация изисква продължителна и целенасочена работа, за привеждането й в състоянието, до което я издига В. Левски. В същото време международната обстановка също не благоприятства развитието на революционното движение в страната. С една дума, и вътрешното, и международното положение не разкриват близки възможности за решителна революционна борба и това се оказва решаващо за отказа на Л. Каравелов от „досегашните си занятия“.

През различните периоди на своя живот Л. Каравелов се изявява като истинска рожба на своето време — носител на новите буржоазно-либерални идеи, несъвместими със съществуващите феодални порядки, пламенен революционер-демократ, зовящ за революционна борба, просветител, който твърди, че „физическото благосъстояние е тясно свързано с умственото развитие, следователно знанието е предтеча на всяко едно прогресивно движение, т.е. на всяко щастие и добро“. Независимо от големите колебания в неговите идейни позиции, независимо от взаимноизключващите се мнения по едни и същи въпроси, изказани от него в различни времена, Каравелов оставя незаличими следи в историята на българския народ.